Вениамин Каверин
Двамата капитани (26) (Роман в два тома)

Седма глава
Татаринови

Татаринови живееха без домашна помощница и на Нина Капитоновна, особено на нейните години, биваше доста тежичко. Аз й помагах. Заедно палехме печките, цепехме дърва, дори миехме чиниите. Страшен враг на молците, тя изведнъж, без всякаква причина, се залавяше да изтупва вещите на двора — и тук не минаваше без мене. Аз домъкнах няколко тухли от съседното празно място и поправих печката, която пушеше. С една дума, отплащах се с лихва за обедите от пушена риба и просена каша, с които ме гощаваше бабичката. Па и не ми трябваха тези обеди! Мене ми беше интересно у тях. За мене тая квартира беше нещо като пещерата на Али Баба, с нейните съкровища, опасности и загадки. Бабичката беше за мене съкровището, Мария Василиевна — загадката, а Николай Антонич — опасностите и неприятностите.

Мария Василиевна беше вдовица, а може би и не вдовица — веднъж чух как Нина Капитоновна каза за нея с въздишка: „Ни вдовица, ни омъжена жена“. Толкоз по-страшно беше, че тя се съсипва така по мъжа си. Тя ходеше винаги в черно, като монахиня. Учеше се в медицинския институт. Тогава това ми се виждаше странно: според моите разбирания, майки не биваше да се учат. Внезапно тя преставаше да приказва, никъде не отиваше, нито в института, нито на работа (тя работеше някъде), а подвиваше крака на кушетката и започваше да пуши. Тогава Катя казваше: „Мама тъгува“, всички се сърдеха един на друг и ставаха мрачни.

Както скоро се разбра, Николай Антонич съвсем не й е бил мъж и въобще не бил женен въпреки своите четиридесет и пет години.

— Той какъв ти е на тебе? — попитах веднъж Катя.

— Никакъв.

Тя излъга, разбира се, защото тя с майка си и Николай Антонич имаха еднакво фамилно име. На Катя той се падаше чичо — беше не брат, а пръв братовчед на баща й.

Все пак чичо, макар и от второ коляно, а при това към него не се отнасяха особено добре. Това също беше доста странно, толкоз повече че той, напротив, беше много, даже прекалено много внимателен към всички.

Бабичката обичаше киното, не пропущаше нито един филм и Николай Антонич ходеше с нея, даже предварително вземаше билети. На вечеря тя винаги разказваше с увлечение съдържанието на филма (и в тия минути между другото много приличаше на Катя). Николай Антонич я слушаше търпеливо — макар че току-що се бе върнал от киното заедно с нея.

Впрочем изглежда тя го съжаляваше. Аз видях веднъж как той, наредил картите, седеше с ниско наведена глава и тропаше замислено с пръсти по масата, а тя го гледаше със съжаление.

Ако някой се отнасяше към него безжалостно, това беше Мария Василиевна! Какво ли не правеше той заради нея. Донасяше й билети за театър, а сам оставаше вкъщи. Подаряваше й цветя. Аз съм чувал как той я моли да си пази здравето и да зареже службата. Също тъй внимателен беше той и към гостите й. Щом като дойдеше някой при Мария Василиевна, тутакси се явяваше и той. Много радушен, весел, той започваше с гостенина дълъг разговор, а Мария Василиевна седеше на кушетката, мрачно сбърчила вежди, и пушеше.

Особено любезен беше той, когато идваше Корабльов. Без съмнение той смяташе, че „Мустаците“ са негов гостенин, защото тутакси го помъкваше в стаята си или в трапезарията и не го оставяше да говори по работа. Въобще всички се оживяваха, когато дойдеше Корабльов, особено Мария Василиевна. В нова рокля с бяла якичка, тя сама нареждаше масата, шеташе и ставаше още по-красива. Тя дори се смееше понякога, когато, разчесал мустаците си пред огледалото, Корабльов започваше шумно да ухажва бабичката. Николай Антонич също се смееше и бледнееше. Той имаше тая странна черта, че бледнееше от смях.

Мене той не ме обичаше — аз дълго време не се досещах за това. Отначало той само се чудеше, като ме срещаше, след това почна да се чумери и някак си неприятно да души въздуха с нос. След това почнаха поученията:

— Как каза ти — „благодаря“? — Той бе чул, че съм благодарил за нещо на бабичката. — Ами ти знаеш ли какво е това „благодаря“? Имай предвид, че в зависимост от това знаеш ли ти това или не знаеш, разбираш ли го или не го разбираш целият ти живот може да тръгне по един или по друг път. Ние живеем в човешко общество и една от движещите сили на това общество е чувството на благодарност. Може би ти е известно, че съм имал някога братовчед. Неведнъж, в течение на целия му живот, съм му оказвал както морална, така и материална помощ. Той излезе неблагодарен. И какво мислиш? Това се отрази крайно гибелно на неговата съдба.

Като го слушах, започнах някак си да чувствувам кръпките на панталоните си. Да, обувките ми не ги бива, аз съм мъничък, мръсен и много бледен. Аз съм едно, а те, Татаринови, са съвсем друго. Те са богати, а аз — беден. Те са умни и учени, а аз — глупак. Имаше над какво да се замисли човек!

Впрочем Николай Антонич разговаряше за своя братовчед не само с мене. Това беше неговата любима тема. Той твърдеше, че се бил грижил цял живот за него, като се почне от детските му години в Геническ, на брега на Азовското море. Братовчедът бил от бедно рибарско семейство и ако не бил Николай Антонич, тъй би си останал рибар като баща си, дядо си и всички прадеди до седмо коляно. Николай Антонич, „като забелязал в момчето големи способности и любов към четенето“, го домъкнал от Геническ в Ростов на Дон и почнал да ходатайствува за приемане на братовчед си в морското училище. Зиме той му давал „всекимесечна издръжка“, а лете го настанявал като моряк на параходите, които плават между Батум и Новоросийск. При неговото непосредствено участие братовчедът постъпил доброволец във флотата и държал изпит за морски офицерски кандидат. С голяма мъка Николай Антонич му издействувал разрешение да държи изпит по програмата на морското училище, а след това му помогнал с пари, когато след свършването на училището братовчедът му трябвало да си поръча нова униформа. С една дума, той бил направил за него твърде много — ясно е защо така обичаше да си спомня за него. Той приказваше бавно, подробно и жените го слушаха с някакво напрегнато благоговение.

Не знам защо, но мене ми се струваше, че в тия минути те се чувствуват като длъжници пред него — като длъжници, които не могат да му се отплатят за всичко, което той беше направил за братовчед си.

Впрочем те и наистина му бяха длъжници — и именно длъжници, които не могат да се отплатят, защото братовчедът, когото Николай Антонич наричаше ту „покойния“, ту „безследно изчезналия“, беше мъжът на Мария Василиевна и значи бащата на Катя. Всичко, което се намираше в квартирата, беше принадлежало по-рано нему, а сега принадлежеше на Мария Василиевна и Катя. И картините, за които, по думите на бабичката, „Третяковската галерия предлага големи суми“, и някаква си „застрахователна полица“, по която можеха да се получат от парижката банка осем хиляди рубли.

От тия сложни работи и отношения на възрастните най-малко се интересуваше един човек — Катя. Тя имаше свои работи — по-важни. Тя си пишеше с две свои другарки, останали в Енск, и пилееше навсякъде писмата си, така че ги четеше всеки, който не го мързеше, дори гостите. На другарките си тя пишеше досущ същото, което те й пишеха. Другарката например й пише, че сънувала, че уж си изгубила чантичката и изведнъж Мишка Купцов — „помниш ли, аз ти бях писала за него“ — иде насреща й и чантата е в ръката му. И Катя отговаря на другарката си, че сънувала, че уж нещо изгубила — само че не вече чантичка, а гребен или панделка, — а Шурка Голубенцев — „помниш ли, аз ти бях писала за него“ — го намерил и й го донесъл. Другарката пише, че ходила на кино и Катя отговаря, че също е ходила, макар всъщност да си е седяла вкъщи. По-късно аз се досетих, че другарките и са били по-възрастни от нея и тя им е подражавала.

Затова пък със своите съученички тя се отнасяше доста сурово. Особено командуваше тя едно момиче, което се наричаше Кирен — впрочем у Татаринови всички я наричаха тъй. Тя се сърдеше, че Кирен не обича да чете.

— Кирка, чела ли си „Дубровски“?

— Чела съм.

— Лъжеш.

— Заплюй ме в очите.

— Добре, тогава отговори, защо Маша не се е омъжила за Дубровски?

— Омъжила се е.

— Хубава работа!

— Аз пък четох, че се е омъжила.

По същия начин Катя реши да провери и мене, когато донесох „Елена Робинзон“. Няма го майстора! От която и да било страница аз продължавах нататък наизуст. Тя не обичаше да се чуди и каза само:

— Назубрил си го като папагал.

Трябва да се предполага, че тя се смяташе за не по долна от Елена Робинзон и беше уверена, че при подобни трудни обстоятелства ще се държи не по-малко храбро от нея. Но, според мене, като се готви за такава необикновена съдба, тя не би трябвало да стърчи тъй дълго пред огледалото — толкоз повече че на необитаемите острови огледала няма. А пък Катето стърчеше.

През зимата, когато почнах да посещавам Татаринови, тя се беше увлякла от взривове. Пръстите й винаги бяха черни, обгорени, и от нея миришеше на фишеци и барутен дим, както едно време от Петка. Бертолетова сол се намираше в подгъвите на книгите, които тя ми даваше. Изведнъж взривовете бяха зарязани. Катя се увлече в четене на книгата „Век на откритията“.

Това беше чудесна книга — биографии на знаменити мореплаватели и завоеватели от XV и XVI век: Колумб, Фердинанд Кортес и други.

Тя беше написана с искрен възторг пред тия велики хора — техните овални портрети на фона на далечни корабчета сякаш виждам и днес.

Америко Веспучи, на чието име е наречена Америка, бе изобразен пред един глобус, с пергел, който той държеше върху една отворена книга — брадат, весел и лукав. Васко Нунес Балбоа — в ризница и желязна броня, с шлем с перо, до колене във водата. Мене ми се струваше, че това е някакъв руски Васка, стигнал до Тихия океан. Аз също бях увлечен. Но Катя! Тя просто бълнуваше тая книга. Тя ходеше някак си сънна и се събуждаше, сякаш само за да съобщи, че, „изпращан с добри пожелания от тласкаланците, Кортес потеглил на поход и след няколко дни влязъл в многолюдната столица на инките“.

Котката, която преди „Века на откритията“ се наричаше просто Васенка, тя преименува на Иптакчухуатъл — оказа се, че в Мексико имало такъв планински връх. С друг един планински връх Попокатепетъл тя се опита да нарече Нина Капитоновна, но нищо не излезе. Нина Капитоновна отговаряше само на обръщението „бабо“.

С една дума, ако Катя съжаляваше сериозно за нещо, то беше несъмнено само за това, че не тя е завоювала Мексико, открила и покорила Перу. Но що са дни, все са напред! Аз знаех за какво си мисли тя. Искаше да стане капитан.