Вениамин Каверин
Двамата капитани (25) (Роман в два тома)

Шеста глава
Отивам на гости

Сутринта се събудих с мисълта — да вървя или не? Две неща ме смущаваха: панталоните и Николай Антонич. Панталоните ми действително не ги биваше — ни къси, ни дълги, закърпени на коленете. А Николай Антонич беше, както е известно, заместник-директор, тоест доста страшна личност. Ами ако започне изведнъж да разпитва: защо, че за какво? Все пак след часовете почистих ботушите си, намокрих много главата си и се вчесах на път. Шега ли е, отивам на гости!

Колко неловко се чувствувах, колко се стеснявах! Проклетите коси все щръкваха на темето ми и трябваше да ги мокря с плюнка. Нина Капитоновна разказваше нещо на мене и на Катя и изведнъж строго ме сгълча:

— Затвори си устата!

Бях се загледал в нея и бях забравил да си затворя устата.

Катя ми показа квартирата. В едната стая живеела тя с майка си, в другата — Николай Антонич, а третата беше трапезария. На писалището на Николай Антонич стоеше прибор „из живота на юнака Иля Муромец“, както ми обясни Катя. Наистина мастилницата представляваше една брадата глава с шлем, пепелницата — две кръстосани староруски ръкавици и т.н. Под шлема се намираше мастилото и значи Николай Антонич трябваше да топи перото право в черепа на юнака. Това ми се стори странно.

Между прозорците имаше един американски библиотечен шкаф; никога още не бях виждал толкова много книги на едно място. Над шкафа висеше портрет на един моряк до кръста, с широко чело, стиснати челюсти и сиви живи очи.

Същия портрет, само че по-малък, забелязах в трапезарията, а друг още по-малък — в Катината стая над мъничкия креват.

— Татко — обясни ми Катя, като ме погледна изпод вежди.

А пък аз мислех, че Николай Антонич й е баща. Впрочем тя не би наричала родния си баща по име и по бащино име. Да не е пастрок, помислих си аз и веднага реших, че не. Знаех добре какво значи пастрок. Не, не прилича!

След това Катка ми показа един морски компас — много интересно нещо. Това беше един меден обръч на подставка, в който се люлееше чашка, а в чашката под стъклото има една стрелка. Накъдето и да обърнеш чашката, ако щеш и нагоре с краката, стрелката се люлее и с единия си край с котва нагоре показва пак на север.

— Такъв компас от никаква буря не се бои.

— Откъде го имаш?

— Татко ми го подари.

— А той къде е?

Катя се начумери.

— Не знам.

„Развел се е и е зарязал майка й“ — реших незабавно. Такива факти ми бяха известни.

Аз забелязах, че в квартирата има много и, според мене, твърде хубави картини. Особено една беше чудна; широк, прав път в градина и борове, осветени от слънцето.

— Това е Левитан — небрежно, като възрастна каза Катя. Тогава не знаех, че Левитан е името на художника, и реших, че тъй се нарича мястото на картината.

След това бабичката ни извика да пием чай със захарин.

— Е, Александър Григориев, ето какъв си бил ти — каза тя, — лактомера си счупил!

Тя ме помоли да й разкажа за Енск, какво има и какво няма. Даже за пощата попита:

— Ами пощата как е?

Тя се разсърди, дето не бях чувал за някакви Бубенчикови.

— Градината до еврейската синагога! Я го виж, не бил чувал! А сам навярно сто пъти си откраднал ябълки оттам!

Тя въздъхна.

— Отдавна сме излезли ние оттам. Не ми се искаше да напускам града, как не ми се искаше! Все нашият Николай Антонич. Дойде — чакате, казва, или не чакате, сега е все едно. Ще оставим адреса — ако стане нужда, ще ни намерят. Всичките си вещи продадохме, само ей туй остана — и хайде тук, в Москва.

— Бабо! — смъмри я Катя.

— Какво „бабо“?

— Пак ли?

— Няма вече! И тук ни е добре.

Аз не разбрах нищо — кого са чакали и защо сега им е все едно. Но, разбира се, не седнах да разпитвам, тъй като Нина Капитоновна заприказва за друго…

Така прекарах времето в квартирата на нашия заместник-директор на улица „Втора Тверская“.

На сбогуване получих от Катя книгата „Елена Робинзон“, а в залог й оставих честната си дума, че няма да прегъвам кориците и няма да зацапвам страниците.