Вениамин Каверин
Двамата капитани (9) (Роман в два тома)

Осма глава
Петка Сковородников

Леля Даша каза, че съм се бил много променил, откакто съм почнал да говоря. И самият аз чувствувах това. Миналото лято странях от другарите си — тежкото съзнание за моя недъг ме сковаваше. Бях болезнено срамежлив, мрачен и много печален. Сега ми е дори трудно да повярвам това.

За два-три месеца настигнах връстниците си. Петка Сковородников, който беше на дванадесет години, се сдружи с мене. Той беше високо, смело, червенокосо момче.

Първите книги в живота си аз видях у Петка. Това бяха „Разкази за действията на доброволците в предишните войни“, „Юрий Милославски“ и един „Писмовник“, на чиито корици беше изобразен един мустакат юнак в червена рубашка, с перо в ръка, а над него в небесносин овал — девойка.

Именно при четенето на тоя „Писмовник“ ние се сприятелихме. Имаше нещо тайнствено в тия обръщения: „Любезни приятелю“ или „Многоуважаеми господине А. Ф.“ Аз си спомних писмото на щурмана за далечно плаване и за пръв път го казах на глас.

Ние седяхме в Катедралната градина; оттатък реката се виждаха нашият двор и къщите, мънички, много по-мънички, отколкото бяха в действителност. Ето, мъничката леля Даша излезе на стълбите и клекна да чисти риба. Струваше ми се, че виждам как сребристите люспи отскачат и блясвайки във въздуха, падат в краката й. Ето Карлуша, градския умопобъркан, който непрекъснато ту се мръщеше, ту се усмихваше, мина по другия бряг и се спря пред нашата врата — навярно беше заприказвал с леля Даша.

Аз ги гледах през всичкото време, докато казвах писмото. Петка слушаше внимателно.

— Интересно — каза той. — Аз също знаех това, но съм го забравил. А след туй какво?

— Нищо.

— Интересно какво е станало после с тоя кораб. Може да са му отишли на помощ. Ти чел ли си Ник Картер?

— Не.

— Там също има един такъв случай. Някакъв милионер бил хвърлен в някакъв резервоар. Той се досетил и затворил крана. Тогава градинарят почнал да полива и си мислел защо ли не тече вода. И в последната минута дошла помощта. Иначе той би си псикясал там. А пък ти чудесно говориш наизуст. Дълго ли си го учил?

— Не знам.

— Аз ще прочета сега нещо, а ти ще можеш ли да го повториш?

Той прочете:

Отговор с отказ

„Уважаеми господине С.Н.,

Изразените от Вас чувства ме много ласкаят, но ми е невъзможно да ги приема по причини, които е безполезно да споменавам тук, защото те не се отнасят до Вас.

Приемете и пр.“

„Забележка. Отговорите с отказ се пишат винаги с общи прости фрази. В тях не трябва да се съдържат никакви странични идеи освен учтивост.“

Дума по дума аз повторих това писмо заедно със забележката. Петка подсмръкна недоверчиво.

— Я гледай! — каза той. — Ами това?

И той прочете, без да се спира, на един дъх:

Писмо до него и до нея

„Ще започна с чужди думи: «Бих желала миналото да забравя, но да се разделя с него ми е жал, там е моето щастие мимолетно, там е моята радост и печал.» Знаеш ли? Аз намерих онова, което ми е тъй скъпо в теб (следва указание какво именно). Няма нищо по-добро, по-скъпо и по-мило от тебе, ти си ми мил като (следва като какво), спомних си аз първите сълзи и първата твоя целувка по ръката ми. Ето вече два дни как живея без теб (следва: весело, скучно, добре или за някои семейни обстоятелства). Привет, целувам те.“

Макар и с малко позапъване, но аз повторих и това писмо.

— Я гледай! — каза с възхищение Петка. — Ех, че памет!

За съжаление ние много рядко прекарвахме времето си тъй хубаво. Петка беше зает: той „търгуваше с цигари от китайците“ — тъй се наричаше в нашия град тая тежка работа. Китайците, които живееха в Покровското предградие, пълнеха цигарените гилзи и наемаха момчета да ги продават. Като днес виждам пред себе си един от тях на име Ли — дребничък, черно-жълт, с необикновено набръчкано лице и доста добър; смяташе се, че Ли дава по-голяма „почерпушка“ от другите китайци. „Почерпушката“ беше нашата чиста печалба (по-късно и аз почнах да търгувам), защото ние действително черпехме всички: „Запушете, моля“; но наивният купувач, който приемаше почерпването, непременно плащаше за него в звонк. Това бяха наши пари. Цигарите бяха в кутии по двеста и петдесет парчета — „Катик“ и „Александър III“ — и ние ги продавахме на гарата, по влаковете, по булевардите.

Наближаваше есента на 1917 година, но бих излъгал, ако почнех да ви уверявам, че съм виждал, чувствувал или поне що-годе разбирал тогава цялото дълбоко значение на това време за мене, за цялата страна и за цялото земно кълбо… Аз нищо не виждах и нищо не разбирах. Аз бях забравил дори и онова неопределено вълнение, което изпитвах пролетес на село. Просто живеех ден след ден, продавах цигари и ловях раци — жълти, зелени, сиви, — син ни веднъж не можах да хвана.

Но скоро дойде краят на всички мои свободии.