Вениамин Каверин
Двамата капитани (65) (Роман в два тома)

Седма глава
Чета дневниците

Не мога да се нарека нетърпелив човек. Но чини ми се, че само геният на търпението би могъл да прочете тия дневници! Няма съмнение, те бяха писани по време на почивките при мъжделивата светлина на газениче, напълнено с тюленова мас, при четиридесет и пет градуса студ, с премръзнала и изморена ръка. Виждаше се как на някои места ръката се е откъсвала и се е смъквала изнемощяла надолу, чертаейки дълга, безпомощна, безсмислена линия.

Но трябва да ги прочета!

И отново се залавях за тая мъчителна работа. Всяка нощ — а в свободните от полети дни още от сутринта — сядах на масата с увеличителна лупа в ръка и започваше това напрегнато, бавно превръщане на рибарските кукички в човешки думи — думи ту на отчаяние, ту на надежда. Отначало карах направо — просто сядах и четях. Но след това ми хрумна една хитра мисъл и веднага почнах да прочитам по цели страници, а по-рано — само отделни думи.

Като прелиствах дневниците, аз бях забелязал, че някои страници са написани много по-четливо от другите — например заповедта, която беше преписал докторът. Преписах от тия места всички букви — от „а“ до „я“, и съставих „азбука на щурмана“, като възпроизведох точно всички варианти на почерка му. И с тая азбука работата тръгна много по-бързо. Често достатъчно беше да отгатна правилно с помощта на тая азбука една или две букви и всички останали сами се нареждаха по местата си.

Така ден след ден аз разчитах тия дневници.

Дневниците на щурмана за далечно плаване Ив. Дм. Климов

Сряда, 27 май. Тръгнахме късно и за шест часа изминахме 4 километра. Днес за нас е юбилеен ден. Смятаме, че сме се отдалечили от кораба всичко на 100 километра. Разбира се, това не е много за два месеца ход, но затуй пък и пътят е такъв, какъвто не очаквахме. Отпразнувахме юбилея си тържествено: сварихме супа от сушени боровинки и я подправихме с две кутии консервирано мляко.

Петък, 29 май. Ако стигнем до брега, нека тия хора — аз не искам дори да споменавам имената им — запомнят 29 май, деня на избавянето си от смърт, и всяка година го празнуват. Хората се спасиха, но все пак те изтърваха във водата ловджийската ни пушка и нашата хранителка — кухнята. Поради това вчера трябваше да ядем сурово месо и да пием студена вода, смесена с мляко. Ех, дано само бог помогне да стигна благополучно до брега с тия зяпльовци!

Неделя, 31 май. Ето официалния документ, въз основа на който трябваше да тръгна начело на част от командата:

„За щурмана Ив. Дм. Климов

Предлагам на вас и на всички долуспоменати съгласно с вашето и тяхно желание да напуснете кораба с цел да достигнете до обитавана земя, да сторите това на 10 април, като вървите пешком по леда и возите на шейни леки лодки и провизии за два месеца. Като напуснете кораба, да вървите на юг, докато видите земя. А като видите земя, да действувате съобразно с обстоятелствата, но за предпочитане е да се помъчите да стигнете Британския канал между островите на Франц Йосифовата земя, да вървите по него, като най-известен, към нос Флора, където предполагам, че могат да се намерят провизии и постройки. По-нататък, ако времето и обстоятелствата позволят, да се отправите към Шпицберген. Като достигнете Шпицберген, ще ви предстои трудната задача да намерите там хората, чието местопребиваване ние не знаем, но се надявам, че на южната му част вие ще успеете да намерите ако не живущите на брега хора, то поне някой риболовен кораб. С вас ще тръгнат съгласно с желанието им тринадесет души от командата:

Капитан на кораба «Св Мария»:

Иван Татаринов“

10 април, 1914 г., в Северния Ледовити океан.

Бог вижда колко тежко ми беше да тръгна и да го оставя в такова почти безнадеждно положение.

Вторник, 2 юни. Още на кораба машинистът Корнев ни направи четири чифта очила, но не може да се каже, че те отговаряха на своето предназначение. Стъклата са направени от бутилка за „джин“. С предните шейни вървят щастливите „окати“, а „слепците“ се мъкнат по техните следи със затворени очи, поглеждайки само от време на време пътя през клепките си. Очите болят от мъчителната нетърпима светлина. Ето картината на движението ни, което никога не ще забравя: вървим ритмично, в крак, като се навеждаме едновременно напред, опъваме каиша с гърди и се държим с едната ръка за борда на лодката. Вървим със съвсем затворени очи. В дясната ръка е скиорската щека, която с механическа точност се отхвърля напред, отмята се надясно и бавно остава назад. Как еднообразно, как ясно скърца снегът под края на тая щека! Неволно се вслушваш в това скърцане и като че ли ясно чуваш: „Далеч, далеч“. Като унесени ние вървим, механически местим краката си и опъваме каиша с гърди… Днес си представих, че вървя в горещо лято по крайбрежната улица в сянката на високи къщи, с азиатски складове на плодове. Вратите на складовете са широко отворени и се усеща ароматична остра миризма на пресни сушени плодове. Мирише до замайване на портокали, праскови, сушени ябълки, на карамфил. Търговците персийци поливат с вода размекналия се от жегата асфалтов тротоар и аз чувам техния спокоен гърлен говор. Боже, как хубаво мирише, каква приятна прохлада!… Сепнах се, като се спънах о щеката, хванах се за лодката и се спрях поразен — сняг, сняг, сняг, догде очи виждат. Както по-рано, ослепително блести слънцето, както по-рано, нетърпимо болят очите.

Четвъртък, 4 юни. Днес, като вървяхме по следите на Дунаев, направи ми впечатление, че той плюе кръв. Прегледах венците му — скорбут. Последните дни той се оплакваше от краката си.

Петък, 5 юни. Не ми излиза от главата Иван Лвович — в минутата, когато, изпращайки ни, той произнасяше прощалната си реч и изведнъж млъкна, стиснал зъби и оглеждайки се с някаква безпомощна усмивка. Той е болен, оставих го току-що привдигнал се от леглото. Боже мой, това е най-страшната грешка! Но няма сега да тръгнем назад!

Събота, 6 юни. Още преди два дена Морев все настояваше, че уж от върха на една ледена грамада бил видял някакво „равно поле“, т.е. съвсем равен лед, който се простирал далеч на юг. „Със собствените си очи го видях, господин щурман! Съвсем равно поле.“ Тая сутрин не го намерихме в палатката. Беше тръгнал без ски и следите от дебелите му кожени обувки едва личаха по тънкия слой замръзнал сняг. Търсихме го цял ден, викахме, свирехме, стреляхме. Щеше да ни отговори — у него имаше магазинна пушка и дванадесет патрона. Но нищо не се чу.

Неделя, 7 юни. От лодките, ските и щеките издигнахме мачта, десет метра висока, прикрепихме към нея две знамена и я поставихме на върха на един хълм. Ако е жив, ще види нашите сигнали.

Вторник, 9 юни. Пак на път. Останахме тринадесет души — фатално число. Кога ли най-сетне ще се покаже земя, каквато и да е, ако ще гола, сурова земя, стига само да стои на едно място и да не се страхуваме всекичасно, че ни отнася на север!

Сряда, 10 юни. Тая вечер пак имах видения на южен град, крайбрежна улица и нощно кафене с хора с бели панамени шапки. Сухум? Пак остра приятна миризма на плодове и горчиви мисли: „Що ми трябваше да тръгвам в това плаване из студеното, ледено море, когато тъй хубаво се плава на юг? Там е топло. Може да се ходи само по риза и дори бос. Може да се ядат много портокали, грозде и ябълки.“ Странно, защо никога не съм обичал особено много плодовете? Впрочем и шоколадът е хубаво нещо с ръжени сухари, както го ядем през обедната почивка. Само че получаваме много малко — по едно малко парченце шоколад. А хубаво би било да поставиш пред себе си чиния изсушени ръжени сухари и да вземеш в ръката си наведнъж цяло парче шоколад и да ядеш до насита! Колко километра има до тая възможност, колко часове, дни, седмици!

Четвъртък, 11 юни. Пътят е отвратителен, с дълбок сняг, под който има много вода. Размръзнати места непрекъснато ни преграждат пътя. Днес изминахме не повече от три километра. Цял ден мъгла и оная матова светлина, от която тъй силно болят очите. И сега виждам тая тетрадка като през мрежа и горещи сълзи текат по бузите ми. Утре е Св. Троица. Колко хубаво ще бъде тоя ден „там“, нейде на юг, и колко лошо е тук, на плаващия лед, изрязан на всяка стъпка от размръзнати места и ледени грамади, при 82 градуса северна ширина! Ледът се мести всяка минута, просто пред очите ни. Едно размръзнато място се скрива, друго се отваря, сякаш някакви великани играят шахмат върху исполинска дъска.

Неделя, 14 юни. Ето едно откритие, за което не казах нищо на спътниците си: ледовете ни носят встрани от земята. Днес достигнахме ширината на Франц Йосифовата земя и продължаваме да се движим на юг — пък не се вижда дори най-малък признак на остров. Ледът се носи встрани от земята. Това виждам и по моя съвсем негоден хронометър, и по господствуващите ветрове, и по посоката на пуснатото във водата въже.

Понеделник, 15 юни. Оставих го болен, в отчаяние, което само той беше в състояние да скрие. Това ме лишава от вяра в нашето спасяване.

Вторник, 16 юни. Сега двама от моите хора са болни от скорбут. Соткин също се разболя, венците му са отекли и от тях тече кръв. Лекуването им се заключава в това, че ги изпращам на ски да търсят път, а вечер им давам по една таблетка хинин. Може би това е жесток начин на лекуване, но според мен, той е единственият, докато човек не е изгубил нравствената си сила. В най-тежка форма скорбут съм наблюдавал у Иван Лвович, който боледува от него почти половин година и само с нечовешка сила на волята си оздравя, т.е. просто не си позволи да умре. И тая воля, тоя широк, свободен ум, тая неизчерпаема бодрост на душата са обречени на неизбежна гибел.

Четвъртък, 18 юни. Ширина 81 градуса. Пак трябва да се чудим на бързината, с която ни носи ледът на юг.

Петък, 19 юни. Към четири часа съгледах „нещо“ на ИЮИ от мястото, гдето бяхме спрели. Това бяха две розови облачета над самия хоризонт, които не промениха формата си, докато не ги скри мъглата. Струва ми се, че никога не сме били заобиколени от такъв голям брой размръзнати места както сега. Летят много птици, гмурци и кресливи бели чайки. Ох, тия чайки! Колко често те не ми дават нощно време да заспя, като кряскат, спорят и се карат помежду си около изхвърлените върху леда вътрешности на някой убит тюлен! Като зли духове те се подиграват с нас, кикотят се истерично, пищят, свирят и едва ли не псуват. Колко дълго има да помня тия „викове на чайка белоснежна“, тия безсънни нощи в палатката, това незалязващо слънце, доловимо през изтънялата палатка!

Събота, 20 юни. За една седмица, докато почивахме, ледът ни е отнесъл цял един градус на юг.

Понеделник, 22 юни. Както обикновено, изкачих се тая вечер на една висока ледена грамада, за да огледам хоризонта. Тоя път съгледах на изток от себе си нещо такова, което ме накара от вълнение да седна на леда и започнах бързо да търкам очите си и бинокъла. Това беше една светла ивица, сякаш грижливо мацната с четка по ясносиньото поле. Отначало решихме, че това е луната, но, кой знае защо, лявата половина от сегмента на тая луна постепенно потъмняваше, а дясната ставаше по-ярка. През нощта пет пъти излизах да гледам с бинокъл и всеки път намирах тоя къс луна на същото място. Чудя се, че никой от спътниците ми не вижда нищо. С какъв труд се сдържам да не се втурна в палатката и да не извикам с все сила: „Какво сте седнали като пънове, какво спите? Нима не виждате, че ледът ни носи към земя?“ Но аз мълча. Кой знае, може би и това е мираж. Та нали се виждах в някакъв южен град, край морето през горещо лято, в сянката на високи къщи!

(С тая фраза свършваше първата тетрадка. Втората започваше от 11 юли.)

Събота, 11 юли. Убихме един тюлен, от който събрахме две паници кръв и от тая кръв и от гмурците направихме много хубава чорба. Когато си варим чай или чорба, обикновено не обичаме да се шегуваме. Тая сутрин изядохме кофа чорба и изпихме кофа чай; на обяд изядохме кофа чорба и изпихме кофа чай: и сега за вечеря изядохме почти половин килограм месо и чакаме с нетърпение да кипне нашата кофа чай. А кофата ни е голяма, с форма на пресечен конус. Може би с удоволствие бихме сварили и изяли и сега кофа чорба, но се стесняваме: трябва да се „пести“. Апетитът ни е не вълчи, а много по-голям, това е нещо ненормално, болезнено.

И тъй, ние седим на остров, под нас е не лед, от който не бяхме слизали цели две години, а земя и мъх. Всичко е хубаво, но една мисъл продължава да не ми дава покой: защо капитанът не тръгна с нас? Той не искаше да остави кораба, не можеше да се върне „с празни ръце“. „Ще ме изядат с парцалите, ако се върна с празни ръце.“ И след това тая детинска, безразсъдна мисъл: „Ако безнадеждни обстоятелства ме накарат да напусна кораба, ще тръгна към земята, която открихме.“ Струва ми се, че напоследък той се беше малко побъркал с тая земя. Видях я през април 1913 година.

Понеделник, 13 юли. На ИЮИ морето до самия хоризонт е свободно от лед. Ех, „Св. Марийо“, ето къде би трябвало да бъдеш ти, хубавице! Тук би полетяла, не би имало нужда и от машината!

Вторник, 14 юли. Днес Соткин и Королков отидоха към края на острова и направили чудесно откритие. Недалеч от брега те съгледали малка каменна могилка. Поразила ги правилната форма на тая могилка. Като се приближили, те съгледали недалеч от нея една бутилка от английско пиво, със завинтваща се запушалка. Момчетата веднага разхвърлили могилката и скоро намерили под камъните една желязна кутия. В кутията се оказало едно добре запазено английско знаме, а под него друга такава бутилка. На бутилката била залепена книжка с няколко имена, а вътре записка на английски език. С общи усилия аз и Нилс разбрахме криво-ляво, че една английска експедиция, под началството на Джексон, като тръгнала през м. август 1897 г. от нос Флора, стигнала на нос Мери Хармсуорт, където е турнала тоя флаг и записката. На края се съобщаваше, че на кораба „Уиндуорд“ всичко било благополучно.

Ето неочаквано разяснение на всичките ми съмнения: ние се намираме на нос Мери Хармсуорт. Това е югозападният край на земята Александра. Утре ние смятаме да минем на южния бряг на острова и да тръгнем към нос Флора, в имението на тоя знаменит англичанин Джексон.

Сряда, 15 юли. Напуснахме лагера. Трябваше да избираме: дали всички да вървим по ледника и да мъкнем товара след себе си или да се разделим на две групи, от които едната би тръгнала на ски по ледника, а другата от пет души би плавала на лодките покрай ледника. Избрахме последния начин на движение.

Четвъртък, 16 юли. Сутринта Максим и Нилс подкараха лодките по-близо до мястото на лагера и Нилс беше отнесен от течението така далеч, че трябваше да отидат двамина да го настигнат. Гледах с бинокъла и видях как Нилс вдигна веслото и с най-безпомощен вид наблюдаваше идващата му на помощ лодка. Нилс е много болен, иначе не мога да си обясня поведението му. Па и изобщо е станал някак си странен: походката му е неуверена и през всичкото време седи настрана. За вечеря сварихме днес два гмурци и една гага^[1].

Петък, 17 юли. Времето е отвратително. Продължаваме да стоим на нос Грант и да чакаме бреговата група. През нощта се изясни. Пред нас на СИС, като че ли съвсем наблизо, се вижда зад леда скалист остров. Нима това е Нордбрук, на който се намира нос Флора? Наближава времето, когато ще се разбере прав ли съм бил, когато се стремях към тоя нос. Двадесет години са голям срок. Може би през това време и следа не е останала там от постройките на Джексон. Но какво друго можеше да се направи? Да се направи голяма избиколка ли? Но нима можеха да издържат моите нещастни болни спътници, облечени в дрипи, пропити с мазнини и пълни с паразити?

Събота, 18 юли. Ако позволи времето, утре ще тръгнем по-нататък. Повече не мога да чакам. Нилс едва ходи и Королков не е много по-добре от него. Дунаев, макар да се оплаква от краката си, но у него не се забелязва тая плашеща ме апатия, тоя упадък на сили, каквито се забелязват у Нилс и у Королков. Какво ли е могло да задържи пешеходците? Не знам, но да се остава по-нататък тук, значи сигурна смърт.

Понеделник, 20 юли. Остров Бел. Като излязохме от лодките, ние се убедихме, че Нилс вече не може да ходи; той падаше и се мъчеше да пълзи. Направихме нещо като палатка, вмъкнахме Нилс в нея и го завихме в едничкото ни одеяло. Той все се мъчеше да пълзи нанякъде, но след това се успокои. Нилс е датчанин. През време на двегодишната си служба на „Св. Мария“ той се беше научил да говори добре руски. Но от вчера е забравил руския език. Най-много ме поразяват безсмислените му, пълни с ужас очи — очите на човек, който си е загубил разсъдъка. Сварихме бульон и му дадохме половин чашка. Той го изпи и легна. Жалко за добрия моряк, никак не е глупав, старателен. Всички легнаха да спят, а аз взех пушката и тръгнах да погледам от скалите нос Флора.

Вторник, 21 юли. През нощта Нилс умря. Той дори не беше махнал одеялото си, в което го бяхме завили. Лицето му беше спокойно и необезобразено от предсмъртни мъки. След два часа ние измъкнахме нашия успокоил се другар и го сложихме на шейната. Гробът не беше дълбок, тъй като земята беше силно замръзнала. Никой от нас не заплака над тоя самотен, далечен гроб. Смъртта на тоя човек не ни много порази, като че ли беше се случило най-обикновеното нещо. Разбира се, това не беше коравосърдечие, безчувствие. То беше някакво ненормално затъпяване пред лицето на смъртта, която стоеше зад гърба на всички ни. Като че ли поглеждахме сега враждебно следния „кандидат“, Дунаев, мислено гадаейки: „Дали ще стигне или преди това ще умре?“ Един от спътниците дори му викна ядосано: „Е, какво седиш като мокра кокошка? Или ти се иска да последваш Нилс? Върви, потърси веслото, размърдай се!“ Когато Дунаев тръгна послушно, той дори викна подире му: „Препъвай се ти, препъвай! Ще ти дам аз на тебе едно препъване!“ Това не беше озлобение срещу Дунаев. Не беше важно сега и веслото. Това беше озлобение срещу болестта, която ни отнемаше другаря, зов за борба със смъртта докрай. Препъването, когато краката се подгъват като парализирани, е много характерно. Болният започва да изговаря грижливо някои думи, но като забележи, че нищо не излиза от това, като че ли се смущава и млъква.

Сряда, 22 юли. В три часа̀ тръгнахме към нос Флора. Пак мислех за Иван Лвович. Вече не се съмнявам, че е малко побъркан по въпроса за земята, която открихме. Напоследък той постоянно се укоряваше, че не изпратил група да я изследва. Той спомена за нея и в прощалната си реч. Никога няма да забравя това сбогуване, това бледо, вдъхновено лице с далечен поглед. Какво общо имаше то с предишния румен, пълен с живот човек, майстор в измислянето на анекдоти и смешни истории, кумир на командата, който се залавяше с шега за всяка, дори и най-трудна работа? Никой не си отиде след неговата реч. Той стоеше със затворени очи, сякаш събираше мислите си, за да каже прощалното слово. Но вместо думи от гърдите му се изтръгна едва чут стон и сълзи блеснаха в крайчеца на очите му. Той заговори отначало отсечено, след това все по-спокойно: „На всички нас ни е тежко да изпращаме приятелите си, с които се сближихме в продължение на двегодишна борба и работа. Но ние трябва да помним, че макар основната задача на експедицията да не е решена, все пак ние сторихме много нещо. С усилията на руси са написани най-важните страници в историята на Север — Русия може да се гордее с тях. Върху нас лежеше отговорната задача да бъдем достойни приемници на руските изследвачи на Север. И ако ние загинем, с нас не трябва да загине нашето откритие. Нека нашите приятели предадат, че благодарение на усилията на експедицията е присъединена към Русия една обширна земя, която ние нарекохме «Мариина земя».“ Той помълча, след това прегърна всекиго от нас и каза: „Иска ми се да ви кажа не «сбогом», а «довиждане»“.

Четвъртък, 30 юли. Сега останахме само осем души — четирима на лодките и четирима нейде на земята Александра.

Събота, 1 август. Ето какво стана тоя ден: бяхме вече на 2–3 км от нос Флора, когато духна силен североизточен вятър, който почна бързо да се усилва и след половин час духаше като тръба, вдигайки високи вълни. Незабелязано в мъглата изгубихме от очи втората лодка с Дунаев и Королков. Беше невъзможно да се борим с вятъра и течението при такова вълнение и ние се спряхме край един от по-големите айсберги на завет, покатерихме се върху него и измъкнахме лодката. Като се изкачихме на айсберга, ние забихме на върха му мачтата и издигнахме знаме с надежда, че ако Дунаев го забележи, ще се досети да се покатери също на някоя ледена грамада. Беше доста студено и здравата изморени, решихме да спим. Като облякохме дебелите малици^[2], ние легнахме на върха на айсберга един срещу друг с краката, така че краката на Максим се намираха под моята малица зад гърба ми, моите крака — под Максимовата малица зад гърба му. По такъв начин ние заспахме и сме спали спокойно 7–8 часа. Нашето събуждане беше ужасно. Ние се събудихме от страшен трясък, почувствувахме, че летим надолу, а в следната минута нашият двоен спален чувал беше пълен с вода, ние потъвахме във водата и като правехме отчаяни усилия да се измъкнем от тоя предателски чувал, се блъскахме взаимно с краката. Бяхме в положението на котки, хвърлени във водата, за да бъдат удавени. Не мога да кажа колко секунди продължи нашето блъскане във водата, но мене то ми се стори страшно продължително. Заедно с мислите за спасение и гибел през ума ми, минаха различни картини от нашето пътуване: смъртта на Морев, на Нилс, на четиримата пешаци. Сега е дошъл нашият ред и никой никога не ще узнае за това. В тоя миг краката ми се опряха о краката на Максим, ние се изтласкахме един друг от чувала, а в следния миг вече стояхме мокри върху подводната „основа“ на айсберга, като хвърляхме върху леда ботушите, шапките, одеялата, ръкавиците, които плаваха около нас във водата. Нашите малици бяха така тежки, че всяка от тях трябваше да вдигаме двоица, а одеялото не успяхме да хванем — тъй си и потъна. Напразно си блъсках главата — какво ще правим сега? Та ние ще замръзнем! Сякаш в отговор на нашия въпрос от върха падна във водата нашата лодка, която или вятърът беше съборил, или под нея се беше счупил ледът, както се беше счупил под нас. Сега ние знаехме какво да правим! Изстискахме чорапите си и куртките, облякохме ги отново, нахвърлихме в лодката всичко, което ни беше останало, качихме се на лодката и започнахме да гребем! Боже мой, с какво ожесточение гребяхме! Само това, мисля аз, ни спаси. След шест часа ние стигнахме на нос Флора…

Сред ранните записки, наскоро подир напущането ма кораба от щурмана аз намерих интересна карта. Тя имаше старомоден вид и си помислих, че прилича на картата, приложена към пътешествието на Нансен на кораба „Фрам“.

Но ето какво ме порази: това беше картата на дрейфа на „Света Мария“ от октомври 1912 година до април 1914 година и дрейфът минаваше през ония места, където се намираше така наречената Петерманова земя. Кой не знае сега, че такава земя не съществува? Но кой знае, че тоя факт е бил установен за пръв път от капитан Татаринов на шхуната „Света Мария“?

Какво е направил наистина тоя капитан, чието име не се среща нито в една географска книга? Той открил Северна земя, доказал, че Петерманова земя не съществува. Той изменил картата на Арктика — и все пак е сметнал експедицията си за несполучлива…

Но ето кое беше най-главното: като препрочитах дневника за пети, шести, седми път, вече по моя препис (тъй че вече не ми пречеше самият процес на четенето), аз обърнах внимание на ония места, от които се виждаше как капитанът се е отнасял към това откритие:

„Напоследък той постоянно се укоряваше, че не изпратил група да я изследва“ (касае се за Северната земя).

„… Ако ние загинем, с нас не трябва да загине нашето откритие. Нека нашите приятели предадат, че благодарение усилията на експедицията е присъединена към Русия една обширна земя, която ние нарекохме «Мариина земя».“

„Ако безнадеждни обстоятелства ме накарат да напусна кораба, аз ще тръгна към земята, която открихме.“

И щурманът нарича тая мисъл детинска и безразсъдна.

Детинска и безразсъдна! В последното писмо на капитана, което ми бе чела някога леля Даша, се срещаха тия две думи.

„По неволя ние трябваше да се откажем от първоначалното намерение да стигнем до Владивосток покрай бреговете на Сибир. Но всяко зло за добро! Съвсем друга мисъл ме занимава сега. Надявам се, че на тебе тя не ще ти се стори, както на някои мои спътници, «детинска или безразсъдна»…“

Страницата свършваше с тия думи, а следният лист липсваше. Сега аз знаех каква е била тая мисъл: той искал да напусне кораба и да се упъти към тая земя. Експедицията, която беше главната цел на живота му, не бе успяла. Той не е могъл да се върне у дома с „празни ръце“. Той се стремял към своята земя и за мене беше ясно, че ако са се запазили някъде следи от неговата експедиция, те трябва да се търсят на тая земя. Но може би това беше ясно само за мен? Може би то ми се струваше така ясно, защото познавах жената, на чието име беше наречена тая земя, и бях видял как тя умираше, и много ми се искаше да намеря следите на тая експедиция и още повече да докажа на Катя, че я обичам и никога няма да престана да я обичам.

Късно през една нощ на месец март 1935 година аз преписах последната страница на тоя дневник, последната, която успях да разчета.

В големия двуетажен дом на Областния изпълнителен комитет, където живеех тогава, отдавна всички спяха; и само от моя прозорец падаше светлина върху тъничките дръвчета край пътя, покрити със сняг. Понаболяваха ме главата и очите. Облякох се и излязох.

Беше тихо, студено и не много тъмно — имаше много звезди и на запад — слабо северно сияние. И предишното паметно чувство, което бях преживял на Балашовското летище, се върна в мен.

Сякаш изведнъж бяха запалили лампите в театъра и аз съгледах до себе си хората, които току-що бях видял на сцената! Нима това наистина е било? Струва ти се, че само минута преди това не би могло да се каже живи хора ли са това или е само игра, която ще избледнее и изчезне при ясната светлина на реалната мисъл; но ето че светват лампите и нищо не е изчезнало. Наопаки, аз видях около себе си с необикновена ясност във всичката им жизнена пълнота тия хора с техните страхове и боледувания, с отчаянието, виденията и надеждите им. Когато те бяха напуснали кораба, последният е бил на 170 километра от брега, а те бяха изминали около две хиляди километра по ледената пустиня, защото ледът ги носел встрани от земята. Сред тях е липсвал капитанът, но тоя страшен дневник беше пълен с него — с неговите думи, с любов към него и страх за неговия живот! Прощалната реч беше написана с молив, врязал се в хартията, и това беше най-четливото място в целия дневник. „Но вместо думи от гърдите му се изтръгна едва чут стон и в крайчеца на очите му блеснаха сълзи…“

Ще узная ли някога какво се е случило с тоя човек, който сякаш ми беше възложил да разкажа историята на живота му, на смъртта му? Напуснал ли е кораба, за да изучи откритата от него земя, или е загинал от глад заедно с хората си и шхуната, замръзнала в ледовете край бреговете на Ямал и носена с мъртвата си команда по пътя на Нансен към Гренландия? Или в някоя студена бурна нощ, когато не са се виждали ни звезди, ни луна, ни северно сияние, тя е била смачкана от ледовете и с трясък са се сгромолясали мачтите, стенгите и реите, като изпочупили всичко върху палубата и убили хората; тялото на кораба е затрещяло в предсмъртни гърчения и след два часа снежната буря е засипала със сняг мястото на катастрофата.

Или може би още живеят на някой безлюден полярен остров хора от „Света Мария“, които биха могли да разкажат за съдбата на кораба, за съдбата на капитана? Та нали в един необитаем кът на Шпицберген шестима руски моряци бяха прекарали няколко години, като убивали мечки и тюлени, хранели се с месото им, обличали се с кожите им, постилали с кожи пода на своята колиба, която били направили от лед и сняг?

Но не, къде ти! Бяха минали двадесет години, откакто е била изказана „детинската“, „безразсъдна“ мисъл да се напусне корабът и да се отиде на Мариината земя. Дали са тръгнали те към тая земя? И дали са стигнали?