Вениамин Каверин
Двамата капитани (84) (Роман в два тома)

Единадесета глава
Главоболия

Ето какво беше написано в тая статия:

1. В Москва живее известният педагог и общественик професор Н. А. Татаринов, автор на редица статии по историята на завоюването и овладяването на Арктика.

2. Някой си летец Г. ходи по разни полярни учреждения и всякак черни тоя уважаван учен, твърдейки, че професор Татаринов бил ограбил (!) експедицията на своя братовчед, капитан И. Л. Татаринов.

3. Тоя летец Г. се кани дори да изнесе съответен доклад, считайки очевидно клеветата си за голямо научно достижение.

4. Управлението на Главния северен морски път би трябвало да обърне внимание върху тоя човек, който с действията си позори семейството на съветските полярници.

Статията беше подписана „И. Крилов“ и се зачудих как редакцията е допуснала да се подпише такава статия с името на великия баснописец. Не се съмнявах, че Николай Антонич сам беше я писал — това именно е било „писмото“, за което говореше бабичката. Вестникът беше изпратен по пощата на мой адрес.

„Дявол да го вземе, ами ако не е той?“ — Часът минаваше вече два, а аз все ходех и мислех. Писмото от Географското дружество — това е несъмнено негова работа. Още Корабльов ми беше казвал, че Николай Антонич членува в това дружество и ми се скара, задето съм разказал за доклада си на Ромашка. Но и статията е пак негова работа! Той е объркал конците. Катя го напусна и той е объркал конците.

И си представях как той седи, загърнат с шала на бабичката, и мълчи, а Ромашка говори грубо с него. Това беше много възможно!

„… Те най-малко ще спечелят, ако аз бъда повикан в Главното управление на Северния морски път и ми поискат обяснения! Ами че аз тъкмо това и желая!“ За това мислех, вече легнал в леглото. „Който със своите действия позори…“ С какви действия? Още нищо не е направено, още с никого не съм приказвал за него. Те се надяват, че ще се отдръпна и ще се изплаша…

Много е възможно, ако не беше дошла тая статия, тъй и щях да си замина от Москва, без да направя почти нищо за капитана. Но статията ме подтикна. Сега трябва да действувам — и колкото по-скоро, толкоз по-добре.

Не бива да се мисли, че тогава съм бил тъй спокоен, както сега, когато си спомням това. Няколко пъти улавях в себе си някои доста дивички мисли от рода на ония, с които се занимава углавната полиция. Но достатъчно беше да си спомня Катя и думите й: „Болен или здрав, жив или мъртъв, повече не искам да го виждам“, и всичко заставаше на мястото си, и аз сам се чудех на спокойствието, с което говорех и действувах през тоя главоболен ден.

От сутринта си набелязах план — много прост; но, ако щете, от тоя план се вижда, че ми беше вече омръзнало да разговарям с деловодители и секретари.

1. Да отида в редакцията на в. „Правда“. Все едно, и без това трябваше да ида в „Правда“, защото трябваше да предам преди заминаването си обещаната статия.

2. Да ида при Ч.

Мисълта да ида при Ч., при знаменития Ч., който беше някога герой на Ленинградската школа, а след това стана Герой на Съветския съюз, когото цялата страна познава и обича — ми беше хрумнала още през нощта, но тогава тя ми се беше сторила прекалено смела. Удобно ли е да му телефонирам? Дали ме помни той? Та ние се разделихме, когато бях още ученик летец!

Но сега се реших — че какво пък, той не ще откаже да ме приеме, дори и да не ме помни!

Не зная кой се обади по телефона, навярно жена му.

— Тук е летецът Григориев.

— Да.

— Ето каква е работата. Много ми е нужно да се видя с другаря Ч. Пристигнал съм от Заполярие и ето… много ми е нужно.

— Че наминете.

— Кога?

— По-добре днес, в десет часа той ще си дойде от летището…

Отидох в редакцията на „Правда“ и тоя път чаках два часа своя журналист. Най-сетне той дойде.

— А, летецът Г.? — каза той доста радушно. — Който позори?

— Той, същият.

— Как така?

— Позволете да ви обясня — казах спокойно.

Това беше много сериозен разговор в кабинета на отговорния редактор, разговор, през време на който на масата бяха сложени поред:

а) последното писмо на капитана (копие);

б) писмото на щурмана, което почваше с думите: „Бързам да ви съобщя, че Иван Лвович е жив и здрав“ (копие);

в) дневниците на щурмана;

г) завереният от доктора протокол за разказа на ловеца Иван Вилка;

д) завереният от Корабльов разказ на Вишимирски;

е) фотография на канджата с надпис „Шхуна «Св. Мария».“

Изглежда, че разговорът е бил сполучлив, защото един сериозен човек ми стисна силно ръката, а другият каза, че в един от най-близките броеве на „Правда“ ще бъде напечатана статията ми за дрейфа на „Св. Мария“…

От редакцията на „Правда“ до квартирата на Ч. има най-малко четири километра, но едва на половината път си спомням, че можеше да се възползувам от трамвая. Тичам като луд и си мисля какво ще му разкажа ей сега за тоя разговор в „Правда“.

И ето, аз се качвам по стълбите, по чистите стълби на една нова къща, спирам се пред вратата и изтривам лицето си — много ми е топло — и се старая да мисля бавно за нещо — сигурно средство да престанеш да се вълнуваш.

Вратата се отваря. Казвам името си и чувам от съседната стая неговия нисък глас:

— При мене ли идваш?

И ето, човекът, когото ние бяхме обикнали на младини и всяка година, без да сме му видели очите, само като слушахме за гениалните му полети, го обиквахме все повече и повече, излиза и ми протяга силната си ръка.

— Другарю Ч. — казвам аз и го наричам по име и презиме, — вие едва ли ме помните. Говори Григориев. Тоест не говори, а просто Григориев. Ние сме се срещали в Ленинград, когато се учех да летя.

Той мълчи. След това казва с удоволствие:

— Как не, помня! Орел беше!

И отиваме в кабинета му и започвам разказа си, развълнуван още повече, защото излезе, че той ме помнел…

Това беше оная среща с Ч., когато той ми подари портрета си с надпис: „Ако ще бъдеш, бъди най-добър“. Той каза, че съм бил от оная порода, „която има билет за далечно пътуване“. Изслуша ме и каза, че още утре ще позвъни на началника на Главния северен морски път по тая „извънредно интересна работа“.