Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Двамата капитани
Роман в два тома - Оригинално заглавие
- Два капитана, 1944 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- , 1947 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XX век
- Втора световна война
- Екранизирано
- Експедиции
- Линеен сюжет с отклонения
- Море
- Морска тематика
- Октомврийската революция
- Път / пътуване
- Пътешествия
- Реализъм
- Фашизъм — комунизъм — тоталитаризъм
- Четиво за тийнейджъри (юноши)
- Оценка
- 5,3 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- johnjohn (2021 г.)
Издание:
Автор: Вениамин Каверин
Заглавие: Двамата капитани
Преводач: Люба Костова; Трайчо Костов
Година на превод: 1947
Език, от който е преведено: руски
Издание: Първи том - трето, втори том - второ
Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Град на издателя: София
Година на издаване: 1966
Тип: роман в два тома
Националност: руска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София
Излязла от печат: 29.III.1966
Редактор: Люба Мутафова
Художествен редактор: Тончо Тончев
Технически редактор: Георги Русафов
Художник: Иван Кьосев
Коректор: Мери Керанкова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14624
История
- — Добавяне
Осма глава
Това направи докторът
Всяка вечер ние се събирахме на улица „Петроградска“. Поканих веднъж Варя Трофимовна и за пръв път тя заговори за мъжа си с доктора. Той нещо попита съвсем просто, тя отговори и изведнъж стана ясно колко е важно за нея да говори за мъжа си и колко й е трудно да крие своята скръб. На другия ден тя донесе неговите писма и снимки и ние си спомнихме пътуването за Саратов, даже си поплакахме — това беше така отдавна и ние бяхме тогава такива момиченца! Когато я изпратих, очите й бяха спокойни, печални. Като че ли й стана по-леко.
Това направи докторът.
През седмицата, която той прекара у нас, положението на Ленинградския фронт се влоши, немците нападаха със свежи сили, тревогите почваха отрано сутрин. Аз спях лошо, вълнувах се за Саня. Веднъж, когато току-що бях легнала, без да се съблека, докторът почука, влезе в тъмнината и ми мушна едно малко мече в ръката.
— Изработено е от Панков — каза той, — отличен ненецки майстор. За спомен. От името на доктор Иван Иванич това бяло мече ще ви говори, че Саня ще се върне.
Разбира се, това беше глупост, но сега, когато тъгата проникваше в сърцето, измъквах из чантата си мечето, гледах го и честна дума, ставаше ми по-весело.
Сутрин докторът пееше или мърмореше някакви комични стихотворения, негови собствени произведения навярно, след това дълго се миеше в банята и ме уверяваше, че между неговото миене и немските нападения съществува тайнствена връзка: само да влезе в банята, и засвирват веднага тревога. Така се случи няколко пъти. На масата той идваше с мокра, симпатична брадичка и най-напред ми подхвърляше стола, който трябваше да хвана за краката и да го метна обратно. Той си имаше известни весели особености. Обичаше да удивлява.
Да, прекрасна беше седмицата, в която докторът ми погостува! Представете си — буря и гръм, и изведнъж се чува спокоен човешки глас.
Но ето, дойде денят, когато той метна раницата и си завърза книгите, които накупи от Ленинград.
Аз отидох да го изпратя…
Струва ми се, че на Невски не е имало никога толкова много хора. Като се озъртаха неспокойно за уморените, изпрашени деца, жените возеха на ръчни колички денкове, сандъци, корита… Неградски, загорели старци крачеха прегърбени по тротоарите срещу движението, това бяха колпинци, детскоселски… Предградията влизаха в града.
Цели два часа вървяхме до гарата за Москва. Не позволих на доктора да мъкне през площада своята раница, помъкнах я сама и се спрях на ъгъла на „Старо-Невски“, за да я наглася по-добре. Иван Иванич мина напред. Широкият площад при входа беше съвсем пуст — това ми се видя странно.
„Навярно сега се качват от Лиговка“ — помислих си.
Чудно как съм запомнила тази минута: площад „Въстание“, залян от слънцето, дългия доктор в морска униформа, изкачващ се по стъпалата, сянката, пречупена по стъпалата, изкачваща се след него, тревожната пустота при главния вход…
Вратата беше затворена. Докторът почука. Показа се пълна жена с железничарска фуражка и му рече нещо, една-две думи. Той постоя, после бавно се върна при мен. Лицето му беше строго.
— Е, Катя, дай тука раницата — каза той — и хайде у дома. Последният път е прерязан. Влаковете вече не се движат…
Докторът отлетя след няколко дена.