Вениамин Каверин
Двамата капитани (131) (Роман в два тома)

Четиринадесета глава
Търся Катя

Шест месеца прекарах на земята! Как да предам чувството, с което най-после я оставях? Нищо не се измени, напротив — още по-тежко стана на душата ми, когато си помислих, че за пръв път в живота си летя като пътник. Но през годините на работата привикнах по-добре да се чувствувам във въздуха, отколкото на земята. С наслаждение гледах от прозореца и като че ли проверявах не се ли е случило нещо лошо с цялото това просторно стопанство на пролетните черни поля, светлите лъкатушни реки и тъмнозелено кадифе на горите. С наслаждение минах в кабината, като почувствувах с цялото си тяло нейната привична за мен теснота. С наслаждение очаквах да видя как пилотът ще почне да заобикаля бурята — ние я срещнахме над Череповец — беше великолепна, с облаци, приличащи на дворци, стените на които се разчупваха от мълнията. Неволно си спомних впечатленията от първите полети, когато небето не беше за мене едно просто трасе.

… С една случайна лека кола, пристигнала в Бернгардовка да вземе форми за отливане на печатарски букви за „Правда“, аз стигнах до „Литейни проспект“. Оттук можеше да се върви пешком или да се чака трамвай; единственият трамвай, който отиваше до улица „Петроградска“, беше тройката. Но ленинградци, които чакаха на спирката като у дома си, казваха, че ще трябва да се чака може би около час. Майорът, който също трябваше да иде до „Петроградска“, ме спираше, толкова повече че аз бях с тежка раница — носех продукти за Катя. Но нима можех да чакам, когато сърцето ми лудо биеше при мисълта само, че ние с Катя най-после сме в един и същ град, че може би тя в тая минута… ме чака, болна, умираща.

Като луд полетях надолу по алеята към Лятната градина, всичко виждах, всичко разбирах: и зеленчуковите градини на Марсово поле, между които стояха замаскирани зенитни батареи; и това, че никога още не е имало такава разкошна зеленина в Ленинград; и това, че градът беше така прекрасно почистен — преди да тръгна, аз четох във вестниците за това как през пролетта на 1942 година триста хиляди ленинградци са излезли на улиците и почистили своя град. Но всичко, което виждах, се въртеше и спираше пред едно: къде е Катя, ще намеря ли Катя? Струваше ми се, че няма да я намеря — щом почти във всички къщи стъклата на прозорците бяха изпочупени и къщите изглеждаха мълчаливи, като с печално наведени очи. Не, няма да я намеря, щом на всяка стена имаше дупки и разрушения от артилерийски снаряди. Ще я намеря — щом като дори на площада пред паметника на Суворов бяха засети моркови и цвекло и младите стъбълца бяха покарали така добре, и сякаш немислими бяха други по-добри природни условия за тях. Излязох към Нева. Неволно съзрях стрелата на Адмиралтейството и не знам как да предам онова, което изпитах — сякаш имаше нещо близко, Катино, в потъмнялата като на стара гравюра стрела на Адмиралтейската кула. Ние не се простихме, когато почна войната, но другата раздяла, когато тръгвах за Испания, си представих така живо, че почти физически видях Катя в тъмното антре у Бернщайнови между старите шуби и палта. Какво да се направи, та всичко да бъде, както по-преди? Да мога отново да я прегърна и тя да ме попита:

„Саня, ти ли си наистина? А може би не си ти?“ Отдалеч зърнах къщата, в която живееха Бернщайнови. Къщата си беше на мястото и колкото и да беше странно, видя ми се още по-красива, отколкото преди! Сякаш прозорците бяха цели и по фасадата играеха отблясъци, като че прясната боя още блестеше на слънцето. Но колкото по се приближавах, толкова повече ме безпокоеше тази загадъчна изящна неподвижност. Още десетина, петнадесет или двадесет крачки — и като че някой силно стисна сърцето ми, после ме остави и то почна да бие, бие… Къщата не съществуваше. Фасадата беше нарисувана на големи листа шперплат.

През целия дълъг летен ден в ушите ми шумеше далечна артилерийска стрелба, която ставаше ту близка, ту далечна и сякаш разнасяше някакво ехо на глух бумтеж от камъни.

Цял ден търсих Катя.

Една жена с триъгълно зеленикаво лице, която срещнах до разрушената къща, ме препрати към доктор Ованесян, член на районния съвет. Старият арменец, черен и побелял, небръснат и добродушен, седеше в кантората на бившето кино „Елит“ — сега тук се помещаваше щабът на районната противовъздушна и химическа защита. Попитах го дали познава Екатерина Ивановна Татаринова — Григориева. Той отговори „разбира се, че я познава и даже в началото на войната й предлагал да работи при него като милосърдна сестра“.

— Е, и какво?

— Тя се отказа и отиде на окопите — каза докторът. — И повече за съжаление не съм я виждал.

— Може би вие познавате и Розалия Наумовна, докторе?

Той ме погледна със старите си добри очи, като прехапа устни.

— А какъв сте вие на Розалия Наумовна?

— Никакъв не съм. Просто познат.

— Аха.

Той помълча.

— Това беше една отлична, превъзходна жена — каза той, като въздъхна. — Ние я пратихме в болница, но беше вече късно и тя умря…

Върнах се в двора на разрушената къща. Фасадата беше рухнала, но тази страна, която водеше в двора, беше се запазила. Сам не зная защо се изкачих по засипаната с чакъл стълба до първата площадка. По-нататък имаше някакви железни прътове и греди, които стърчаха в празното стълбище, и едвам към третия етаж отново почваха стъпала.

Някога в тая къща живееше сестра ми, която обичах. Тук ние отпразнувахме нейната сватба. Всеки неделен ден идвах тук като ученик-летец с работен син костюм, мечтаейки за щастие от велики открития. Тук се спирахме с Катя винаги, когато идвахме в Ленинград, и всякога, когато и да дойдехме, нас ни приемаха в тоя дом като най-близки и най-скъпи другари. В тоя дом Катя прекара повече от година, когато се бих в Испания. В тоя дом тя живя и сега през време на блокадата, страдаща от глад и студ, и като работеше и помагаше на другите, тя им предаваше светлината на своята чистота и душевна сила. Къде е тя? Обхвана ме ужас. Стиснах зъби, за да удържа нервните тръпки, които ме разтърсваха.

В тая минута чух детски глас и в отвора на стената точно над моята глава се показа едно дванадесетгодишно момченце, мургаво, с широки скули.

— Кого търсите, другарю командир?

— Тук ли живееш?

— Да.

— Сам?

— Защо сам? С майка ми.

— А майка ти сега у дома ли си е?

— Да, у дома е.

То ми показа как да мина — на едно място по тясна дъска над отвора и — след няколко минути аз беседвах с майка му, уморена жена с уплашени очи — татарка, както ми се стори още от първата дума. Тя беше портиерката на дом № 79 и тя, разбира се, много добре познаваше Розалия Наумовна и Катя.

— Когато дом номер девет беше разрушен, тя отиде да откопава затрупани — каза тя за Катя и момченцето, което говореше чисто по руски, ми обясни, че дом № 9 е онова здание, в което се намираше гастрономическият магазин № 9. — Тя изрови един познат. Някакъв си червенокос. След това той живееше в нейната квартира.

— Откопала е познат червенокос — бърже преведе момчето — и след това той останал да живее в нейната квартира.

— Втората бабичка умряла, а Хаким отишъл на погребението.

— Втората бабичка — сестрата на Розалия Наумовна — обясни момченцето. — Аз съм Хаким. Когато почина, отидохме да я погребем. На Смоленското гробище. И оня, червенокосият беше там. Той ни нае. Той също бе военен — майор.

Сега трябваше да попитам за Катя. Боях се, но попитах. Като си клатеше сърдито главата, портиерката каза, че тя лежала три месеца в болница, търсила молла^[1], но в Ленинград нямало нито един молла, всички измрели. А когато тя се върнала в квартирата на Розалия Наумовна, вече нямало никого.

— Трябва да се попита Жакт — каза тя, като помисли, — а Жакт също го няма, умря. Може би е заминала? Тя откопа червенокосия, той имаше хляб. Голяма раница, сам я носеше, не ми я даваше. Аз му казах: „Колко си лаком, глупако. Ние ти спасихме живота. Никакъв хляб за тебе, ти трябва да се молиш, корана трябва да четеш.“

Катя вече не живеела у Розалия Наумовна, когато паднала бомба върху къщата, това беше всичко, което можах да узная. Говорих още с няколко жени, които плачеха, като разказваха как им помагала Катя. Хаким доведе своите другари и те ми се оплакаха от червенокосия майор, който им обещал по триста грама хляб за „заравянето“, а после ги „завлякъл“ и им дал само по двесте.

Бог знае кой е бил тоя червенокос майор? Може би Петя? Но Петя съвсем не беше майор, пък и не можех да си представя, че Петя е способен да открадне сто грама от гладните момчета. Все едно! Какъвто и да е бил тоя човек, той бе помогнал на Розалия Наумовна да погребе сестра си. Кой знае, а може би в трудните дни той е помагал на Катя? На погребението тя била заедно с него, очевидно не е била така изтощена, щом е могла да отиде до Смоленските гробища от улица „Петроградска“. Но оттогава никой повече не я е виждал ни жива, ни умряла.

Бяха минали вече шест часа, когато измъчен, с главоболие, се отправих към Военномедицинската академия. Академията беше евакуирана, но клиниката, която от първия ден на войната беше превърната в болница, беше останала. Беше останала и стоматологическата клиника, в която работеше Катя. Изпратиха ме в канцеларията и старата машинописка, която по нещо си ми напомняше леля Даша, каза, че Катя се чувствувала твърде зле и доктор Трофимова й помогнала да се евакуира от Ленинград.

— Къде?

— Но това не мога да ви кажа, не знам.

— А самата доктор Трофимова в Ленинград ли е?

— Щом отправи вашата съпруга, и веднага отиде на фронта — отговори машинописката, — и оттогава ни от едната, ни от другата има някаква вест.