Вениамин Каверин
Двамата капитани (59) (Роман в два тома)

Първа глава
Въздухоплавателно училище

Лятото на 1928 година. Виждам се с бохчичка в ръка по улиците на Ленинград. В бохчичката се намират „прибори за завършилите“. Възпитаниците на детския дом след свършването на училището получават „прибори за завършилите“ — лъжица, канче, два чифта долни дрехи и „всичко нужно за първото пренощуване“. Ние с Петя живеем у Сьома Гинзбург, шлосер от завода „Електросила“, по-раншен ученик от нашето училище. Майката на Сьома се страхува от домоуправителя, затова всяка сутрин аз изнасям „нужното за първо пренощуване“, а вечер пак го донасям, като се преструвам на току-що пристигнал. В гостилницата ние си заръчваме през четните дни супа по петнадесет копейки, а през нечетните — готвено по двадесет и пет. Скитаме из широкия просторен град, по кейовете, край широката Нева и Петя, който се чувствува в Ленинград като у дома си, ми разказва за „Медния конник“, а аз си мисля: „Ще ме приемат ли или няма да ме приемат?“

Три комисии — медицинска, мандатна и общообразователна. Сърце, бели дробове, уши, пак сърце! Кой съм, отгде съм родом, къде съм се учил и защо искам да стана пилот?

Вярно ли е, че съм на деветнадесет години? Да не би да съм си прибавил някоя година — по външност съм изглеждал по-млад! Защо препоръката на районния комитет е подписана от Григориев и кой е той — брат или едноименник?

И ето най-сетне решителния ден! Стоя пред Аеромузея: тук бяхме държали изпитите си. Това е огромен дом с лъвове на улица „Рошалска“. Петя разправяше, че тия лъвове били описани в „Медния конник“ и че уж върху тях се спасявал от наводнението Евгений — и до днес не зная вярно ли е това или не. Мене съвсем не ми е до Пушкин. Лъвовете ме гледат с такъв вид, като че ли ей сега и те ще почнат да питат кой съм, отгде съм родом и вярно ли е, че съм на деветнадесет години.

Но ето кога става истински страшно: когато се изкачвам на втория етаж и в черната витрина намирам списъка на приетите във въздухоплавателното училище.

Чета: „Власов, Воронов, Голомб, Грибков, Денисяк…“ Притъмнява ми пред очите — мене ме няма. Отново чета: „Власов, Воронов, Голомб, Денисяк…“ Няма ме! Поемам повече въздух, за да прочета спокойно: „Власов, Воронов, Голомб, Грибков, Денисяк.“ Гледам списъка, в който като че ли има всичките фамилни имена в света освен моето, и ми става тъй тежко, както когато не ти се иска повече да живееш.

Под проливен дъжд се връщам вкъщи. „Власов, Воронов, Голомб“… Щастливият Голомб!

Когато произнасям това име, представям си грамаден мъжага, широкоплещест, с грубо лице, някакъв си Васко Нунес Балбоа. Разбира се! Къде мога да се меря аз с него! Проклетият ръст!

Петя ми отваря и се изплашва. Аз съм мокър, бледен.

— Какво ти е?

— Петя, няма ме в списъка!

— Лъжеш!

Майката на Сьома изхвръква от кухнята и пита не съм ли срещал домоуправителя. Мълча. Седя в кухнята на един стол и Петя, навел глава, стои тъжно пред мен.

На другата сутрин ние отидохме двамата в Аеромузея и намерихме в списъка и моето име. То беше в друга колонка, гдето също имаше няколко момчета на буква „г“ и дори двама Григориевци — Иван и Александър. Петя ме уверяваше, че не съм го намерил от вълнение…

Времето лети и ето аз се виждам в същата читалня на Аеромузея, където държахме изпитите. Тринадесет души, подбрани от мандатната и медицинската комисии, стоят в строй и началникът на училището — едър, червенокос, весел — излиза и казва:

— Внимание, другари ученици-летци!

Другари ученици-летци! Аз ученик-летец! Мравки полазват по гърба ми и ми се струва, че са ме потопили отначало в гореща, а след това в студена вода. Аз ученик-летец! Ще летя! Не чувам какво говори началникът…

Времето лети. Идваме на лекции направо от завода — Сьома Гинзбург ме беше наредил като шлосерски калфа в завода „Електросила“. Слушаме лекции по материална част, по теория на авиацията, по мотори. Много ни се спи след осемчасовия работен ден в завода, но ние слушаме лекциите по материална част, теория на авиацията, след това по мотори и само от време на време Миша Голомб, който се оказа също такъв дребен на ръст като мене, оборва глава на гърба ми и захърква тихичко. След това той започва да хърка по-силно и аз предпазливо чуквам главата му о масата…

Ние се учим във въздухоплавателното училище, но как не прилича то на онова, което сега се нарича въздухоплавателно училище! Нямаме ни мотори, ни самолети, ни помещение, ни пари. Наистина в Аеромузея има няколко стари, ожулени самолети — при желание човек може да си въобрази, че е разузнавач на някой „хавеланд“ или изтребител на някой „нюпор“, който е летял за последен път по фронтовете на гражданската война. Но на тия многозаслужили „гробове“ не може да се учи човек.

Ние сами си сглобяваме мотори. С мандат от Осоавиахима, с великолепен мандат, според който имаме пълно право да снемаме от стените каквато и да било самолетна част, ние обикаляме всичките червени кътчета в Ленинград. Понякога тия части висят и не в червени кътчета, а в някой жилищен комитет над масата на някой книговодител, любител на авиацията. Вземаме ги и ги откарваме на летището. Понякога това става мирно и тихо, понякога — със скандал. Три пъти трябваше да ходим заедно с техника в клуба на шивачите и да доказваме на завеждащия, че старият мотор, който стои в трема на клуба, няма никакво агитационно значение.

Колко труд около всичките тия ръждясали вехтории, докато те най-сетне попаднат в ръцете ни! Ние ги чистим и чистим и след това пак ги чистим и чистим. Първото полугодие, струва ми се, не правехме нищо друго, освен да чистим и сглобяваме мотори. На мен това ми е по-мъчно, отколкото на другите, защото те почти всички са шлосери и шофьори. Но аз нарочно се залавям за най-трудната работа. Завинаги, за цял живот, ще запомня лявата плоскост на самолета У-1, на който се учехме. Това е най-мръсното място в самолета, моторът изхвърля масло под лявата плоскост и аз се хващам на бас да я мия всеки ден до свършване на училището. Легнал на гръб, чегъртам с клечка мръсотиите, след това ги търкам с четка, след това с парцал и водата тече по тялото ми, от миризмата на рициново масло ми прилошава…

Разбира се, не приличаме много на бъдещи пилоти, особено когато късно вечер се връщаме вкъщи от летището и целият трамвай започва да души и да ни гледа с негодувание. Но не се смущаваме. Мишка казва:

— От какъв дявол вони тъй на рициново масло? Фу!

И демонстративно запушва носа си.

Денят започваше много рано — към седем часа сутринта. До десет часа сглобяваме мотори и поред обясняваме на Ваня Грибков какво е хоризонт. При нас имаше един такъв Ваня Грибков, на когото цялото училище обясняваше какво е хоризонт. След това идват инструкторите и започват полетите.

Моят инструктор, едновременно началник на училището и завеждащ материалната и домакинска част, е стар летец от времето на гражданската война. Той е едър, весел човек, любител на необикновени истории, които разказва с часове, човек, който лесно се сърди и лесно му минава, смел и суеверен. Задълженията си на инструктор разбира много просто: той ме ругае и колкото сме по-нависоко от земята, толкова ругатнята му става по-силна. Най-сетне тя спира — за пръв път през полугодието!… Това беше великолепно! Цели десет минути летях в чудесно настроение. Не гълчи — значи навярно отлично карам самолета! Въпреки шума на мотора стори ми се, че летя сред пълна тишина — непривично състояние!

Но след това веднага разбрах каква била работата: телефонът се беше разединил и слушалката се люлееше отвън. Хванах я и долових с нея последната фраза:

— Лопата! Вие не трябва да летите, а нужници да чистите!

Моят инструктор съчетава най-страшните ругатни с учтивото обръщение на „ви“…

Друг един образ се изправя пред мене, когато си спомням първата си година в Ленинград. На Корпусното летище всеки ден идва Ч. Работата му е скромна — на една стара, неведнъж разбивана машина той вози пътници. Но ние знаем какъв човек е той, познаваме го и го обичаме дълго преди да го познае и обикне нашата страна. Ние знаем за кого говорят летците, когато се събират в Аеромузея, който през ония години беше нещо като наш клуб. Ние знаем кому подражава началникът на училището, когато, като говори на „о“, казва със спокоен бас:

— Е, как вървят работите? Получават ли се стръмните виражи? Само внимавай да не лъжеш! Е?

Ние тичаме с всичка сила към тоя човек, когато след чудните си фигури той се връща на летището и любителите на висшия пилотаж се измъкват из самолета зелени като трева, едва ли не на четири крака, а той ни гледа от кабината без очила — летец с голям усет, човек орел.

Заедно със стетоскопа, който Иван Иванич ми беше оставил за спомен, аз вземам винаги със себе си и портрета на тоя летец. Той ми подари тоя портрет не в Ленинград, когато се учех да летя, а много по-късно, след няколко години в Москва. На тоя портрет е написано със собствената му ръка: „Ако ще бъдеш, бъди най-добър“. Това са негови думи…

Тъй мина тая година — трудна, но прекрасна година в Ленинград. Тя беше трудна, защото работехме пряко силите си и получавахме по 46 рубли стипендия на месец и обядвахме, гдето попадне, или съвсем не обядвахме и вместо да се учим да летим, три четвърти от времето си губехме в чистене и сглобяване на стари мотори. Но тя беше прекрасна година, защото беше година на мечти, година, която с пунктирана линия сякаш набеляза бъдещия ми живот, година, когато почувствувах, че съм в състояние да направя живота си такъв, какъвто искам да го видя.

Интересно е, че макар да нямах ни една свободна минута, аз си водех нещо като дневник — записвах си някои мисли и впечатления. За съжаление той не се е запазил. Но помня, че на първата страница имаше цитат от Клаузевиц: „По-лесно е да направиш малък скок, отколкото голям“. Обаче искаме ли да прескочим голям ров, ние няма да направим половин скок, защото ще се озовем на дъното.

Тъкмо това беше главната ми мисъл в Ленинград — да вървя напред, без да правя половин скокове.

Времето лети и се спира само на един ден, в края на август 1930 година. Тоя ден аз седя на богата трапеза, голяма трапеза, съставена от десетина маси с различна височина и форма. Високи прозорци, стъклен покрив. Това е ателието на фотографа художник Бернщайн, у когото е наела стая сестра ми Саня.