Вениамин Каверин
Двамата капитани (19) (Роман в два тома)

Осемнадесета глава
Николай Антонич

Една дебела мома от Отдела за народното образование, която приличаше донякъде на леля Даша, ме остави в дългата полутъмна стая-коридор и излезе, като каза, че ей сегичка ще се върне. Бях в гардеробната. Празни закачалки, прилични на мършави хора с рога, стояха в отворените шкафове. Край стените — врати и врати. Една от тях беше стъклена. За пръв път след заминаването си от Енск аз се огледах в стъклото. Чудесен вид! Едно бледно момче с кръгла остригана глава ме гледаше умърлушено, дребничко, много по дребничко, отколкото си мислех. Остър нос, опънати уста! Бяха ме търкали с керемида в банята на народо-образователния отдел, но тук-там бяха все още останали тъмни петна. Дългата формена куртка можеше да ме обгърне още веднъж, дългите панталони се развяваха около ботушите, от които при всяка стъпка изскачаха краката ми.

Дебелата мома се върна и ние отидохме при Николай Антонич. Той беше пълен, бледен човек, с коса, почнала да опада, с вчесани назад редки коси. В устата му блестеше един златен зъб и аз по лош навик, като се втренчих в тоя зъб, през всичкото време гледах само него.

Трябваше доста дълго да чакаме — Николай Антонич беше зает. Той разговаряше с шестнадесетгодишните момчета, които го бяха заобиколили от всички страни и приказваха нещо едно през друго. Той ги слушаше, като мърдаше дебелите си пръсти, прилични на някакви космати гъсеници. Той не бързаше, беше снизходителен, важен…

— По-тихо, деца, не всички изведнъж — каза Николай Антонич. — Хайде, Игор, говори ти.

Той стана и прегърна през рамо едно момче, мургаво, къдрокосо, румено, с черен пух по бузите и под носа.

— Николай Антонич — каза тържествено Игор и се зачерви. — Ние протестираме против реалното училище на Алабиев. Решихме да идем в тринадесето обединение и да протестираме. Каква е тая комуна, ако оставят старата норма, а увеличават членовете? Корабльов казва, че това било борба за каша. А ние смятаме, че работата е в принципа. Щом сме комуна, ние сами трябва да решаваме, да приемаме ли нови членове или не. Реалното училище на Алабиев ние не приемаме. Щом като е така, тогава по-добре да вземем женската гимназия на Бржозовска.

Той говореше така разпалено, че се спря само за секунда, когато всички се засмяха.

— Изобщо ние протестираме против оскърбленията на Корабльова и искаме въпросът да бъде поставен пред училищния съвет.

— И ще останете малцинство — възрази Николай Антонич и ни кимна. Ние се приближихме.

— Безпризорен ли си?

— Не.

— От Отдела за народното образование — обясни дебелата мома и сложи бележката на масата.

— Отде си, Григориев? — внушително ме попита Николай Антонич, като четеше бележката.

— От Енск.

— Ами как си попаднал тук, в Москва?

— Пътем — отвърнах аз.

— Я гледай ти! Ами закъде си тръгнал?

Аз си поех дъх и нищо не казах. Вече сто пъти ме бяха разпитали кой съм и откъде съм.

— Е, ние с тебе пак ще си поприказваме. — Николай Антонич написа нещо на гърба на бележката от Отдела за народното образование. — Ами няма ли да избягаш?

Аз бях уверен, че ще избягам. Но за всеки случай казах:

— Не.

Излязохме. На прага се обърнах. Игор, който с нетърпеливо презрение чакаше края на нашето обяснение, бързо приказваше нещо, а Николай Антонич, без да го слуша, гледаше замислено подире ми. За какво ли си мислеше той? Сигурно не за това, че самата съдба се беше явила пред него тоя ден в образа на едно хилаво дете с тъмни петна на главата, в широки ботуши, във формена куртка, от която стърчеше мършавото му вратле.