Петнадесета глава
Разхождаме се. На гроба на мама. Бубенчикови. Денят на заминаването
Това беше не особено весела, по-скоро дори тъжна седмица в Енск. Но какви чудни спомени са ми останали от нея за цял живот!
С Катя се разхождахме всеки ден, аз й показвах старите си любими места и й говорех за детинството си. Помня, чел съм някъде, че само по някой запазил се надпис археолозите възстановяват историята и обичаите на цял народ. Така и аз — по запазилите се тук-там кътове на стария Енск възстанових и разказах на Катя нашия предишен живот.
Но и самият аз оцених наново тоя прекрасен град. Като момче, не бях забелязал всичката прелест на тия градини по височините, на полегатите улици, на високите кейове, които започваха под ъгъл от „Решетките“ — тъй се наричаше и сега мястото, гдето се сливаха двете реки Песчинка и Тиха…
Само един ден прекарах без Катя. Отидох на гробищата. Кой знае защо, струваше ми се, че след толкова години не е останала и следа от маминия гроб. Но аз го намерих. Той беше обграден със стара дървена ограда и на полегналия кръст още можеше да се прочете надписът: „Помяни, господи, душу рабы твоея“. Разбира се, беше зима и всички гробове бяха еднакво затрупани със сняг, но все пак се виждаше, че това е изоставен гроб.
Стана ми тъжно и дълго ходих по пътеките, спомняйки си за мама. На колко ли години би била тя сега? На четиридесет. Съвсем млада още. Тежко ми става, само като си помисля, че тя би могла сега да живее щастливо, поне така, както живее леля Даша! Спомних си нейния уморен, тежък поглед, ръцете, разядени от прането, и как тя вечер не можеше да яде от умора, която почти по нищо не се различаваше от смъртта. А каква умна беше тя! Подлецът Смешника Кулий, ето кой я беше омагьосал и погубил!
Върнах се при гроба и сякаш се сбогувах с него. След това намерих пазача, който шумно цепеше дърва в полуразрушения параклис.
— Чичо — му казах, — тук е гробът на Аксиня Григориева. Ей по тая пътека, вторият след завоя.
Той даде вид, че знае за кой гроб говоря.
— Не може ли да се подреди? Ще заплатя.
— Тоя гроб се наглежда — каза той. — Сега е зима, не се вижда. Другите, вярно, не се наглеждат, кръстовете им са изпоизмъкнати или друго нещо. А за тоя се грижим.
Дадох му три рубли и си отидох.
Като се връщах у дома, мислех за Смешника Кулий, за мама. Как е могла тя да се влюби в такъв човек? Неволно си спомних и за Мария Василиевна и реших веднъж завинаги, че не разбирам жените…
Ние се срещахме след това всеки ден, но едва вечерта преди заминаването намерих време да попитам Катя за бабичките Бубенчикови: вярно ли е, че те са обявени за бесни? Катя се зачуди.
— Нима? Аз не знаех — каза тя. — Но това е напълно възможно, защото те са атеистки и нихилистки. Чел ли си „Бащи и деца“?
— Чел съм.
— Помниш ли, там има един нихилист Базаров?
— Помня.
— Та и те са също такива нихилистки като него.
— Почакай, почакай! Ами че това е било много отдавна!
— Какво от туй! Те са стари. А козата е просто нервна. Те пият козе мляко и ме увещаваха и мене, но аз отказах. А когато козата нервничи, млякото й се разваля.
— Ти просто се подиграваш с мене — казах аз, като помислих.
— Честна дума, не — бързо възрази Катя.
Нервна коза, наглеждана от три нихилистки. Дявол го знае! Все пак това беше някаква дивотия!
И ето, настъпи последният, прощалният ден! От шест часа сутринта леля Даша печеше банички и едва събудил се, почувствувах миризмата на шафран и още на нещо друго ароматно, вкусно, тестено. След това тя влезе в трапезарията, гдето спях, загрижена, с очила, изпоцапана с брашно, и донесе, хванала го за крайчеца, писмо от Петка.
— Трябва да се събуди Саня — каза тя строго. — Писмо от Петка.
Писмото беше наистина от Петенка, кратко, но „подходящо“, както каза съдията. Първо, той обясняваше защо не си е дошъл през ваканцията: бил на екскурзия в Ленинград. Второ, чудеше се на моето появяване в Енск и изразяваше по тоя повод сърдечни чувства. Трето, страшно ме гълчеше, дето не съм писал, не съм го търсил и въобще „постъпил съм като равнодушен кон“. Четвърто, в плика имаше още едно писмо, за Саня, и тя се засмя и каза: „Ама че глупак, би могъл просто да ми пише в края на същото писмо.“ Но очевидно той не е могъл просто да й пише в края на същото писмо, защото Саня взе писмото и го чете в стаята си цели три часа, докато аз не се втурнах при нея и не поисках да спре действията на леля Даша, която искаше да ми даде за по път баница метър на метър.
Навярно същата картина се е наблюдавала и в дом № 8 на ул. „Лапутина“, защото Катя не можа дори да излезе от къщи тоя ден. Нея не само я снабдявали с продукти, като че ли тръгвала за Северния полюс, но я и гиздели. Старинният, останал неизползуван дар на трите нихилистки бил пуснат в ход — турски дантели, кадифени жакети, на къдрици буфирани на раменете тежки подплатени рокли.
Интересно е, че Саня, която се беше отбила уж за минута у Бубенчикови, закъсня за обед. Тя си дойде малко смутена и каза, че било много интересно. И трите бабички шият и се получава много хубава рокля. На Катя й прилича, а на нея не. Затуй пък шапката й прилича и тя непременно ще си направи такава.
— С една дума, ние си премерихме всичко — каза Саня и се засмя. — Дори свят ми се зави.
Съдията напусна службата си, за да обядва с мене за последен път. Донесе бутилка вино, пийнахме и той произнесе реч. Това беше много хубава реч, много по-хубава, отколкото някога на обеда, даден по случай влизането на Смешника в батальона на смъртта. Той сравни мене и Петка с орли и изрази надежда, че още неведнъж ще се връщаме в родното си гнездо. Той би се радвал, ако можеше да се похвали, че е отгледал такива момци, но не можеше, защото сама страната ни е отгледала, не ни е оставила да загинем. Тъй каза той. Леля Даша си поплака на това място, като че желаеше да напомни, че и тя самата би се заела на драго сърце с възпитанието ни, без да прибягва до странична помощ… Аз станах и отговорих на съдията. Не помня какво говорих, но е било също много хубаво. Изобщо казах, че ние няма още с какво да се хвалим.
Обядвахме толкова дълго, че насмалко щяхме да закъснеем. До гарата отидохме с файтон. За пръв път в живота си пътувах така богато на файтон, с кошница в краката. Бих могъл да кажа за тая кошница, че кой знае откъде се е взела (нали пристигнах в Енск с празни ръце), ако леля Даша не беше я натъпкала пред очите ми с разни сладки работи.
Когато пристигнахме, Катя стоеше вече на стъпалата на вагона, а старите Бубенчикови една през друга й даваха наставления: да не се простуди по пътя, да не излиза на площадката, да й не откраднат вещите по пътя, да телеграфира, когато пристигне, да предаде поздравите и да пише.
Не знам, може пък и да са били нихилистки. Според мене, това бяха просто едни стари, увити в лисичи шуби лелички, с големи смешни маншони на шнурове.
Мястото ми беше в друг вагон и затова ние само разменихме поклон отдалеч с Катя и Бубенчиковите, Катя ни махна с ръка, а бабичките важно закимаха с глави.
Вторият звънец! Прегръщам Саня, леля Даша. Съдията моли да споходя Петка и аз давам честна дума, че ще се отбия при Петка още първия ден след пристигането ми — кой от нас можеше да си представи, че няма да удържа тая честна дума? Каня Саня да дойде в Москва и тя обещава за през пролетната ваканция — оказа се, че те се били вече споразумели по това с Петка.
Третият звънец! Аз съм във вагона. Саня пише нещо във въздуха и в отговор аз й пиша наслуки: „Добре!“ Леля Даша започва тихичко да плаче и последното, което виждам: Саня взема от ръцете й кърпичката и смеешком й изтрива сълзите. Влакът потегля и милата Енска гара тръгва насреща ми. Все по-бързо! Ето и старите нихилистки отминават край мене! Още една минута, и перонът свършва. Сбогом, Енск!
На следната гара аз си смених мястото с някакъв почтен чичко, за когото беше удобна моята долна лавица, и се пренесох в Катиния вагон. Първо, той беше по-светъл, и второ, беше Катин.
Тя се беше вече добре настанила: масичката беше покрита с чиста салфетка, на прозореца имаше перденце, сякаш беше живяла сто години в тоя вагон. И двамата току-що бяхме обядвали, но трябваше да видим какво са турнали старците в кошниците ни.
Общо взето, Катината кошница затъмни моята. В нея се оказаха ябълки — чудесни зимни ябълки от собствената градина! Изядохме по една ябълка и почерпихме съседа, един мъничък, небръснат, синьочер мъж с очила, който все гадаеше какви сме ние: брат и сестра — не си приличат! Мъж и жена още са много млади!
Минаваше вече два часът и нашият небръснат съсед хъркаше с всичка сила, сложил на носа си своя малък як пестник, а ние с Катя все още стояхме и разговаряхме в коридора. Пишехме с пръст по замръзналото стъкло — отначало инициали, а след това първите букви на думи.
— Като в „Ана Каренина“ — каза Катя.
Но според мене, това съвсем не приличаше на „Ана Каренина“ и изобщо на нищо не приличаше.
Катя стоеше до мене и беше някак си нова. Причесана като възрастна, с път по средата, и под милите й тъмни коси се показваше чудно ново ухо. Зъбите също бяха нови, когато се смееше. Никога досега не си бе обръщала главата така свободно и същевременно гордо като същинска красива жена, когато започнах да й говоря! Тя беше нова и пак съвсем друга, и аз чувствувах, че страшно я обичам — е, просто повече от всичко на света!
Изведнъж започнаха да се виждат през прозорците телеграфните жици, които хлътват и отново изскачат, и се показваше тъмното поле, покрито с тъмен сняг. Не знам с каква бързина сме пътували, сигурно не повече от четиридесет километра в час, но мене ми се струваше, че летим с някаква дяволска, приказна бързина. Животът беше пред нас. Не знаех какво ме чака. Но твърдо знаех, че това е завинаги, че Катя е моя и аз неин за цял живот!
