Вениамин Каверин
Двамата капитани (142) (Роман в два тома)

Пета глава
За ония, които са в морето

Хората от подводниците бяха най-главните хора в тия места — и не само за това, че през време на войната те свършиха голяма работа, едва ли не най-голяма от всички други в Северната флота, а защото характерните черти на техния бит, на техните отношения, тяхната напрегната бойна работа слагаха своя отпечатък върху живота на цялото градче. Никъде не може да съществува такова равенство пред лицето на смъртта, както между екипажа на подводницата, на която всички или загиват, или побеждават. Всеки военен труд е тежък, но трудът на подводните матроси, особено на „малютките“, е такъв, че по-скоро бих се съгласил да направя десет най-опасни полета, отколкото един поход с „малютка“^[1]. Впрочем още като дете си мислех, че хората, които се спущат така дълбоко под водата, непременно са обвързани с някакъв таен договор, нещо като клетва, каквато ние с Петя някога си бяхме дали един на друг.

Аз успях заедно с един капитан да потопя третия транспорт в края на август 1942 година. „Малютката“ на знаменития Ф. потопи с моя помощ четвъртия. За това може би няма и смисъл да се говори, защото се връщах празен и можех само да съобщя в щаба координатите на германския параход, но Ф. ме покани на „прасенце“ и от това „прасенце“ се почнаха събитията, за които си струва да се разкаже.

Кой не знае знаменитата флотска традиция — да се празнува всяко потопяване на параход с тържествен обед, на който командуването гощава победителите с печено прасенце? Миналия ден бяха пратени на дъното транспорт, охрана и ескадрен миноносец, и загрижените готвачи в бели шапки внесоха не едно, а цели три прасета в широката офицерска столова, където във форма на буква „П“ бяха разположени масите и където на подвижна масичка зад тази буква седеше адмиралът — командуващият Северната флота.

Апетитни, нежнорозови, с бледи, скръбни муцуни, прасетата бяха сложени на блюда и трима командири стояха над тях с големи ножове в ръцете. И това беше традиция — победителите трябваше със своите ръце да разделят прасетата на части. Ех, и какви части! Един огромен къс, натъпкан с каша и посипан със ситно настърган хрян, плува към мен през масата! И трябва да се справя с него, за да не обидя домакините.

Адмиралът става с чаша в ръка. Първият тост е за командирите победители, за техния екипаж. Гледам го — той е идвал в нашия полк, и бях запомнил живото, младежко движение, с което, като отметна глава, той се спря, слушайки рапорта на командира на полка. Той е млад, само четири години е по-стар от мене. Впрочем помня го още от Испания.

Вторият тост е за ония, които са в морето! Чашите се чукат. Моряците пият прави за братята, които са тръгнали на подвиг в пустинята на арктическата нощ. За сполуката на войната и за спокойствието на сърцата в опасния, решителен час!

Сега адмиралът ме гледа през масата — и аз стоя надясно от него, между гостите журналисти, на които Ф. с помощта на вилицата и ножа нагледно показва как бил потопен ескадреният миноносец. Като не сваляше поглед от мене, адмиралът нещо говореше на съседа си и съседът, командирът на дивизията, произнася трета наздравица. За капитан Григориев, който „умело насочи към германския керван подводната лодка“. И адмиралът показа с жест, че пие за мене…

Много се изпи тая вечер и аз няма да изброявам всички наздравици, толкова повече, че журналистите, за които споменах, разказаха за това „тройно прасенце“ в периодичната преса. Ще кажа само, че адмиралът изчезна най-неочаквано — изведнъж стана и излезе. Като мина покрай моя стол, той се наведе и без да ми даде да стана, каза ниско:

— Капитане, моля ви да дойдете днес при мене.