Вениамин Каверин
Двамата капитани (148) (Роман в два тома)

Трета глава
Беше Катя

Как да разкажа за първите минути на нашата среща, за безумието, с което се вглеждах в нейното лице, с което я целувах и отново се вглеждах, почвах да я питам и веднага прекъсвах, защото всичко, за което питах, беше старо, беше от преди хиляда години, и колкото и да беше страшно, че тя се бе мъчила и умирала от глад в Ленинград и бе престанала да се надява, че ще ме види, всичко това беше минало, ето тя стоеше пред мене, можех да я прегърна — господи, не мога да повярвам на това!

Беше бледна и доста отслабнала, нещо ново имаше в лицето й, което беше загубило предишната строгост.

— Катя, та ти си отрязала плитките си!

— Отдавна, още в Ярославъл, когато боледувах.

Тя не само беше отрязала плитките си, тя беше станала друга, но сега не исках да мисля за това — всичко летеше и отлиташе някъде — и ние, и тази стая, също такава, както и двете съседни, с разхвърляни вещи, с отворения Катин куфар, от който тя нещо вадеше, когато почуках, с доктора, който, както изглежда, през всичкото време беше тук, застанал в ъгъла, като си изтриваше с кърпичка брадата, а после тръгна на пръсти да си излиза, но не го пуснах. Но главното, най-главното — през всичкото време го забравях! Катя и Полярно! Как стана, че Катя дойде в Полярно.

— Господи, та аз ти пишех всеки ден. Ние сме се разминали в Москва само за един час. Когато ти си ходил при Валя Жуков, аз съм била в Арбат на опашка за хляб.

— Не може да бъде!

— Ти му бе оставил писмо, и изведнъж тръгнах да те търся — но къде? Кой можеше да помисли, че ще идеш у Ромашов!

— Отде знаеш, че съм бил у Ромашов?

— Всичко знам, мили мой, скъпи!

Тя ме целуваше.

— Всичко ще ти разкажа.

И тя ми разказа как Вишимирски, смъртно уплашен, съобщил на Иван Павлович, че съм арестувал Ромашов.

— Но кой е този контраадмирал Р.? Писах му за тебе, след това лично — никакъв отговор не получих! Ти не знаеше ли, че пътуваш за насам? Защо трябваше да пиша до него за теб?

— Защото нямах свой адрес… От Москва тръгнах да те търся.

— Къде?

— В Ярославъл. Бях в Ярославъл. И се канех да тръгна за Новосибирск, когато получих назначение.

— Защо не писа на Корабльов, когато пристигна тук?

— Не знам, боже мой, нима това си ти? Ти ли си, Катя?

Ние ходехме прегърнати, спъвайки се о вещите. И отново се питахме — защо, та защо, и тези въпроси „защо“ бяха толкова много, колкото много бяха причините, които ни разделиха при Ленинград, които ни накараха да минем по съседни улици в Москва, а сега ни сблъскаха в Полярно, където току-що пристигнах за пръв път и където само преди половин час не можех да си представя, че тук ще видя моята Катя!

За намирането на експедицията тя узнала от телеграмата на ТАСС, която била напечатана в ежедневниците. Тя влязла във връзка с доктора и той й помогнал да получи разрешение за Полярно. Но те не знаели къде да ми пишат — но дори да им било известно, едва ли биха стигнали до лагера на експедицията на капитан Татаринов техните писма и телеграми!

Докторът някъде изчезна, после се върна с горещ чайник и не само не спря оная скорост, с която всичко летеше някъде напред, но дори ни накара да седнем един до друг на дивана и почна да ни гощава с някакви твърди като камък сухари. После домъкна бидон концентрирано мляко и го сложи на масата, като поиска извинение, че го поднася в такъв вид.

След туй си отиде. Повече не го задържах и ние останахме сами в тая студена къща, с кухня, която беше затрупана с консервени кутии и мръсни съдове, с антре, в което снегът не се топеше. Защо от тая къща, от прозорците на която се виждаха белите сопки, се виждаше и как тежката вода важно се движи между стръмните снежни брегове? Но това беше още едно „защо“, на което не се стараех да намеря отговора.

На излизане докторът ми пъхна в ръцете някакъв електрически прибор, но аз веднага забравих за него и си спомних това, когато се засмях за нещо и забелязах, че от устата ми като у конете в мразовит ден излиза гъста, бавно разтопяваща се пара. Този прибор беше електрическа печка, очевидно местно производство, но твърде добро, ако се съди по това как бодро и хрипкаво шумеше до сутринта. Стаята бърже се затопли. Катя искаше да я разтреби, но не й позволих. Гледах я. Здраво я държах за ръцете, сякаш се боях, че може да изчезне така внезапно, както се появи…

Още когато идвах при доктора, забелязах, че времето почна да се променя, а сега, когато излязох от къщи, защото беше вече десет без четвърт, предишният студен, свирещ вятър беше стихнал, въздухът беше станал непрозрачен и всичко беше затрупано от голям, дебел сняг — верни признаци, че ще почне виелица.

За мое учудване в щаба вече знаеха за пристигането на Катя. Знаеше и командуващият — иначе защо би ме посрещнал тъй усмихнат? Твърде накратко му докладвах как беше потопен рейдерът, но той не започна да ме разпитва, само каза, че довечера ми предстои да разкажа за това пред военния съвет. Експедицията „Света Мария“ — ето какво го интересуваше!

Почнах сдържано, неловко — и макар да изглеждаше странно, че експедицията е открита при изпълнение на бойна задача, всеки, който знаеше моя живот, не би се зачудил. Как можеше с две думи да се предаде това на командуващия флотата? Но той слушаше с такова внимание, с такъв искрен, голям интерес, че в края на краищата махнах ръка на тези „две думи“ — почнах простичко да разказвам — и неочаквано се получи точно тъй, както беше станало в действителност.

Ние се разделихме най-сетне, и то само затуй защото адмиралът си спомни за Катя…

Не знам колко седях при него, може би час или повече, но когато излязох, не можех да намеря Полярно, скрило се във вихрушката на снега, която свистеше и ослепяваше очите.

Добре че бях с бурки^[1] и пак трябваше да дигна краищата им над коленете. Какви ти линии — и помен нямаше от тях! Само фантастичното въображение можеше да си представи, че някъде зад тези черни облаци от сняг има къщички и в една от тях, на петата линия, номер седми, Катя слага на печката по мой съвет железните (докторовите) сухари, за да ги стопли. Разбира се, добрах се до тоя дом. Най-трудното беше да го позная — за половин час той бе заприличал на приказна къщичка, изкривила се на една страна, затрупана до прозорците със сняг. Като бог на виелицата се втурнах в антрето и Катя трябваше да ме мете с метла, като почна от гърба ми, на който бяха пораснали и замръзнали високи ледени буци.

… Като че ли всичко беше вече казано, та на два пъти ние се натъкнахме на прощалните писма на капитана — аз ги донесох в Полярно, исках да ги покажа на доктора, а другите материали на експедицията останаха в полка. Но ние ги отложихме за по-после, както и всичко, което беше свързано с тях, сякаш чувствувахме, че в щастието на нашата среща за това още не бива да се говори.

Катя беше ми разказала вече какво е станало Петенцето — мургаво и малко кривогледо като покойната ми сестра. Бяхме се посъветвали вече какво да правим с баба, която беше се скарала с директора Перишкин и си беше наела в колхоза „отделна квартира“. Узнал бях вече, че големият Петя бил отново ранен и награден и че се е върнал от фронта — в Москва. Катя случайно се бе запознала с командира на неговия батальон, герой на Съветския съюз, и той казал, че Петя „пет пари не дава за смъртта“ — думи, които поразили Катя. И за Варя Трофимова узнах, че „ако всичко стане, както мисли Катя, за тях двамата ще бъде голямо щастие“. Беше се изменило нещо в стаята — всичко беше по-иначе, по-удобно разместено; вещите сякаш бяха благодарни на Катя за това, че в мъжката, ергенската стая на доктора бе станало по-топло. Бяха изминали пет или шест часа от оня момент, когато беше станала тази чудна, неизказано важна за мен промяна — целият свят на нашия семеен живот, който ни липсваше така дълго, една и половина страшни години, се бе върнал най-после — а аз още не можех да привикна с мисълта, че Катя е при мене.

— Знаеш ли за какво мислех най-често? Че малко съм те обичал и че съм забравял за това колко ти е трудно с мене.

— Пък аз си мислех, на тебе колко ли е било трудно с мене. Когато ти заминаваше и аз се вълнувах за тебе, с всички тревоги и грижи, със страха, всичко това все пак беше щастие.

Ние разговаряхме, а тя все подреждаше нещо, както винаги в хотелите, даже във влака, навсякъде, където бивахме заедно. Това беше привичката на жените, които постоянно се местеха от място на място с мъжете си — и каква жалост, нежност и разкаяние почувствувах към Катя с тая нейна печална привичка!

След туй дойде съседът, същият оня моряк, който каза, че не съм в състояние да се ориентирам в обстановката на полярната нощ — дебел, нисък, червендалест човек и с великолепен апетит — в това се убедихме малко по-късно.

Той бе дошъл да се запознае и първата му дума беше, че е колега на Иван Иванич, дошъл в Полярно, за да изпита някакви спасителни прибори на подводниците. Привечер се канел да тръгне за Мурманск, но проклетата виелица му забъркала сметките.

— Не разрешават да се напуска пристанището — каза той с въздишка, — тъй че нищо друго не ми остава, освен да хапна хубаво и да се напия.

У Иван Иванич имаше вино и консерви, но той каза, че неговите са по-хубави, и донесе свое вино и консерви. Отвори консервите и почна да ги подгрява на камината, кой знае защо, засукал ръкави. Целия ден с Катя все ядяхме по нещо, затова той не се огорчи много от нашия отказ, а бързо и апетитно изяде и изпи всичко. Той знаеше вече от доктора, че ние се бяхме загубили и намерили отново и ни поздрави, а след туй каза, че знае хиляди такива подобни истории.

— И много добре е, че нито вие, нито госпожата скърбите за ергенския живот — поучително каза той. — Да-а, и това го има.

Не помня още за какво бъбрихме, само помня, че освен нас имаше и чужд човек и че от това по-силно чувствувахме щастието си.

След туй той си отиде и цяла вечер звъни по телефона в пристанището — не дават ли разрешение да замине? Но какво ти разрешение, когато виелицата току-що беше почнала да бушува над Баренцово море! Даже вкъщи прозорците почваха внезапно да треперят, сякаш някой ги разклащаше отвън, като почукваше ту плахо, ту по-смело.

Ние бяхме сами. Аз не можех да се нагледам на Катя. Боже мой, колко се бях затъжил за нея! Всичко бях забравил! Бях забравил например как тя си заплита косите за през нощта. Сега косите й бяха съвсем къси и плитките станаха малки, смешни. Но все пак тя ги заплете и си откри малките красиви уши, които също бях забравил.

Отново почнахме да говорим, сега шепнешком, и за другото — след като дълго бяхме мълчали. Това друго беше Ромашов.

Не помня къде бях чел за палимпсестите, т.е. за старинните пергаменти, от които по-късните писачи изтривали текста и пишели сметки и разписки, но след много години учените откривали първоначалния текст, понякога принадлежащ на перото на гениални поети.

Приличаше на палимпсест, когато Катя ми разказваше какво е станало, според думите на Ромашов, в трепетликовата горичка, а след туй аз като с гумичка изтрих тази лъжа и под нея се показа истината. Разбрах и й обясних оня сложен подъл ход в неговата подла лъжа, която той извърши на два пъти — най-напред за да докаже на Катя, че той ме е спасил, а след туй за да ми докаже, че той е спасил Катя.

Дума по дума й предадох нашия последен разговор в квартирата му и Катя беше поразена от признанието на Ромашов, признание, което обясняваше моите неуспехи и което разкриваше необяснимите работи, които винаги я потискаха.

— И ти записа ли всичко това?

— Да. Изложих го като в протокол и го заставих да подпише.

Повторих неговия разказ как цял живот ме е следил, като се е измъчвал от завист, която още от ученическите години е терзала неговата празна, безпокойна душа. Но за великолепния Катин портрет над дивана му не казах. Не й казах, защото тази любов беше оскърбление за нея.

Тя ме слушаше с мрачно лице, а очите й така горяха… Тя взе ръката ми и силно я притисна до гърците си. Беше бледна от вълнение. Ненавиждаше Ромашов двойно и тройно повече от мене, може би заради онова, за което аз не желаех да говоря. А за мене той беше далечен и нищожен и ми беше весело да мисля, че го победих…

Дебелият доктор все още питаше ще му дадат ли разрешение и както по-рано, не му даваха такова, защото виелицата не стихваше, а вилнееше и се сипеше като снежни патрони. Тя се беше разбушувала и при нас, на рибарския залив, и при немците, като преследваше техните параходи, които се криеха в норвежките фиорди. Не даваха разрешение, затворено бе пристанището, щормът беше деветбалов.

Моята жена спи, сложила ръка под бузата си, красива и умна, която, не знам защо, ме обикна завинаги. Тя спи и може дълго да я гледам и да мисля, че сме сами и макар че скоро ще се свърши тази кратка, щастлива нощ, ние все пак я отнехме от тая дива виелица, която вилнее над света.

Трябваше да стана в шест часа, помолих Катя да ми позволи да не я будя и ние даже се простихме от вечерта, но когато си отворих очите, тя вече миеше съдовете, в своето пеньоарче, и нареждаше мокрите чинии край камината. Тя знаеше къде служа, но ние не говорихме по това. Само когато станах и се разбързах, недоизпил чашата чай, тя ме попита, както някога, вземам ли си парашут. Отговорих й, че го вземам.

Излязохме заедно с дебелия доктор. Виелицата беше стихнала и целият град се беше превърнал в дълги, рязко отсечени дюни, които се простираха далеч по пътя.