Вениамин Каверин
Двамата капитани (106) (Роман в два тома)

Пета глава
Брат

Бях при него вечерта и той не ми каза нищо — очевидно заповедта бе дошла през нощта. Аз дежурях. Розалия Наумовна ми се обади и ми каза, че Петя звънил по телефона у дома и молел да ида при него; ако може веднага, но във всеки случай до обед. Моето дежурство свършваше в 12 часа, но помолих Варя Трофимовна да ме замести и нямаше 10 часа, когато бях пред Филологическия институт. Един познат войник от батальона на Петя ми се мярна на прозореца и аз го извиках.

— Сковородников ли? Сега ще видя…

Петя излезе бързо, поздравихме се и тръгнахме по крайбрежната улица към Сфинксовете.

— Катя, ние днес заминаваме — каза той. — Аз съм доволен.

Замълча. Беше развълнуван.

— Никой не очакваше. Ние трябваше тия дни да идем на учебен поход. Но очевидно положението се е изменило.

Аз кимнах. В последно време докарваха ранени от Луга — не беше мъчно да се досети човек, че положението се е изменило.

— Написах писма — продължаваше той и почна да рови в чантата. — Исках да ви помоля… Ето това не трябва да се изпраща.

Той извади един плик, незалепен, ненадписан и ми го подаде.

— Това е за Петя. Вие ще му го дадете, ако ме…

Той искаше да каже, ако ме „убият“, даже устните си приготви, но се засмя изведнъж по детски.

— Разбира се, няма да му го дадете сега, но след десетина години.

— Саня никога не би седнал да пише такива писма.

— Той няма син.

Навярно лицето ми е трепнало, защото той се изплаши — помисли, че ме обижда… Ние се спряхме и той ме хвана здраво за ръката.

— А как е Саня? Къде е той?

— Аз му писах до ППС^[1], но не получих отговор. Все едно — той е жив и с него нищо няма да се случи.

— Защо?

Той помълча.

— Аз вярвам, че няма да се случи. Помните ли, той казваше: „Небето няма да се измени. Но за земята не гарантирам.“

И наистина Саня така говореше. Но това беше отдавна, а сега, през войната, тия думи прозвучаха някак несериозно.

— А това за баща ми. — Петя извади от чантата второ писмо. — Ако той е жив. Виждате ли, все такива писма, дето не бива да се пращат по пощата — добави той с горчивина. — Моите работи ще ги вземат в Руския музей. Аз вече се уговорих.

Плеснах ръце дори.

— Но не, това е просто така — бързешком каза Петя, — аз не за това, че могат да ме убият, а изобщо. И Косточкин направи същото, и Лифшиц, и Назаров.

Това бяха художници.

— Отде да знаем какво може да се случи… Та не само с мене, господи — добави той вече нетърпеливо. — Или вие мислите, че Москва бомбардират, а Ленинград така и ще го оставят?

Не мислех това. Но той така се бе разпоредил за всичко, като че в дълбочината на душата си не се надяваше на връщане.

— На нас още ни се струва, че ние сме едно, а войната — друго — замислено каза той. — Но всъщност…

В края на краищата той почна да ми мушка часовника си, но тук аз вече се възмутих и почнах тъй да му се карам, че той се засмя и си взе обратно часовника.

— Чудачка, та аз получих нов часовник, с компас — каза той. — Нали знаете, Катя, какъв съм. Аз съм младши лейтенант — моля, не се шегувайте!

Не знам кога успя да стане младши лейтенант — всичко на всичко беше в армията само месец. Но той каза, че още в академията минал един курс и се числял като запасен командир.

Ние стигнахме до Сфинксовете и както винаги, спряхме на това място, където, не знам защо, беше свален парапетът и парченце от счупените перила се клатеше. Като въздъхна, Петя се втренчи в Сфинксовете — дали се прощаваше? Дълъг, с вдигната глава, той приличаше на орел със своя тънък профил и гордо присвити разсеяни очи. „Плюел на смъртта“, както ми разказваше по-късно, след много дни, командирът на неговия батальон. Колкото и да е странно, но именно в тоя ден, прощавайки се с Петя при Сфинксовете, аз почувствувах тая гордост, това презрение.

Той знаеше, че всякога смятах Петенка за свой син. Но навярно трябва да му кажа още веднъж това с думи. Като се разделят, хората непременно трябва да си казват всичко с думи — за другите не знам, но аз отдавна трябваше да разбера това. Не знам защо, обаче не му казах и като се върнах у дома, съжалявах за това.

Той отново ме хвана за ръцете, целуна ги и ние силно се прегърнахме и едва чуто той каза:

— Сестро…

Изпратих го до института и пешком си тръгнах за Петроградска, макар че се чувствувах уморена след безсънната нощ.

Беше горещо, пресният асфалт при Ростралните колони беше се размекнал и го утъпквах с краката си. Лека миризма на смола се носеше от малките лодки, които се намираха зад Борсовия мост, и Нева, великолепна, просторна, не течеше, а шествуваше, разпростряла се в две еднакво великолепни, просторни Неви, именно там, където беше така прекрасно. И беше странно и диво да се помисли за туй, че на някакви си стотина километра оттук немски войници се обливат в пот и със зверска енергия се стремят към тия здания, към това празнично, лятно сияние на Нева, към тая нова, свежа градинка между Борсовия и Дворцовия мост.

Но засега беше още тихо, спокойно наоколо, в градинката играеха деца и старият пазач с металически прът в ръка ходеше по пътечките, спираше се от време на време, за да набоде на пръта търкалящата се хартийка.