Вениамин Каверин
Двамата капитани (121) (Роман в два тома)

Четвърта глава
Кукумявко, ти ли си?

Пренесоха ни в специални затоплени товарни вагони, само предните два вагона бяха вагони с купета, и навярно работата ми не беше добра, щом малкият доктор с умно измъчено лице след първия преглед каза да ме прехвърлят в купетата. Аз бях целият бинтован — главата, гърдите, единият ми крак — и лежах неподвижно като дебела какавида. Санитарите на станцията преговаряха нещо под нашите прозорци: „Да го вземем при тежките“. Значи бях тежко ранен. Но нещо чукаше, не знам къде — в главата или в сърцето — и мене ми се струваше, че животът чука, блъска се, и доизгражда нещо със слабите си, но яки ръце.

Запознах се със съседите си. Един от тях също беше летец, млад, много по-млад от мене. Не ми се искаше да разказвам как съм бил ранен, а нему се искаше, и на няколко пъти заспивах под неговия млад, малко глух глас:

— Току-що излязох от атаката, виждам — цистерните с бензин. „Всичко е наред“ — мисля. Прицелвам се, натискам, бия. „Стига — мисля си, — виж, че съм се врязал най-сетне.“ Обръщам се — и тук нещо ме удари. Махнах се от това място, натискам педала, а не чувствувам краката си. „Ех — мисля си, — откъснаха ми краката.“ А в кабината даже и не поглеждам, страх ме беше…

Той хвърчал на чайка и бил ранен в района на Борушан много по-тежко от мене — така ми се струваше. После разбрах, той мислел, че аз съм по-тежко раненият.

… Това бяха кратички, тихи пробуждания, когато, слушайки Симаков — така наричаха моя съсед, — виждах: бавно минаващото под прозорците есенно, широко, равно поле, измазаните с бяла глина къщички, тежките, приличащи на големи чинии слънчогледи из градинките на железопътните кантони. На пръв поглед всичко беше наред: санитарите носеха и шумно слагаха на пода баките със супа, леглата се люлееха, следователно ние се движехме напред, макар и бавно, защото такава беше работата, трябваше да даваме път на отиващите на фронта състави с въоръжение.

Но имаше и други пробуждания, съвсем други! Нашият влак бил не само военно-санитарен — ето какво разбрах през едно от тия отегчителни пробуждания. Платформи с разни машини имало прикачени към нашите вагони, кухнята била повредена и чакахме да стигнем до някоя гара, за да купим мляко и домати. Малкият доктор крещеше до пресипване и заплашваше някого с револвер. На площадките, на стъпалата седяха със своите бохчи жени от Уман, Виница, и както казваше един санитар, как, когато ти се „къса сърцето“, да сваляш тия жени, потресени, загубили всичко, безчувствени от скръб.

Загубен някъде в огромната преплитаща се мрежа на линиите, нашият ВСП^[1] вече не се движеше по назначението, а отстъпваше заедно с народа.

… Големи, сини, корави като камък мухи влизаха през прозорците и никой не можеше да ги изгони от загниващите, несменени вече три денонощия превръзки — ето какво видях, като се събудих отново от горещина, от тъга. Беше към пладне. Бяхме спрели на полето. Босоного момиче с кошничка домати излезе от изпотъпканата, засята с пшеница квадратна нива, която се виждаше от моя прозорец; няколко леко ранени се спуснаха към него, то се спря и бързо избяга назад, а доматите й изпопадаха.

Минаха само няколко дни, как от борда на моя самолет гледах това, което, струваше ми се, не бях виждал още тук на земята, а именно нито един участник във войната. Но също като в алгебрически формули се разкриваше пред мене картината на нашето отстъпление. Сега тия формули се превърнаха в нещо живо, в реални факти.

Сега аз видях нашето отстъпление не от шест хиляди метра височина! И самият аз отстъпвах, измъчен от раните и жаждата, от горещината и най-вече от невеселите мисли, от които също тъй не можех да се отърва, както и от тия сини твърди мухи, които кацаха по бинтовете с отвратително високо бръмчене.

Беше надвечер и ние навярно не стояхме на едно място, защото моята „люлка“ ритмично се люшкаше в такт с движението на вагона. Залязващото слънце гледаше косо в прозореца и в неговите червеникави лъчи се виждаше ясно прашният, тежък, пропит с миризма на йод въздух. Някой стенеше тихо, но отвратително — даже не стенеше, а свистеше през стиснати зъби, еднотонно като зумер^[2]. Аз извиках на съседа. Не, не беше той. Но къде съм чувал тоя унил глас? И защо така се мъча да си спомня къде съм го слушал.

И изведнъж чиновете в училище се наредиха пред мен и като наяве видях много живи, детски засмени лица. Урокът беше интересен — за нравите и обичаите на чукчите^[3]. Но нима ти е до урока, ако си се хванал на бас, ако червенокосото момче с очи, разположени някак съвсем далеч едно от друго, ти държи пръста и хладнокръвно го реже с чекийка?

— Ромашка! — извиках аз силно.

Той замлъкна — навярно от учудване.

— Ти ли си това, Кукумявко?

Той дълго се промъква под походните легла и между ранените, които лежаха на пода, и най-после изскочи някъде между стърчащите бинтовани крака.

— Какво има? — попита той внимателно, като гледаше право в мене и не можеше да ме познае.

Стори ми се, че той беше малко повече заприличал на човек, макар че все още, както казваше леля Даша, „не страдаше от красота“. Във всеки случай от предишната му мнима внушителност не бе останало нищо. Той беше слаб и бледен, ушите му стърчаха като на някакъв палячо, а с лявото око гледаше малко накриво.

— Не можеш ли да ме познаеш?

— Не.

— Е, помисли.

Той никога не умееше да прикрива напълно своите чувства и сега те почнаха да минават пред мене поред или по-точно, съвсем без ред. На лицето му се изписа недоумение и уплаха, после — ужас, от който затрепериха устните му. И отново изпадна в недоумение, след което дойде разочарованието.

— Я, но ти нали си убит! — измърмори той.