Вениамин Каверин
Двамата капитани (16) (Роман в два тома)

Петнадесета глава
Бори се и търси, върви и не падай духом

Всички пътешествия, когато пътешествениците са единадесет-дванадесетгодишни, когато те пътуват под вагоните и не се мият по цели месеци, си приличат едно на друго. В това лесно ще се убедите, ако прелистите няколко книги из живота на безпризорните. Ето защо аз няма да описвам нашето пътешествие от Енск до Москва.

Седемте заповеди на леля Даша бяха скоро забравени. Ние псувахме, биехме се, пушехме — понякога сухи фъшкии, — за да се стоплим. Ние лъжехме: ту че леля ни, тръгнала в Оренбург за сол, ни загубила по пътя, ту че сме били бежанци и отиваме в Москва при баба си. Представяхме се за братя — това произвеждаше трогателно впечатление. Не умеехме да пеем, но аз разказвах във влаковете писмото на щурмана за далечно плаване. Помня, че на гара Вишний-Волочок някакъв младолик белокос моряк ме накара да повторя това писмо два пъти.

— Много странно — каза той, като ме гледаше право в лицето със студените си сиви очи, — експедицията на лейтенант Седов ли? Много странно.

И все пак ние не бяхме безпризорни. Подобно на капитан Хатерас (Петка ми бе разказвал за него с такива подробности, за които и сам Жул Верн не е подозирал), ние вървяхме напред и напред. Ние вървяхме напред не само защото в Туркестан имаше хляб, а тук вече нямаше. Отивахме да открием една нова страна — слънчеви градове, обширни градини. Бяхме си дали клетва един на друг.

Колко много ни помагаше тая клетва!

Веднъж, когато приближавахме към град Старая Рус, объркахме пътя и се заблудихме в гората. Аз легнах на снега и затворих очи. Петка ме плаши с вълци, хока ме, дори ме наби, но всичко бе напразно. Аз не можех да направя ни крачка повече. Тогава той свали шапката си и я хвърли на снега.

— Ти клетва си давал, Санка — каза той, — да се бориш и да търсиш, да вървиш и да не падаш духом. Значи ти си сега клетвопрестъпник? Сам си казвал: за клетвопрестъпника не ще има пощада.

Аз заплаках, но станах. Късно през нощта стигнахме до едно село. Селото беше староверско^[1], но все пак една бабичка ни прие, нахрани ни и дори ни окъпа в банята.

Тъй от село на село, от гара на гара най-сетне стигнахме в Москва.

По пътя продадохме, разменихме и изядохме почти всичко, което бяхме взели със себе си от Енск. Дори кинжалът на Петка, в калъф от стар ботуш, беше продаден, спомням си, за две парчета пача.

Непродадени останаха само нашите книжки с клетвата, подписани с кръв „П. С.“ и „А. Г.“ и адресът на Петьовия чичо.

Чичото! Колко често говорехме за него! Най-сетне бях почнал да си го представям като някакъв локомотивен властелин: с развяна от вятъра брада, с дим от комина, с пара от котела…

И ето най-после Москва! През една студена февруарска нощ ние се измъкнахме през прозореца на клозета, в който бяхме пропътували последното разстояние, и скочихме на релсите. Москва не се виждаше — тъмно беше, па и не се интересувахме от нея. Това беше просто Москва, а чичото живееше в Москва-товарна, седмото депо, ремонтна работилница. Два часа се скитахме по траверсите, лутахме се сред събиращите се и разделящите се релси. Разсъмваше се, когато седмото депо се изправи пред нас — едно мрачно здание с тъмни кръгли прозорци, с висока кръгла врата, на която висеше катанец. Чичото го нямаше. Нямаше дори кого да попитаме за него. Сутринта в комитета на седмото депо се научихме, че чичото бил заминал за фронта.

Всичко е свършено! Излязохме и седнахме на рампата.

Сбогом, улици, по които растат портокали, сбогом, нощи под открито небе, сбогом, кинжал в пояса и крив ятаган, обкован със сребро!

За всеки случай Петка се върна в комитета да попита: не е ли бил женен чичото? Не, чичото бил ерген. Оказа се, че живял в някакъв вагон и тъй, с тоя вагон, заминал за фронта.

Съвсем съмна и сега Москва се виждаше: къщи, къщи (мене ми се струваше, че всички те са гари), огромни купища сняг, рядко трамвай. И пак къщи и къщи.

Какво да се прави?

Тъй почнаха лошите дни. С какво ли не се занимавахме! Дежуряхме в опашките пред магазините. Наемахме се у разни буржуи да чистим снега от тротоара пред къщите — тогава беше обявена „трудова повинност“. Изгребахме тора от цирковата конюшня. Нощувахме по входовете на къщите, в гробищата, по разни тавани.

И изведнъж всичко се промени…

Помня, че вървяхме по улица „Божедомка“, като мечтаехме само за едно: да намерим някъде запален огън; по онова време огън се палеше дори в центъра на града. Не, няма! Сняг, тъмнина, тишина! Студена нощ. Накъдето погледнеш, входовете затворени. Треперейки, ние вървяхме и мълчахме. Боя се, че Петка трябваше отново да си удря шапката о земята, ако в същата минута не бяха се чули пияни гласове из вратата, покрай която току-що бяхме минали. Петка се отби в двора, а аз седнах на един камък, като траках зъби, мушнал в уста треперещите си пръсти. Петка се върна.

— Хайде! — радостно каза той. — Пуснаха ни!