Вениамин Каверин
Двамата капитани (32) (Роман в два тома)

Тринадесета глава
Мисля

Лесно е да се каже: ти трябва да станеш съвсем друг човек. Но как да се направи това? Не бях съгласен, че се уча лошо. Само една двойка, и то по аритметика, и то затова че веднъж си бях лъснал ботушите, а Ружичек ме извика и каза:

— С какво си мажеш ботушите, Григориев? С развалени яйца в газ ли?

Аз го нагрубих и оттогава той не ми сложи повече от „слаб“. Но все пак чувствувах, че Корабльов е прав и че аз трябва да стана съвсем друг човек. Какво ли пък, ако наистина имам слаба воля? Това трябва да се провери. Трябва да реша нещо и непременно да го изпълня. Като начало, реших да прочета книгата „Записките на един ловец“, която бях вече зачел миналата година и зарязал, защото ми се стори много отегчителна.

Чудно! Щом като взех от болничната библиотека „Записките на един ловец“ и прочетох пет страници, книгата ми се стори по-отегчителна, отколкото по-рано. Страшно ми се поиска да не бях вземал такова решение. Но аз си бях дал дума, дори я бях прошепнал под одеялото, а на думата трябва да се устоява.

Прочетох „Записките на един ловец“ и реших, че Корабльов лъже. Аз имам силна воля.

Разбира се, би трябвало да се проверя още веднъж! Например всяка сутрин след гимнастиката да се изтривам със студена вода от чешмата. Или да получа през годината по аритметика шестица. Но всичко туй отложих до връщането си в училището, а сега оставаше само да мисля и да мисля.

„Ти по-добре можеш да си въобразяваш, отколкото да съобразяваш.“ Защо каза той така? Може би затуй, че се хвалех със своите скулптури? Това беше обидно. Катето — ето кой си въобразява! Или пък Корабльов другояче разбира тая дума. Реших да го попитам, ако дойде още веднъж. Но той не дойде и едва след година-две узнах, че въобразявам значи не само „важнича“.

„Кой си ти и защо съществуваш на белия свят?“ Аз мислех над това, като четях вестниците. В болницата почнах да чета вестници. Интересно. Само да нямаше толкова много чуждестранни думи! Сред тях намерих и „вулгаризация“, и „крокодилски сълзи“.

Най-сетне Иван Иванич ме прегледа за последен път и каза да ме изпишат от болницата. Това беше великолепен ден. Ние се сбогувахме, но той ми остави адреса си и заръча да наминавам.

— Само гледай да не бъде по-късно от двадесети — весело каза той. — Инак, братко, току-виж, че не си ме сварил вкъщи…

С бохчичката в ръце аз излязох от болницата и като стигнах до първата пресечка, приседнах на един камък — толкова слаб бях още. Но колко хубаво беше! Колко голяма е Москва! Бях я забравил. И колко шумно беше по улиците! Главата ми се замая, но знаех, че няма да падна. Здрав съм и ще живея. Поправил съм се. Прощавай, болницо! Здравей, училище!

Да си кажа правото, бях малко огорчен, че в училището ме посрещнаха така равнодушно. Само Ромашка попита:

— Оздравя ли?

С такъв израз, сякаш малко съжаляваше, че не съм умрял.

Валка се зарадва, но не му беше до мене. Беше му се изгубил таралежът и той подозираше, че по разпореждане на Николай Антонич готвачът е хвърлил таралежа в помийната яма.

— По-добре да го бях продал — каза тъжно Валка. — Двадесет и пет копейки ми даваха. Глупак — не ги взех.

Докато съм лежал в болницата, бяха се появили нови пари — сребърни и златни.

В детския дом всичко си беше постарому, само Серафима Петровна си беше отишла и на нейно място беше постъпил мъж възпитател — Суткин. Валка каза, че той бил подлизурко. Подмазвал се на Николай Антонич, на немкинята, на Ружичека и на децата.

Затова пък в училището през тая половин година бяха станали големи промени. Първо, то беше станало два пъти по-малко — част от горните класове бяха преместени в други училища.

Второ, бяха го боядисали и варосали — просто не можеха да се познаят предишните мръсни стаи с изпоцапани прозорци и черни тавани.

Трето, всички приказваха само за младежката ядка. Секретар беше сега леля Варя, същото онова момиче от стопанската комисия, което в 1920 година се разхождаше по коридора деловито, с голямата лъжица в ръка. Навярно тя се бе оказала добър секретар, защото, когато се върнах, мъничката стаичка на младежката група беше най-интересното място в нашето училище.

Аз още не бях комсомолец, но на третия ден след връщането ми от болницата вече получих от леля Варя поръчение — да нарисувам самолет, хвърчащ в облаците, и над него: „Младежи, станете членове на ДПВФ!“ (Дружеството на приятелите на въздушната флота.)

Пръстите ми бяха още като чужди, но се залових с увлечение за работа.

С една дума, в училището беше станало хиляди пъти по-интересно, отколкото по-рано, и аз, влязъл изведнъж във всички кръжоци и увлякъл се в колективно четене на вестници, съвсем бях забравил доктор Иван Иванич и това, че той ме беше помолил да намина към него не по-късно от двадесети май.