Вениамин Каверин
Двамата капитани (78) (Роман в два тома)

Пета глава
В театъра

Московският драматичен театър! Ако се съди по думите на Гриша Фабер, можеше човек да си помисли, че това е голям, истински театър, в който всичките актьори носят същите модни бели гамаши и също така високо и хубаво говорят. Нещо като Московския художествен академичен театър. А излезе, че това било едно малко театърче на тясната уличка „Сретенка“.

Както съобщаваше осветената витрина при входа, даваше се пиесата „Вълчата пътека“ и в числото на актьорите веднага намерихме Гриша. Той играеше ролята на доктор: „Докторът — Г. Фабер“. Кой знае защо, тая роля стоеше на последно място.

Гриша ни срещна във фоайето, великолепен както винаги, и веднага ни покани в гримьорната си.

— Ще го повикам, когато започне второто действие — каза той на Корабльов загадъчно.

Кого ще повика? Аз погледнах Корабльов, но в тая минута той поставяше папироса в дългото си цигаре и се престори, че не забелязва погледа ми.

В гримьорната на Гриша седяха още трима артисти и кой знае защо, те изглеждаха като че ли седят в своя гримьорна. Но докато Гриша ни настаняваше да седнем, те деликатно излязоха и тогава той се извини за помещението.

— Моята лична гримьорна се ремонтира сега — каза той.

Заприказвахме за ученическия ни театър, спомнихме си трагедията „Часът настана“, в която Гриша някога беше играл ролята на осиновения евреин, и казах, че според мене, той играеше просто великолепно тая роля. Гриша се засмя и изведнъж всичката му важност изчезна.

— Санка, не разбирам, ами че ти тогава рисуваше — каза той. — Що ти е хрумнало да летиш по небето? Ела при нас в театъра, дявол да те вземе! Ще те направим художник. Какво, лошо ли е?

Казах, че съм съгласен. След това Гриша се извини още веднъж — скоро трябвало да излезе на сцената, чакал го гримьорът — и излезе. Ние останахме сами.

— Драги Иван Павлич, обяснете ми най-сетне каква е тая работа. Защо ме доведохте тук? Кой е този „той“? С кого искате да ме запознаете?

— Ами няма ли да сториш някоя глупост?

— Иван Павлич!

— Ти вече си направил една глупост — каза Корабльов. — Дори две. Първо, не отседна у дома. И второ, казал си на Катя: „Ще те държа в течение.“

— Иван Павлич, ами че аз нищо не знаех! Вие просто ми писахте: „Отбий се у дома“, и аз не подозирах, че работата е така важна. Кажете ми, кого чакаме ние тук? Кой е тоя човек и защо вие искате да го видя?

— Добре — каза Корабльов. — Само помни условието: да седиш и да не продумаш ни думица. Това е фон Вишимирски.

Знаете, че ние седяхме в гримьорната на Гриша в Московския драматичен театър. Но тая минута мене ми се стори, че всичко това става не в гримьорната, а на сцената, защото едва Иван Павлич произнесе тия думи и в стаята влезе фон Вишимирски, като се наведе, за да не се удари в рамката на ниската врата.

Разбрах веднага, че е той, макар че дотогава не ми беше дори минавало през ума, че тоя човек наистина съществува. Мене все ми се струваше, че Николай Антонич е просто измислил тоя фон Вишимирски, за да прехвърли върху него всичките ми обвинения. Това беше просто някакво си име и изведнъж то се въплъти и се превърна в сух, дълъг старец, прегърбен, с жълти, побелели мустаци. Сега той беше, разбира се, просто Вишимирски, а не „фон“. Беше облечен във формена куртка с лъскави копчета — гардеробиер! — на главата му имаше един бял перчем, под брадата му висяха дълги сбръчкани гънки от кожа.

Корабльов го поздрави и той леко, дори снизходително му протегна ръка.

— Виж кой ме чакал — другарят Корабльов — каза той, — и то не сам, а със сина си. Син ли ви е? — попита той бързо и бързо изгледа мене и Корабльов, и след това пак мене и пак Корабльов.

— Не, не ми е син, а мой предишен ученик. Сега летец и иска да се запознае с вас.

— Летец и иска да се запознае — каза Вишимирски, като се усмихваше неприятно. — С какво моята личност е заинтересувала летеца?

— Вашата личност го интересува в тоя смисъл — каза Корабльов, — че той, виждате ли, пише историята на експедицията на капитан Татаринов. А както е известно, вие сте вземал най-дейно участие в тая експедиция.

Изглежда, че тая бележка не хареса много на Вишимирски. Той пак бързо ме погледна и в старите му, разводнени очи се мярна нещо — страх ли или подозрение — не знам.

Но той веднага си придаде важен вид и почна да бърбори. Всяка минута той наричаше Иван Павлич „другарю Корабльов“ и страшно се хвалеше. Каза, че това била велика историческа експедиция и че той много работил, твърде много, та „всичко да бъде великолепно“. При това не го сдържаше нито за минута на едно място — той ставаше, правеше разни движения с ръце, хващаше се за левия мустак и нервно го дърпаше надолу, и така нататък.

— Но това беше много отдавна — каза той най-сетне, уж учуден.

— Е, не много отдавна — възрази Корабльов. — Малко преди революцията.

— Да, малко преди революцията. Тогава аз не служех в кооперацията на инвалидите. Но тая служба е временна, защото аз имам големи заслуги. Ние тогава много се потрудихме. Това бяха големи трудове.

Исках да го попитам в какво собствено са се състояли неговите трудове, но Корабльов ме погледна със спокоен, сякаш нищо не изразяващ поглед, и аз послушно затворих уста.

— Николай Иванич, вие веднъж ми разказахте за тая експедиция — каза той. — Помня, у вас са се запазили някакви книжа и писма. Аз имам една молба към вас: повторете вашия разказ ей на този младеж, който вие можете да наричате просто Саня. Кажете деня и часа кога да дойде у вас и му дайте адреса си.

— Моля ви се! Много ще се радвам! Каня ви у дома, макар предварително да се извинявам за квартирата. По-рано имах квартира от единадесет стаи и аз не скривам това, а напротив, пиша го в анкетните листове, защото съм принесъл голяма полза на народа. Зарад това правя постъпки за лична пенсия и тя ще ми бъде дадена, защото имам големи заслуги. Тая експедиция е само капка в морето! Аз съм построил мост през Волга.

И той отново забърбори. С острия си бял перчем на главата той приличаше на някаква стара измъчена птица.

След това лампичката в гримьорната на Гриша изгасна за миг — беше се свършило действието! И тоя призрак на миналия век изчезна също тъй внезапно, както се беше появил.

Целият този разговор продължи пет минути, но мен ми се стори, че е продължил много дълго, както това се случва насън. Корабльов ме погледна и се засмя — сигурно съм имал глупав вид.

— Иван Павлич!

— Какво, мили?

— Това той ли е?

— Той.

— Възможно ли е?

— Възможно.

— Същият оня?

— Да, същият.

— Какво ви е разказвал той! Познава ли Николай Антонич? Ходи ли у тях?

— О, не — каза Корабльов. — Именно, не.

— Защо?

— Защото той мрази Николай Антонич.

— За какво?

— За разни работи.

— Но какво ви е разказал той? Откъде се е взело това пълномощно на името на Вишимирски — помните ли, вие сте ми приказвали за него?

— А-а! Та тъкмо тук е цялата работа! — каза Корабльов. — Пълномощно! Той цял се разтрепери от ярост, когато го попитах за това пълномощно.

— Иван Павлич, моля ви, разкажете ми всичко ясно и разбрано! Вие мислите, че постъпихте добре ли, като едва в последната минута ми казахте, че ще дойде Вишимирски? Само се смутих и сигурно съм му се сторил като идиот.

— Наопаки, ти много му хареса — каза сериозно Корабльов. — Той има дъщеря стара мома и на всички младежи гледа от една гледна точка: бива ли го за зет или не го бива? Тебе безусловно те бива: млад, не грозен, летец. Чудя се само как той не те попита член ли си на партията или не.

— Иван Павлич — казах аз с укор в гласа. — Не мога да ви позная, честна дума. Вие много сте се изменили, просто много! Като знаете колко е важно всичко това за мене, вие ми се присмивате.

— Добре де, Саня, не се сърди, всичко ще ти разкажа — каза Корабльов. — А сега хайде да офейкаме оттук, докато не ни е хванал Гриша, че като ни настани да гледаме пиеса в Московския драматичен театър…

Но ние не успяхме да офейкаме. Лампичката мигна още веднъж и в гримьорната бързо влезе Гриша. Той беше с жълти бакенбарди, с дълъг бял нос, много повече приличен на палячо от някой цирк, отколкото на доктор, но на палячо със смел, благороден израз на лицето. Ние с Иван Павлич не го познахме и за съжаление той беше навярно чул последните думи: „че като ни турне да гледаме пиеса в Московския драматичен театър…“, но очевидно Гриша не беше намерил в тия думи нищо обидно и дори, напротив, ги беше разбрал като наше горещо желание да отидем веднага в залата и да погледаме пиесата и него самия в ролята на доктора.

— Голяма работа, ей сега ще ви наредя! — каза той.

По пътя — той ни водеше по някакви вътрешни, за артистите коридори — аз го попитах защо гримът му е така странен и неподходящ за доктор. Но той отговори важно:

— Така е намислено.

Нямаше какво да му се възрази.

Изглежда, че Иван Павлич нямаше високо мнение за дарбата на Гриша. Но аз искрено го харесвах и го смятах за талантлив. В тая пиеса ролята му беше мъничка и според мене той я изигра отлично. Като излезе от стаята на болния, той се замисли и доста дълго стоя на авансцената, „играейки на нервите“ и карайки зрителя да очаква какво ли ще каже ей сега. Жалко, че според ролята той трябваше да произнесе съвсем не онова, което можеше да се очаква, ако се съди по цялата му фигура и по смелия израз на лицето му. Той великолепно обмисляше нещо, когато пишеше рецептата, а като прие парите, направи неловко движение с ръка като същински доктор. Наистина той би могъл да не приказва толкова високо. Но изобщо той прекрасно изпълни ролята си и аз казах сериозно на Иван Павлич, че, според мене, от него ще излезе добър актьор.

Когато той взе парите и излезе, като се блъсна по пътя о един стол, което също излезе съвсем естествено, ние с Иван Павлич не гледахме повече на сцената.

През всичкото време ми се искаше да поприказваме за Вишимирски, но в ложата засъскаха, щом като отворих уста, и аз едва успях да попитам:

— Как го намерихте?

Иван Павлич успя да отговори:

— Много просто: неговият син се учи в нашето училище.