Вениамин Каверин
Двамата капитани (104) (Роман в два тома)

Трета глава
„Помни, ти вярваш“

Ако можеше да се спре времето, бих направила това в тази минута, когато, след като отидох в града и не намерих Саня, бях слязла за нещо от трамвая на „Невски“ и бях се спряла пред попадналото ми съобщение на главното командуване, закачено на огромната витрина на гастронома. Застанала пред самото стъкло, аз прочетох съобщението, след това се обърнах, видях сериозните развълнувани лица и изведнъж се почувствувах обзета от странното чувство, че това четене става вече в някакъв нов, непознат живот. Непознат, загадъчен изглеждаше животът тая вечер, първата топла вечер през това лято, и тия движещи се по тротоара бледни сенки, и това, че слънцето не беше се още скрило, а над Адмиралтейството вече беше се показала луната. Първите думи на този живот бяха написани с тлъсти букви по цялата витрина, все нови и нови хора прииждаха и ги четяха, и нищо не можеше да се измени, колкото и страстно да ни се искаше това.

Розалия Наумовна ми предаде бележчицата на Саня и аз я изваждах често от чантата си и все я четях.

„Мили Пира Полейкин — беше набързо написано на синкаво листче от тефтерчето му, — прегръщам те. Помни, ти вярваш.“

Когато бяхме в Крим, имахме куче Пират, което винаги ходеше по мене, когато поливах лехите, а Саня се смееше и двама ни наричаше с едно име „Пира Полейкин“… „Помни, ти вярваш“ — това бяха мои думи. Бях му казала веднъж, че вярвам в неговия живот. Настроението му било чудесно, ето главното! Ние не се сбогувахме, той заминал в единадесет и не го заварих в града, но за това той и не споменаваше в своята бележка, това не беше важно.

Аз се върнах за нещо на дачата, прекарах там нощта, струва ми се, че не можах да дремна нито минутка и все пак трябва да съм спала, защото се събудих изведнъж разстроена, а сърцето ми силно биеше: „Война. Нищо не може да се измени.“

Станах и събудих бавачката.

— Трябва да си стягаме багажа. Утре заминаваме.

— Вятърничави работи! — сърдито, като се прозяваше, каза тя.

Седеше на кревата сънлива, в дълга бяла риза и мърмореше, а аз се разхождах от единия ъгъл на стаята до другия и не я слушах, а след това отворих прозореца и там, в младата горичка, беше така тихо, цареше такъв щастлив покой!

Баба чу нашия разговор и ме извика:

— Е, Катя, какво ти е? — запита тя строго.

— Бабо, ние даже не се простихме. Как стана така, че не се простихме!

Тя ме гледаше и ме целуваше, след туй крадешком ме прекръсти. „Добре че не сте си взели сбогом — това е на добро: значи скоро ще се върне“ — казваше тя, а аз плачех и чувствувах, че не мога повече, не мога и не мога, и сама не знаех какво…

Петя пристигна с вечерния влак, загрижен, уморен, но непоколебим, нещо неприсъщо нему.

От него за пръв път чух, че ще изведат децата от Ленинград, и така страшно ми се видя, че трябва да напуснем дачата, където беше така хубаво, където ние с бавачката бяхме посадили цветя — шибой и тютюнчета — и първите нежни филизи бяха се вече показали. Да возиш малкия Петя в препълнен, мръсен вагон, в горещината — целият юни беше прохладен, а тия дни почна и горещина, задуха — и не само до Ленинград, а още по-далеч, в друг, чужд град!

Петя каза, че Съюзът на художниците изпраща децата в Ярославска област. Той успял вече да запише Петенка и Нина Капитоновна. Относно бавачката работата била по-сложна — трябвало да се ходатайствува.

Той събра багажа твърде бърже, изтича някъде за каруца и се качи горе при баба, която заяви, че не иска да замине за Ярославска област.

Не знам за какво говориха и защо именно по отношение на Ярославска област баба имаше някакво отвращение, но след половин час те слязоха долу доста доволни един от друг и баба се зае веднага да пришива към торбите дръжки и язвително критикуваше научните действия на бавачката.

Всички освен мене вършеха по нещо, даже малкият Петя, който умело нареждаше в дървеното детско куфарче своите играчки и се мъчеше да извие главата на палячото, задето не се побираше в куфарчето.

Уморена, разстроена, седях сред цялото това безредие и хаос преди тръгването и в края на краищата стигнах дотам, че Петя дойде при мене и ми каза ласкаво:

— Катя, гълъбче, съвземи се!

Няма да разказвам как се върнахме в Ленинград, как Петя ме помъкна в Съюза на художниците и каза някому, че мога всичко, и как веднага ми дадоха да правя безконечни списъци.

Беше заповядано децата да се изпращат без майки и бавачки и главната борба беше около майките и бавачките, които биваха задрасквани и след това по някакъв начин се оказваха отново в списъците.

Изглежда, че не съм се справяла така добре с тая работа, защото една малка свирепа художничка грабна изведнъж списъците от мене и трябва да се предполага, че именно тя не прояви ни най-малко снизхождение към нито една майка или бавачка. Нашата бавачка беше задраскана на първо място.

А за Ярославска област трябваше да се борим, да се тича и да се действува пред градския съвет; също така и за обикновени, а не товарни вагони, също тъй и за стотици други работи, които беше невъзможно да си представи човек, защото всичко, което ставаше през тия дни, не беше ставало никога преди.

Ходихме в градския съвет и при ректора на Художествената академия, за да телефонира той в градския съвет; приемахме вещи и продукти за пътя; шиехме ръкавици с номера и така се получи, че аз също станах една от тия жени, които всичко знаеха и към които другите се обръщаха.

Заминаването беше определено за пети юли, после за шести — сега ми се вижда чудно, че тия вълнения и събирания, тая скръб от предстоящата раздяла с децата, която с всеки час се приближаваше все повече и повече и която най-после обхвана целия огромен, четиримилионен град, че всичко това продължи само няколко дни.

Тръгването на влака закъсня и децата дълго стояха в чакалнята на гарата срещу редиците на възрастните — това беше направено, за да не пречат родителите при качването на децата. Но редиците отдавна бяха се разбъркали и майките, уморени, погрознели — отдавна вече стояха до своите деца. Беше горещо, децата искаха вода, трябваше да ги уговаряме да потърпят и този прах и задух на юлския ден като че ли също взимаха участие в общата скръб на раздялата.

Най-после се придвижихме — най-напред по-големите ученици, после по-малките, след това най-малките — шестгодишните и седемгодишните деца. Те вървяха бодро, хванати за ръка, но беше невъзможно, невъзможно беше да ги гледаш без сълзи на очи как вървят, такива едни мънички и с раници вече на гърба! Заминават занякъде — а къде? Още вкъщи аз се разстройвах, щом ми попаднеше само раницата на Петя. Всеки вървеше зад своето дете, и аз вървях след Петенка, който вървеше за ръка с кръгличко, спретнато момиченце. Като всички, спрях се в навалицата при входната врата — по-нататък не пущаха родителите. Като всички, и аз го изпращах с поглед, захапвайки устни, за да не заплача, а след това изтичах на гишето за багаж, защото докараха дрехите, и нужно беше да се следи, за да не бъде забъркан детският багаж с тоя на възрастните.

Влакът трябваше да тръгне в четири часа и той тръгна съвсем точно. Петя дойде в последната минута — след това узнах, че той заминал с ректора в Смолни. Подали му сина от прозореца, той го взел на ръце, подържал го малко, притиснал лицето си до черната главичка. Баба почнала да нервничи и тогава той целунал бързо малкия и веднага го дал обратно…

И досега се вълнувам, като си спомня как заминаваха децата, между впрочем още и за туй, че не е по силите ми да разкажа за всичко това в цялата му пълнота. Наистина толкова много трябваше да се преживее през годините на войната, такива странни, необикновено силни впечатления поразяваха душата и оставаха в нея завинаги, а все пак тия дни стоят пред мен отделно, като че настрана…