Вениамин Каверин
Двамата капитани (85) (Роман в два тома)

Дванадесета глава
Ромашка

Минаваше единадесет часът вечерта, когато се разделих с Ч. и се върнах в хотела. Късен час за гости. Но ме чакаше гост, наистина неканен, но все пак гост.

Вратарят каза:

— Чакат ви.

И насреща ми се изправи Ромашка.

Трябва да се предполага, че той се беше приготвил за тая визита не само душевно, но и телесно, защото още не бях го виждал така разкошно облечен. Той беше в някакво широко палто със стоманен цвят и с мека шапка, която не седеше, а стоеше на голямата му неправилна глава. Лъхаше на одеколон.

— А, Ромашка — казах весело аз. — Здравей, бухале.

Изглежда, че той беше потресен от такъв поздрав.

— Ах, да. Бухал — каза той усмихнато. — Съвсем бях забравил, че така ме наричаха в училището. Но чудно, как ти помниш тия ученически прякори!

Той също се мъчеше да приказва непринудено.

— Аз, братле, помня всичко. Ти при мене ли идваш?

— Ако не си зает?

— Съвсем не — казах аз. — Абсолютно свободен съм.

През всичкото време в асансьора ме гледаше внимателно, види се, съобразяваше не съм ли пиян и ако съм пиян, каква полза може да се извлече от това. Но аз не бях пиян — бях изпил само чаша вино за здравето на великия летец и мой по-стар другар…

— Значи тук живееш — каза той, когато му предложих учтиво кресло, — хубава стая.

— Бива си я.

Очаквах, че ей сега ще попита колко плащам за стаята. Но той не попита.

— Изобщо това е добър хотел — каза той, — не по-лош от „Метропол“.

— Може би.

Той се надяваше, че аз пръв ще почна разговора. Но аз седях, сложил крак върху крак, пушех и с дълбоко внимание изучавах „Правилника за пътниците“, който лежеше под стъклото, покриващо писалището. Тогава той въздъхна доста откровено и почна.

— Саня, ние трябва да поговорим по твърде много работи — каза той сериозно. — И струва ми се, че сме достатъчно културни хора, за да обсъдим и решим всичко това по мирен начин. Нали така?

Очевидно той още не беше забравил как веднъж бях решил „всичко това“ по не съвсем мирен начин. Но с всяка дума гласът му ставаше все по-твърд.

— Не зная какви непосредствени причини са подтикнали Катя да напусне внезапно дома си, но имам право да попитам: не са ли свързани тия причини с твоето появяване?

— Че да беше попитал за това Катя — отговорих спокойно аз.

Той млъкна. Ушите му пламнаха и в очите му изведнъж блесна ярост, челото му се опъна. Аз го гледах любопитно…

— Обаче мене ми е известно — започна той отново с малко задавен глас, — че тя е излязла от къщи с тебе.

— Съвършено вярно. Дори й помагах да си нареди вещите.

— Тъй — каза той дрезгаво. Едното му око сега беше почти затворено, а другото гледаше накриво, с една дума, доста страшна картина. За пръв път го виждах такъв.

— Тъй — повтори той.

— Да, тъй.

— Да.

Помълчахме малко.

— Слушай — почна отново той. — Ние с тебе не завършихме разговора си тогава, на юбилея на Корабльов. Трябва да ти кажа, че в общи линии аз зная тая история с експедицията на „Света Мария“. Аз също съм се интересувал от нея, както и ти, но ако щеш, от малко по-друго гледище.

Не отговорих нищо. Мене това гледище ми беше известно.

— Между другото ти искаше, чини ми се, да узнаеш каква роля е играл Николай Антонич в тая експедиция. Поне така разбрах от разговора ни.

Той можеше да съди за това не само по разговора ни. Но аз не му възразявах. Още не разбирах накъде бие.

— Мисля, че мога да ти окажа сериозна услуга в тая работа.

— Наистина ли?

— Да.

Той изведнъж се спусна върху ми и аз инстинктивно скочих и се изправих зад креслото.

— Слушай, слушай — измърмори той, — аз знам за него такива работи! Аз знам такава една работа! Аз имам доказателства, от които ще му стане тясно, ако само човек се залови умело за тая работа. Ти знаеш ли кой е той? Ти знаеш ли кой е той? Ти знаеш ли кой е той?

Той повтори три пъти тая фраза, като се беше почти допрял до мене така, че трябваше да го хвана за раменете и да го тласна полекичка. Но той дори не забеляза това.

— Такива работи, за които сам той е забравил — продължи Ромашка. — В документи.

Разбира се, той говореше за документите, които беше взел от Вишимирски.

— Аз знам защо сте се скарали с него. Ти си казал, че той ограбил експедицията, и той те изгонил. Но това е истина. Ти излезе прав.

За втори път чувах това признание, но сега то ми достави малко удоволствие. Казах само с престорено учудване:

— Що думаш?

— Той е! — с някакво подло упоение повтори Ромашка. — Аз ще ти помогна. Ще ти дам всичко, всички доказателства. Ще го накараме да полети надолу с главата.

Трябваше да си мълча, но не се сдържах и попитах:

— За колко?

Той се опомни.

— Ти можеш да посрещнеш това, както обичаш — каза той. — Но аз те моля само за едно: да се махнеш оттук.

— Сам ли?

— Да.

— Без Катя?

— Да.

— Интересно. Тоест, с други думи, ти искаш аз да се откажа от нея?

— Аз я обичам — каза той почти надменно.

— Аха, ти я обичаш. Това е интересно. И да не си пишем, нали?

Той мълчеше.

— Почакай минута, аз ей сегичка ще се върна — казах аз и излязох.

Жената, която отговаряше за етажа, седеше зад една масичка във вестибюла, аз поисках позволение да позвъня по телефона и докато разговаряхме, все поглеждах по коридора, да не би Ромашка да си отиде. Но той не си отиде — едва ли можеше да му дойде на ум кому телефонирам.

— Николай Антонич ли е? Говори Григориев. — Той попита още веднъж. Навярно беше решил, че не е чул добре. — Николай Антонич — казах аз учтиво. — Извинете, че ви безпокоя така късно. Но работата е там, че ми е нужно да ви видя.

Той мълчеше.

— В такъв случай елате у дома — каза най-сетне той.

— Николай Антонич! Както се казва, да не държим сметка кой кому дължи визита. Повярвайте, много е важно, и не само за мене, но и за вас.

Той мълчеше и аз чувах дишането му.

— Кога? Днес не мога.

— Не, именно днес. Ей сега. Николай Антонич — казах аз високо, — повярвайте ми поне веднъж в живота си. Вие ще дойдете. Слагам слушалката.

Той не попита в кой номер живея и това беше, между другото, последно потвърждение, че вестника със статията „В защита на един учен“ е изпратил той. Но сега не ми беше до такива дреболии. Върнах се при Ромашка.

Не си спомням да съм лъгал и усуквал, както в тия двадесет минути до идването на Николай Антонич. Преструвах се, че съвсем не ме интересува какъв е бил по-рано Николай Антонич, разпитвах какви са тия документи и го уверявах с гъгнещ от хитрост глас, че не мога да замина без Катя. Но ето че се потропа на вратата, аз викнах:

— Влезте!

И влезе Николай Антонич и без да поздрави, се спря на прага.

— Здравейте, Николай Антонич — казах.

Аз не гледах Ромашка, след туй го погледнах: той седеше на крайчеца на стола, свил глава между раменете си, и се ослушваше с безпокойство — същински бухал, само че по-страшен.

— Ето, Николай Антонич — продължих аз много спокойно, — вие сигурно познавате тоя гражданин. Това е някой си Ромашов, ваш любим ученик и асистент и далечна роднина, ако не се лъжа. Аз ви поканих, за да ви предам в общи черти съдържанието на разговора ни.

Николай Антонич продължаваше да стои до вратата, чудно изправен, в палто и с шапка в ръка. След това той изтърва шапката си.

— Тоя Ромашов — продължих аз — дойде при мене преди час и половина и ми предложи следното: предложи ми да се възползувам от доказателствата, от които следва: първо, че вие сте ограбили експедицията на капитан Татаринов и, второ, още разни работи, отнасящи се до вашето минало, за което вие не споменавате в анкетните си листове.

Именно тук той изтърва шапката си.

— У мене се създаде впечатление — продължих аз, — че тая стока той продава вече не за пръв път. Не зная, може би имам грешка.

— Николай Антонич! — викна изведнъж Ромашка. — Всичко това е лъжа. Не му вярвайте. Той лъже.

Аз почаках, докато престане да вика.

— Разбира се, това сега всъщност ми е безразлично — продължих аз, — това сега е въпрос само на вашите отношения. Но вие съзнателно…

Аз отдавна чувствувах, че на бузата ми играе някаква жилчица и това не ми харесваше, защото си бях дал дума да разговарям с тях съвсем спокойно.

— Но вие съзнателно сте се съгласили тоя човек да стане Катин мъж. Вие сте я увещавали — от подлост, разбира се, — защото вие сте се изплашили от него. А сега същият той идва при мене и вика: „Ние ще го накараме да полети надолу с главата“.

Сякаш дошъл на себе си, Николай Антонич направи стъпка напред и втренчи погледа си в Ромашка. Той го гледа̀ дълго, така дълго, че дори и на мене ми беше трудно да издържа тая напрегната тишина.

— Николай Антонич — промълви отново с жален глас Ромашка.

Николай Антонич продължаваше да го гледа. Но ето че той заговори и аз останах поразен: гласът му беше покрусен, старчески.

— Защо ме поканихте тук? — попита той. — Аз съм болен, трудно ми е да приказвам. Вие искахте да ме уверите, че той е негодник. Това не е нещо ново за мене. Вие искахте отново да ме унищожите, но вие не сте в състояние да направите повече от онова, което вече направихте — и непоправимо. — Той въздъхна дълбоко. Аз видях, че действително му е трудно да приказва.

— На нейния съд — продължи той пак тихо, но вече с друг, ожесточен израз — предоставям постъпката, която Катя извърши, като си отиде, без да ми каже ни дума. Повярвала на подлата клевета, която ме преследва цял живот.

Аз мълчах. С трепереща ръка Ромашка наля чаша вода и му я поднесе.

— Николай Антонич — промълви той, — вие не бива да се вълнувате.

Но Николай Антонич отблъсна силно ръката му и водата се разля на килима.

— Не приемам — каза той и изведнъж смъкна очилата си и почна да ги мачка в пръстите си. — Не приемам нито укори, нито съжаление: нейна работа. Нейна лична съдба. А аз едно й желаех: щастие. Но паметта на братовчед си никому не ще отстъпя — каза дрезгаво той и лицето му стана навъсено, подпухнало, с дебели устни. — Може би аз на драго сърце бих приел и това страдание — па ако ще и до смърт, — защото отдавна вече животът не ми е нужен. Но не е имало такова нещо и аз отхвърлям тия страшни, позорни обвинения. И ако щете не един, а хиляди лъжесвидетели доведете — все едно, никой не ще повярва, че аз съм убил тоя човек с неговите велики мисли, с неговата велика душа.

Исках да напомня на Николай Антонич, че невинаги е имал такова високо мнение за своя братовчед, но той не ме остави да продумам.

— Само един свидетел признавам аз — продължи той, — самия него, Иван. Само той може да ме обвини и ако да бях виновен, само той би имал право за това.

Николай Антонич заплака. Беше си порязал пръстите от очилата и дълго вади носната си кърпа. Ромашка се затече услужливо да му помага, но Николай Антонич пак отстрани ръцете му.

— Ако тук е мъртвият, струва ми се, би заговорил — каза той и болезнено задъхан, протегна ръка към шапката си.

— Николай Антонич — казах много спокойно аз, — недейте мисли, че имам намерение да дам целия си живот, за да убедя човечеството, че вие сте виновен. За мене това отдавна е ясно, а сега не само за мене. Поканих ви не за разговор. Просто считах за свой дълг да разкрия пред вас лицето на тоя пройдоха. Мен не ми трябва онова, което той ми съобщи за вас — нещо повече, аз отдавна зная всичко това. Искате ли вие да му кажете нещо?

Николай Антонич мълчеше.

— Хайде, тогава махай се оттук! — казах на Ромашка.

Той се спусна към Николай Антонич и почна да му шепне нещо. Но Николай Антонич стоеше като безчувствен, вгледан право пред себе си. Едва сега забелязах колко беше остарял през тия дни, колко беше съсипан и жалък. Но не го съжалявах — само това липсваше.

— Вън! — казах отново на Ромашка.

Той не си отиваше, все шепнеше. След това хвана Николай Антонич под ръка и го поведе към вратата. Това беше неочаквано, толкоз повече, че аз пъдех именно него, Ромашка, а не Николай Антонич, когото сам бях поканил. Искаше ми се да го попитам още кой е написал статията „В защита на един учен“ — тоя И. Крилов не е ли потомък на баснописеца? Но бях закъснял — те вече си отиваха.

Изглежда, че все пак не съм успял да ги скарам. Те вървяха бавно под ръка по дългия коридор и само за минута Николай Антонич се спря. Почна да скубе косите си. Той нямаше коса, но в пръстите му оставаше детски пух, който той гледаше с мъчително учудване. Ромашка хвана ръцете му, почисти палтото му и те тръгнаха сериозно и важно по-нататък, докато се скриха зад завоя.

 

 

Вечерта преди заминаването Ч. ми позвъни по телефона и ми каза, че е приказвал с началника на Главното управление на Северния морски път и сам му прочел докладната ми записка. Отговорът бил положителен. Тая година било вече късно да се праща експедиция, но идната година било напълно вероятно. Проектът бил разработен убедително, но маршрутната част се нуждаела от уточняване. Историческата част била доста интересна. Щял съм да бъда повикан, известие съм щял да получа допълнително.

Целия тоя ден прекарах в магазина: искаше ми се да подаря нещо на Катя, нали пак се разделяхме. Това не беше лесна работа. Сервиз за чай? Но тя нямаше чайник. Рокля. Но аз никога не съм могъл да направя разлика между крепсатен и фай-дешин. Фотоапарат „лайка“? Би й бил много нужен, но пък за него не ми стигаха парите.

Несъмнено така щях да си остана само с намерението, без да купя нещо, ако не бях срещнал Валя на улица „Арбат“. Той стоеше пред витринката на една книжарница и мислеше — по-рано бих могъл да определя безпогрешно: за зверовете. Но сега той имаше още един предмет за мислене.

— Валя — казах аз. — Виж какво, имаш ли пари?

— Имам.

— Колко?

— Петстотин рубли — отговори Валя.

— Дай ми всичките.

Той се засмя.

— Какво, да не би пак да се каниш да заминаваш за Енск подир Катя?

Отидохме във фотомагазина и купихме апарата…

За всички други аз заминавах в един часа през нощта, но с Катя почнахме да се сбогуваме още от сутринта — току се отбивах при нея, ту у дома й, ту в учреждението. Разделяхме се не за дълго: през август тя трябваше да дойде при мене в Заполярие, а аз очаквах, че ще ме извикат още по-рано — може би още през юли. Но все пак беше ми малко страшничко — да не би пак да се разделим за дълго…

Валя донесе на гарата „Правда“ с моята статия. Всичко беше напечатано съвсем тъй, както го бях написал, само на едно място беше поправен стилът и цялата статия беше съкратена почти наполовина. Но цитатите от дневника бяха напечатани изцяло: „Никога няма да забравя тая раздяла, това бледно вдъхновено лице с далечен поглед. Нищо общо с предишния румен, пълен с живот човек, майстор на анекдоти и смешни истории, кумир на командата, залавящ се с шеги и за най-трудната работа. Никой не си отиде след неговата реч. Той стоеше със затворени очи, сякаш събираше силите си, за да каже прощалното слово. Но вместо думи от гърдите му се изтръгна едва чута въздишка и в ъгъла на очите му блеснаха сълзи…“

Ние с Катя четяхме това в коридора на вагона и аз чувствувах как косите й се докосват до лицето ми, чувствувах, че тя едва сдържа сълзите си.