Вениамин Каверин
Двамата капитани (6) (Роман в два тома)

Пета глава
Доктор Иван Иванич. Уча се да говоря

И ето че веднъж, когато току-що си бяхме легнали и току-що беше млъкнала сестра ми, която заспиваше винаги в същата минута, когато произнасяше последна дума, и беше настъпила печалната тишина, а след това започна да вие вятърът в комина, аз чух, че се тропа на прозореца.

Беше висок, брадат човек в полушубка и шапка с наушници, вкочанясал до такава степен, че когато запалих лампата и го пуснах вкъщи, той не можа дори да затвори подире си вратата. Като засенчих очите си с ръка, видях, че носът му беше съвсем побелял. Той искаше да свали раницата си, наведе се и изведнъж тупна на пода.

Така се яви за пръв път пред мене човекът, комуто дължа това, че сега пиша тая повест — полупремръзнал, той влезе вкъщи едва ли не пълзешком. Опитвайки се да пъхне в устата си треперещите пръсти, той седеше на пода и шумно дишаше. Започнах да му свалям полушубката. Той измърмори нещо и се повали в безсъзнание настрана.

Бях виждал веднъж как майка ми лежеше в безсъзнание и леля Даша й духаше в устата. Точно тъй постъпих и аз в случая. Моят гостенин лежеше край топлата печка и не се знае какво в края на краищата му помогна, макар че аз духах просто отчаяно, така че и на мен ми се замая главата. Както и да е, той дойде на себе си, седна и започна жадно да се грее. Носът му се отмръзна. Той дори се опита да се усмихне, когато му налях чаша гореща вода.

— Сами ли сте тук, деца?

Саня едва каза „сами“ и той вече спеше. Тъй бързо заспа, че аз се уплаших дали не е умрял. Но сякаш в отговор на моите съмнения, той захърка.

Той дойде истински на себе си едва на следния ден. Когато се събудих, той седеше на пещта до сестра ми и разговаряше с нея. Тя вече знаеше, че се казва Иван Иванич, че се бил заблудил и че не трябва да се приказва никому за него, инак щели да го „вземат на цугундер“. Признавам си честно — и досега не знам точния смисъл на тоя израз, но помня, че ние със сестра ми тутакси разбрахме, че някаква опасност заплашва нашия гост и без да се надумваме, решихме, че няма да кажем никому ни дума за него, разбира се, на мен ми беше по-лесно да мълча, отколкото на Саня.

Иван Иванич седеше на пещта, сложил под себе си ръце, и слушаше, а тя бърбореше. Всичко беше вече разказано: баща ни го хвърлили в затвора, ние сме подавали прошение, мама ни довела и заминала в града, аз съм ням, баба Петровна живеела във втората къща от кладенеца, тя имала също брада, само че по-малка и бяла.

— Ах, вие, мили мои — каза Иван Иванич и скочи леко от пещта.

Той имаше светли очи, а брадата му беше черна и гладка. Отначало ми беше чудно защо прави тъй много излишни движения с ръцете си: струва ти се, че ей сега ще се хване през главата за ухото или ще се почеше по подметката. Но скоро свикнах с него. Разговаряйки, той изведнъж вземаше в ръце някакъв предмет и започваше да го подхвърля или го изправяше на ръката си като жонгльор.

Още първия ден той ни показа множество интересни игри. От кибритени клечки, кора и една глава лук той направи някакъв смешен звяр, който напомняше котка, а от среда на хляб — мишка, и котката ловеше мишката и мъркаше като същинска котка. Показваше ни фокуси: гълташе часовника, а след това го изваждаше из ръкава си, научи ни да печем картофи, набодени на клечки — с една дума, през дните, които той прекара у нас, ние със сестра ми не скучаехме.

— Деца, ами че аз съм доктор — каза той веднъж. — Казвайте какво ви боли. Веднага ще ви излекувам.

Ние бяхме здрави. Но, кой знае защо, той не поиска да отиде при кмета, чиято дъщеря се беше разболяла.

Но от такава позиция

имам голям страх,

че на инквизицията

ще донесе този монах —

каза той и се засмя.

От него за пръв път чух стихове. Той често говореше в стихове, дори ги пееше или ги мърмореше, вдигнал вежди или седнал по турски пред огъня.

Отначало като че ли му харесваше, дето аз не мога да го попитам за нищо, особено когато той се събуждаше нощем от всяко скърцане на стъпки зад прозореца и дълго лежеше облакътен и слухтейки. Или когато се криеше на тавана и седеше там, докато не се стъмни — така той прекара един ден, спомням си, празника Св. Егорий. Или когато не искаше да се запознае с Петровна.

Но минаха два-три дни и той се заинтересува от моята немота.

— Ти защо не говориш, бе? Не искаш ли?

Аз го гледах мълчаливо.

— А пък аз ще ти кажа, че трябва да говориш. Ти чуваш, значи трябва да говориш. Това е, братко, много рядък случай — всичко да чуваш, а да си ням. Може би ти си глухоням.

Аз заклатих отрицателно глава.

— Ето на̀. Значи ще почнеш да говориш.

Той извади от раницата си някакви инструменти, изказа съжаление, че не било достатъчно светло, макар че беше ясен слънчев ден, бръкна в ухото ми.

— Ухо вулгарис — заяви той с удоволствие, — ухо обикновено.

Той се дръпна в ъгъла и каза шепнешком: „Глупак.“

— Чу ли?

Аз се засмях.

— Чуваш добре като куче. — Той смигна на Саня, която ни гледаше със зяпнала уста. — Отлично чуваш. Ами защо, мили мой, не говориш?

Той хвана езика ми с два пръста и го издърпа така силно, че аз се изплаших и захърках.

— Гърлото ти, братко, е чудно! Втори Шаляпин! Н-да!

Той ме гледа̀ една минута.

— Трябва да се учиш, мили мой — каза сериозно той. — Ти можеш ли да кажеш нещо на себе си? На ум?

Той ме чукна по челото.

— В главата си, разбираш ли?

Аз измуках, че да.

— Ами на глас? Кажи на глас всичко, каквото можеш. Хайде, кажи „да“.

Аз не можех почти нищо. Но все пак казах:

— Да.

— Прекрасно! Още веднъж. Сега свири!

Аз свирнах.

— Сега кажи „у“.

Аз казах „у“.

— Мързеливко си ти, ето какво! Хайде повтаряй след мене…

Той не знаеше, че аз си приказвах всичко на ум. Без съмнение именно затова ми се бяха запечатали с такава яснота в паметта първите години. Но от моята няма реч беше още тъй далеч до всичките тия „е“, „у“, „а“, до тия непознати движения на устните, езика и гърлото, в което се задръстваха и най-простите думи. Аз успявах да повторя след него отделни звукове, главно гласни, но да ги съединя, да ги произнасям плавно, да не „лая“, както ми казваше той — беше трудна задача!

Само три думи — „ухо“, „мама“ и „плита“^[1] — ми се удадоха тутакси, сякаш ги бях произнасял някога, и сега ми оставаше само да си ги спомня. Тъй собствено си и беше: мама разправяше, че на две години съм почнал да приказвам и после изведнъж съм млъкнал след някакво боледуване.

Моят скъп учител спеше на пода, завит с полушубката, като беше поставил под сламеника някакъв металически, светъл предмет, а аз все се въртях, пиех вода, сядах на леглото си, гледах ледените рисунки по прозореца. Мислех си как ще се върна вкъщи, как ще почна да приказвам с мама, с леля Даша. Спомних си първата минута, когато разбрах, че не мога да говоря: това беше една вечер, майка ми мислеше, че спя и бледна, изправена, с черни коси, прехвърлени на гърдите, дълго ме гледа. Тогава за пръв път ми мина през главата горчивата мисъл, която бе отровила първите ми години: „Аз съм по-лош от другите и тя се срамува от мене.“

Повтаряйки „е“, „у“, „а“, аз не заспах до сутринта от щастие. Саня ме разбуди, когато беше вече отдавна съмнало.

— Аз ходих вече при баба, а ти още спиш — каза тя бързо. — На баба котенцето се изгубило, Мурка го отнесла в котела. Ами къде е Иван Иванич?

Сламеникът лежеше на пода и още се виждаха вдлъбнатите места от главата, плещите, краката му. Но самия Иван Иванич го нямаше. Той слагаше под главата си раницата — и раницата я нямаше. Покриваше се с полушубката — нямаше я и нея.

— Иван Иванич!

Затекохме се на тавана — никой.

— Бога ми, той спеше, когато изтичах до бабини, погледнах го, виждам — спи, мисля си — чакай тогава да прескоча до баба. Санка, гледай!

На масата беше оставена една черна тръбичка с два кръга на краищата, единият плосък, по-голям, другият мъничък и по-дебел. Ние си спомнихме, че Иван Иванич я беше изваждал заедно с другите инструменти от раницата, когато преглеждаше ушите ми.

Но той къде е? Иван Иванич!

Оттогава са изминали много години. Летях над Берингово море и над Баренцово море. Бях в Испания, изучавах крайбрежието между Лена и Енисей. И не от суеверие, а от благодарност към тоя човек съм носил винаги със себе си тая черна тръбичка, която той бе забравил у нас или може би ни я бе оставил за спомен. Скоро узнах, че това бил стетоскоп, много прост инструмент, с който лекарите прислушват дишането и сърцето. Но тогава той ми се струваше също тъй тайнствен и мил, както и самият Иван Иванич, както всичко, което той говореше и вършеше.

— Иван Иванич!

Изчезна, изгуби се, отиде си, без да се обади на никого!

Тъжен излязох на двора и обиколих около къщата. Следи! Неговите следи, вече покрити със сняг, отиваха просто към полето, избикаляйки пътя, който водеше по друга посока. Все по-малко ставаха те и като стигаха до езерото, се губеха на пътеката, по която жените ходеха да перат дрехи в прорезите на леда.