Вениамин Каверин
Двамата капитани (22) (Роман в два тома)

Трета глава
Бабичката от Енск

Тоя ден помня отлично — слънчев, с пролетен дъждец, ту връхлитащ изведнъж, ту преставащ — деня, когато на Кудренския площад срещнах една слаба бабичка, в зелено кадифено старинно палто. Тя носеше пълна мрежа с разни работи — картофи, киселец, лук, а в другата си ръка — един голям чадър. Виждаше се, че мрежата й тежи, но тя вървеше с бодър загрижен вид и все пресмяташе шепнешком — аз я чувах: половин фунт гъби — петстотин рубли, синка — сто и петдесет, молебен — седемстотин и шестдесет рубли, три яйца — триста рубли, изповед — петстотин рубли. Такива бяха по онова време парите.

Най-сетне тя въздъхна леко и сложи мрежата на един сух камък, за да си почине.

— Бабо, дай да ти помогна — казах й аз.

— Махай се, хаймана! Знам ви аз вас! Трети лимон вече не мога да занеса вкъщи.

Тя ми се закани сериозно и грабна мрежата си.

Отдалечих се. Но вървяхме в една посока и след няколко минути се оказахме отново един до друг. Навярно бабичката искаше да избяга от мене, но с такава мрежа това не беше лесно за нея.

— Бабо, ако мислите, че ще ви открадна нещо — казах аз, — моля, ще помогна безплатно; бога ми, просто ми е жал да ви гледам как се мъчите.

Бабичката се разсърди. С едната си ръка тя прегърна мрежата, а с другата почна да размахва чадъра насреща ми, сякаш пъдеше пчела.

— Да ти повярвам — как не! Трети лимон ми отмъкнаха. Знам ви аз вас!

— Както искате. Навярно някой безпризорен ви го е откраднал, а аз съм от детски дом.

— Та именно детдомовците са разбойници, я!

Тя ме погледна и аз я погледнах. Носът й малко вирнат нагоре, решителен, и цялата беше някак си добра и решителна. Може би и аз й се бях харесал. Изведнъж тя престана да размахва чадъра и попита строго:

— Ти чий си?

— Ничий.

— Ами откъде си? Московец ли си?

Разбрах, че ако кажа московец, веднага ще ме изгони. Навярно си мислеше, че някой московец й е откраднал лимоните.

— Не, аз съм от Енск.

Факт, тя била също от Енск. Очите й светнаха, а лицето й стана още по-добро.

— Лъжеш ти, измамнико — каза тя сърдито. — Друг един също ми казваше, че не бил московец. А кога погледнах, лимона го няма. Щом си от Енск, къде си живял там?

— На Песчинка, оттатък Пазарния площад.

— Пак лъжеш.

Тя виждаше, че не лъжа.

— Голяма работа. Песчинка. Може и другаде да има такава река. Аз не те помня.

— Навярно отдавна сте напуснали града, когато съм бил още малък.

— Не, не отдавна, а недавна. Хайде дръж за едната дръжка мрежата, а аз за другата. Ама не дърпай.

Носехме мрежата и разговаряхме. Аз й разказах как бяхме тръгнали с Петка за Туркестан и изостанахме в Москва. Тя слушаше с интерес.

— Туйто! Умници! Тръгнали по света! Пешеходци такива! Намерили какво да измислят!

На Триумфалния площад й показах нашето училище.

— Съвсем земляци сме били — каза загадъчно бабичката.

Тя живееше на втората Тверская-Ямская улица в една мъничка тухлена къща. Позната къща.

— Тук живее нашият заместник-директор — казах аз. — Може би го познавате — Николай Антонич.

— Я гледай ти! — отговори бабичката. — Е, какъв е той? Добър ли е?

— Какъвто трябва.

Не разбрах защо тя се засмя. Изкачихме се на втория етаж и се спряхме пред една чиста врата, облепена с мушама. На вратата имаше табелка — написана със завъртулки фамилия, която не успях да прочета.

Като шепнеше нещо, бабичката извади ключ от палтото си. Исках да си отида, но тя ме задържа.

— Аз просто тъй, бабо, безплатно.

— Безплатно и ще поседиш.

Кой знае защо, тя влезе на пръсти в мъничкото антре, без да пали лампата, започна да се съблича. Тя свали палтото си, след това един шал с ресни, един елек, още един по-малък шал, забрадката и т.н. След това разтвори чадъра и изчезна някъде. Тъкмо в тая минута някакво момиче отвори вратата на кухнята и се появи на прага. Бях готов вече да повярвам, че именно като трансформатор моята бабичка се е превърнала на момиче. Но в това време се появи и бабичката. Оказа се, че тя била влязла в дрешника, за да закачи шаловете си и елека.

— А ето я и Катерина Ивановна — каза бабичката.

Катерина Ивановна беше на дванадесет години — на колкото бях и аз. Но къде ти! Де можех аз да се държа така, както тя, да вирвам така гордо глава, така смело да гледам право в лицето с тъмните си живи очи! Тя беше вчесана на две плитки, а на челото падаха къдрици. Лицето й беше румено, но строго, със също такъв решителен, като на бабичката нос. Изобщо тя беше хубавичка, но страшно важничеше — това се виждаше още при пръв поглед.

— Поздравявам те, Катерина Ивановна — каза бабичката, която все още се събличаше, — пак ми задигнаха лимона.

— Нали казах аз, че трябва да се туря в палтото — каза с досада Катерина Ивановна.

— О! В палтото! Та именно от палтото го откраднаха.

— Значи, бабо, ти пак си правила сметки по улиците.

— Никакви сметки не съм правила. Ето и тоя кавалер вървеше с мене.

Момичето ме погледна. Досега тя като че ли не ме забелязваше.

— Той ми донесе мрежата. Как е майка ти?

— Сега мерим температурата — каза момичето, като ме разглеждаше спокойно.

— Ах, господи! — разтревожи се отведнъж бабичката — Че защо така късно, а? Нали докторът каза да се мери в дванадесет.

Тя излезе бързо и ние останахме сами с момичето. Една-две минути мълчахме. След това то се начумери и попита строго:

— „Елена Робинзон“ чел ли си?

— Не.

— Ами „Робинзон Крузо“?

— Също не.

— Защо?

Насмалко щях да кажа, че едва преди половин година съм се научил да чета, но се сдържах навреме.

— Нямам ги. Ти в кой клас си?

— В никой.

— Той е пътешественик — каза бабичката, която се беше върнала. — Трийсет и седем и две. Тръгнал пешком за Туркестан. Ти недей го обижда, Катя.

— Как тъй пешком?

— А че ей тъй. Плюл си на петите и хайде!

В антрето под огледалото имаше малка масичка. Като турна един стол до масичката, седна, нагласи се удобно, като сложи ръце на тила си, и каза:

— Хайде, разказвай.

Не ми се искаше да й разказвам: много голяма важност си придаваше тя. Ако бяхме стигнали до Туркестан, тогава друга работа. Поради това аз й казах учтиво:

— Какво има за разказване, не ми се иска. Друг път.

Бабичката почна да пъха в ръцете ми хляб с мармалад, но аз отказах.

— Казах безплатно, значи безплатно.

Сам не зная защо, стана ми неудобно. Беше ми дори приятно, че Катка се изчерви, когато отказах да й разказвам, и тръгнах към вратата.

— Добре де, не се сърди — каза бабичката, като ме изпращаше. — Как се казваш?

— Григориев Александър.

— Хайде, прощавай, Александър Григориев. Благодаря.

Дълго стоях на площадката, като се мъчех да прочета фамилията на табелката. Казаринов — не е Казаринов…

— Н. А. Татаринов — прочетох аз най-сетне.

Ама че история! Татаринов Николай Антонич. Нашият заместник-директор. Това било неговата квартира.