Вениамин Каверин
Двамата капитани (52) (Роман в два тома)

Деветнадесета глава
Старият приятел

В училището всички говореха за моята реч пред учителския съвет и поради това аз бях много зает. Би било преувеличено да кажа, че се чувствувах герой. Но все пак момичетата от съседните класове идваха да ме видят и доста високо обсъждаха външността ми. За пръв път в живота ми беше простен дребният ми ръст. Излезе дори, че съм приличал по нещо на Чарли Чаплин. Таня Величко, която беше много уважавана в училището, дойде при мене и каза, че през ваканцията систематично е говорила против мене, а сега счита, че правилно съм ударил Ромашов.

— Но ти трябваше най-напред да докажеш, че той е обществено вреден тип — каза тя разумно.

С една дума, бях неприятно учуден, когато в разгара на славата ми комсомолската ядка ми наложи строго мъмрене с предупреждение. Учителският съвет не се събираше поради болестта на Николай Антонич, но Корабльов каза, че могат да ме преместят в друго училище.

Това не беше много весело и главно беше някак си несправедливо! С решението на ядката бях съгласен. Но да ме преместят в друго училище! За какво? Задето съм доказал, че Ромашка е подлец? Или задето съм улучил Николай Антонич, който го покровителствува? В такова тъжно настроение аз седях в библиотеката на другия ден вечерта, когато някой попита на вратата с високо шепнене:

— Кой?

И аз съгледах на прага един висок червенокос момък с дълга коса, който ме гледаше въпросително.

Червенокосите изобщо обичат да ходят с дълги коси, но у тоя момък косата беше някак си дивашка като у първобитния човек в учебника по география. Интересно е, че най-напред си помислих за това и едва след туй разбрах, че това е Петка — Петка Сковородников, който собствено лично стои на прага на нашата библиотека и ме гледа учудено. Скочих и се спуснах към него, като събарях столовете.

— Петя!

Стиснахме си ръка, а след това помислихме и се прегърнахме.

— Петя, как си? Жив, здрав? Ами че как не сме се срещнали с тебе ни веднъж?

— Ти си виновен за това, дяволски глупако! — отвърна Петка. — Аз те търсих по цял свят. А ти ето къде си се заврял!

Той много приличаше на снимката, която видях у Саня, само че на снимката беше вчесан. Колко се радвах! Не чувствувах ни най-малка стеснителност — сякаш съм се срещнал с роден брат.

— Петка! Дявол да те вземе, ти си юначага, че дойде! При мене има писма за тебе! Ето!

Дадох му писмата.

— Ами как ме намери? От Енск ли са ти писали?

— Аха! Втори ден как те чакам. Мисля си: не иде подлецът. Е, как са старите?

— Старите са чудесно — отвърнах аз.

Той се засмя.

— А пък аз мислех, че живееш в Туркестан. А ти дори не си могъл да стигнеш дотам.

— Ами ти?

— Аз бях — каза Петка. — Но не ми хареса. Знаеш ли, жега, през всичкото време ти се иска да пиеш, попаднах в затвора, омръзна ми и се върнах. Ти би пукнал там.

Заведох го в спалнята, но децата ни наобиколиха и ни зяпнаха в устата — и изведнъж се оказа, че в училището ни просто няма къде човек да си поприказва.

— Хайде да излезем на улицата — предложи Петка. — Времето е хубаво. Защо да не се поразходим? А може и у дома да отидем?

— Сам ли живееш?

Той ми показа с пръст: двама.

— Да не си се оженил?

Той ме заплаши с пестник.

— С другар.

Взехме за по пътя едно огромно парче от енската баница, облякохме се и заслизахме по стълбите, като разговаряхме с натъпкани уста. И ето тук се случи една много странна среща.

На площадката на първия етаж, пред географския кабинет, стоеше жена в полушубка с яка от катерица. Тя стоеше до перилата и гледаше надолу в празнината — отначало ми се стори, че се готви да се хвърли в междината между стълбите — тя се полюляваше по перилата със затворени очи. Но навярно ние я бяхме стреснали и тя се доближи нерешително до вратата. Това беше Мария Василиевна, познах я веднага, макар че видът й беше неузнаваем. Ако бях сам, тя вероятно би заговорила с мен. Но аз бях с Петка и освен това ядях в тая минута баницата и тя само мълчаливо кимна в отговор на неловкия ми поклон и се обърна на другата страна.

Беше отслабнала, откато я бях виждал последния път, и лицето й — неподвижно, мрачно… Като мислех за това, излязох на улицата и тръгнахме да се разхождаме с Петка — пак двамата, пак зиме, в Москва, след дългата раздяла!

Чудно как историята на Петка приличаше на моята! Слушах го с тъжно чувство, сякаш си спомних някоя стара книга, прочетена още в детските години и преживяна с горест и вълнение. Но странно! Струваше ми се, че тогава сме били по-опитни, по-възрастни… Като че ли сме били мънички старци.

В Ташкент Петка се прочул като страшилище за патките — не за дивите, разбира се, а за питомните. Той изкарвал патиците на брега, а след това откъсвал главите им и ги опичал на огъня в градината на детския дом. Заради това в края на краищата го тикнали в затвора, където получил за през цял живот отвращение към зарзалите: в затвора ги хранели с изстискани зарзали — на закуска, на обед и вечеря. После го пуснали, той се върнал в Москва и го хванали при едно претърсване на Казанската гара. В училището постъпил година по-късно и ме настигнал едва миналата година, като прескочил един клас.

— Ами помниш ли: „Пфе! А, пфе! Як сен поважаш то робиц!“

— А-ха! Ами помниш ли: „Който измени на тая честна дума, не ще получи пощада, докато не преброи колко дървета има в гората, колко дъждовни капки падат от небето…“?

Аз произнесох клетвата докрай.

— Хубаво! — каза с наслада Петка. — Хубава клетва! Борѝ се и търси, върви и не падай духом. Ами помниш ли?…

— Ами помниш ли — прекъснах го аз — как търсехме твоя чичо? Къде е той? Намери ли го?

Оказа се, че чичото умрял на фронта от петнист тиф.

— Ами помниш ли?…

Тъй през всичкото време ние се питахме и питахме: „Ами помниш ли…“ Кой знае защо, вървяхме много бързо, снегът летеше, по булевардите имаше много деца и една младичка бавачка ни погледна и се засмя.

— Стой! Какво бързаме така? — попита Петка и тръгнахме по-бавно.

— Петя, имам предложение — казах аз, когато, наскитали се, седяхме в кафенето на ул. „Тверская“.

— Какво?

— Ей сега ще отида да позвъня по телефона, а ти седи, пий си кафето и мълчи.

Той се засмя.

— Смешно! — каза той. Аз забелязах, че той обича да казва „смешно“ и „дяволски глупак“.

Телефонът беше далеч от нашата масичка, до самия вход, и аз нарочно говорех високо.

— Катя, много ми се иска да ви запозная. Ела, а? Какво правиш? Между другото, аз трябва да поговоря с теб.

— И аз също. Бих дошла. Но у нас всички са болни.

Гласът й беше тъжен и изведнъж страстно ми се поиска да я видя.

— Как всички? Току-що видях Мария Василиевна.

— Къде?

— Отиваше у Корабльов.

— А-а! — каза Катя с някакъв странен глас. — Не, баба е болна.

— Какво й е?

— Падна от столчето — каза с досада Катя. — Търсела нещо на лавицата и тупнала долу. Сега я боли хълбокът. Просто е цяла мъка с нея! И не лежи нито минута… Саня, аз предадох писмата — изведнъж шепнешком каза Катя и аз неволно притиснах по-здраво слушалката към ухото. — Казах, че ти си бил с мен в Енск, а след това ги дадох.

— Е? — попитах аз също шепнешком.

— Много лошо. Ще ти разкажа после. Много лошо.

Тя млъкна и аз чух по телефона дишането й.

Сбогувахме се и аз се върнах на масата с такова чувство, сякаш съм много виновен пред нея. Стана ми тъжно и някак си тревожно на душата и Петка като че ли разбра това още от пръв поглед.

— Слушай — каза ми. Той нарочно заговори за друго. — Ти съветва ли се с баща ми за въздухоплавателното училище?

— Да.

— А той?

— Одобри.

Петка помълча. Той седеше, опънал дългите си крака, и замислено пипаше с пръст местата, където след време трябваше да пораснат брада и мустаци.

— Аз също трябва да поговоря с него — забеляза той със запъване. — Разбираш ли, миналата година исках да постъпя в Художествената академия.

— Е?

— А тая година се отметнах.

— Защо?

— Ами ако ми липсва талант?

Аз се засмях. Но той имаше сериозен, загрижен вид.

— Изобщо ако е дума за това, странно е, че ти отиваш в Художествената академия. Мене винаги ми се е струвало, че ти ще станеш някакъв пътешественик или капитан!

— Разбира се, това е по-интересно — каза нерешително Петя. — Но какво да се прави, щом като имам талант?

— А ти показвал ли си някому работите си?

— Показах ги на… ов.

Той спомена името на един известен художник.

— Е?

— Казва — бива ги.

— Е, тогаз свършено! Ще трябва да вървиш. Това, брат, би било свинство, ако с таланта си отидеш в някакво въздухоплавателно училище! Може би ще погубиш в себе си някакъв бъдещ Репин?

— Ах, не, едва ли.

— Ами ако е така?

— Дяволски глупако, ти се подиграваш — каза с досада Петка. — Въпросът е сериозен!

Платихме, излязохме и половин час скитахме по „Тверская“, като разговаряхме за всичко изведнъж — прехвръквахме от Енск в Шанхай, който тогава току-що бе превзет от народната армия, от Шанхай в Москва, в моето училище, а от моето училище в училището на Петка — и се стараехме да си докажем един на друг, че живеем на света не просто тъй, а философски целесъобразно.

В кино „Арс“ се даваше „Падането на Романовци“. Ние се спряхме да погледаме снимките. Всички офицери от свитата приличаха на царя. Той седеше в един голям смешен автомобил, подобен на бричка с чергило, което се спуска, и се усмихваше любезно.

— Да, дявол да го вземе — въздъхна Петка, — положението е отчаяно!

— Я чакай аз да ти кажа имаш ли талант или не.

— Много разбираш!

— Разбирам.

И отидохме в квартирата му.

До миналата година Петка живеел, както и аз, в детски дом. След това му потръгнало: сприятелил се с един рабфаковец^[1], който имал стая на Собачия площад, и почнали да живеят заедно. Рабфаковецът се наричал Хейфец и спеше, когато ние влязохме.

— Ето — каза Петя и като свали лампичката, която висеше на гърба на кревата, освети една от картините, които бяха окачени по изпоцапаните стени. Погледнах отначало с просто око, след това със замижали очи и през юмрук.

Това беше портрет — веднага се досетих чий: на Хейфец — приятеля на Петка, който тъкмо в тая минута отвори очи, разтревожен от пренасянето на светлината, и веднага пак заспа, като въздъхна и закри лице с ръка. Това беше чуден портрет: замислени детски очи и решително чело с прави, сраснали се вежди.

— С туш ли е?

— Почти с вода! — отговори печално Петка.

Портретът беше направен със слаб туш, но с какво чувство на контраст между черно и бяло, как свободно!

— Да-а — казах аз с неволно уважение. — Я покажи още нещо!

Всички останали картини бяха все сестра ми Саня: Саня в лодка и Саня край готварската печка, Саня в украински костюм и Саня като баба със своя жълт кожух.

Спомних си неволно как Саня се смути, когато я попитах няма ли някоя снимка на Петка и как бързо я донесе — сякаш беше излязла зад вратата и извадила снимката от джоба си. Че какво пък! Подходящо, както казва съдията. Не току-тъй Саня се кани да постъпва в Художествената академия!

Трябва да се отдаде справедливост на Петя — той не се беше старал да направи Саня по-хубава, отколкото бе в действителност. Но той беше склонен да подчертава в лицето й монголските черти: възтесен разрез на очите, широки ябълки и някакъв източен, татарски поглед. Може би поради това на някои платна тя така много приличаше на мама.

Някои Сани бяха нарисувани по-лошо, отколкото Хейфец, но Саня край готварската печка беше също чудесна. Особено печката: всичко просто кипеше в тенджерите, малки бели капчици се търкаляха, кипяха.

— Е, брат, няма какво да се прави!

— Какво?

— Талант!

Петка въздъхна.

— Какъв ти художник! — каза той. — Ще ти кажа откровено, че дори не обичам да рисувам. По-рано обичах, а сега съвсем не.

— Глупости, ами че това е просто рядко нещо!

— Защо много рядко? — с досада възрази Петка. — Ето на, ти искаше да станеш летец. На тебе това ти е интересно. А мене не ми е интересно да рисувам.

— По-тихо, ще го събудиш.

— Да, него ще го събудим — каза Петка, като гледаше сърдито рабфаковеца.

— Ти с него съветвал ли си се?

— Той казва, че съм бил болен.

Аз се засмях.

— А пък имало е такива случаи — каза Петка. — Например Чехов. Доктор и писател.

— Има. На твое място знаеш ли какво бих направил?

— Е?

— Бих станал летец и бих летял двадесетина години. А след туй бих почнал да рисувам.

— Ще отвикнеш, ще забравиш!

При Петя седях до късна нощ и Хейфец не се събуди. Опитвахме се да го събудим, но той само се засмя насън като малко дете и се обърна на другата страна.