Вениамин Каверин
Двамата капитани (125) (Роман в два тома)

Осма глава
Никой няма да научи

Като малко дете бях доста избухлив и прекрасно помня онова опасно чувство на наслада, което изпитвах, когато давах пълна воля на своята избухливост. Именно с такова чувство, от което вече почваше да ми се завива свят, слушах Ромашов. Трябваше да си заповядам да стана съвсем спокоен и си заповядах, а след това незабелязано си преместих ръката зад гърба и я сложих на патерицата.

— Имай предвид, че успях да се обадя в частта — казах аз с равен глас, което ми се удаде изведнъж. — Тъй че напразно ще разчиташ на това.

— А ешелонът не пострада ли?

С тъпо тържество ме погледна. Той искаше да каже, че след обстрелването на ВСП няма нищо по-лесно за обясняването на моето изчезване. В тая минута разбрах, че много отдавна, може би от училищните години още, той желаеше моята смърт.

— Нека допуснем. Но колкото и да е странно, ти нищо няма да спечелиш от това — му казах аз и още нещо подобно на това, не знам какво точно, само за да спечеля време.

Цепеницата ми пречеше да замахна. Трябваше да се преместя от нея и да хвърля отстрана, за да попадна по-точно в слепите очи.

— Ще спечеля или не, това няма никакво значение! Ти, все едно, вече си загубил. Сега ще те застрелям! Ето!

И той извади моя револвер.

Ако бях повярвал, че действително ще ме застреля, може би щеше да се реши. В такова раздразнение не бях го виждал нито веднъж досега. Но аз просто му плюх в лицето и казах:

— Стреляй!

Боже мой, пак почна да вие, как се завъртя, почна да скърца и даже да трака със зъби! Той би бил страшен, ако аз не знаех, че зад всичко това няма нищо друго освен страх и нахалство. Той се бореше със себе си — да стреля или да не стреля? — ето какво означаваше тоя дивашки танец. Револверът му пареше ръката, той все го насочваше срещу мене с размах и трепереше, тъй че аз почнах в края на краищата да се боя да не би случайно да натисне спусъка на револвера.

— Мерзавец! — почна да крещи той. — Ти винаги си ме мъчил! Ако знаеш само на кого дължиш живота си, нищожество, подлец! Само ако можех, боже мой! И защо трябва да живееш? Все едно, ще ти отрежат крака. Ти няма повече да летиш.

Може да е смешно, но от всичките тия идиотски ругатни най-обидни ми се видяха думите, че няма да мога повече да летя.

— Може да се помисли, че аз най-много ти пречих във въздуха — казах аз, чувствувайки, че гласът ми е страшен, и все още стараейки се да говоря хладнокръвно. — А на земята ние бяхме Орест и Пилад^[1].

Сега той беше застанал от едната ми страна и беше покрил с длан лицето си, като че ли в отчаяние, че не може да ме склони да умра. Минутата беше удобна и аз хвърлих патерицата. Трябваше да я метна като копие, т.е. силно да се отдръпна, а след това да устремя цялото си тяло напред, изхвърляйки ръката напред. Направих всичко, което трябваше, и улучих, но за съжаление не в слепите очи, а в рамото, и, струва ми се, не особено силно. Ромашов се вцепени. Като кенгуру той направи огромен, неловък скок. После се обърна към мене и, честна дума, лицето му изразяваше обида, като че ли от моя страна е било просто неучтиво да хвърлям патерицата срещу такъв симпатичен човек.

— Ах, така ли — каза той и изпсува. — Много добре!

Без да бърза, той прибра раниците, свърза ги, за да му бъде по-удобно да ги носи, и навлече едната на дясната, а другата на лявата ръка. Без да бърза, той обиколи около мен, наведе се, за да повдигне уж някакво клонче. И махайки с него, тръгна в посока на блатото и след пет минути прегърбената му фигура се мяркаше вече между далечните брези. А аз седях, опрял се с ръце о земята, с пресъхнала уста, като се стараех да не викна: „Ромашов, върни се!“, защото това беше, разбира се, невъзможно.