Вениамин Каверин
Двамата капитани (90) (Роман в два тома)

Пета глава
Тук е написано: „Шхуна «Света Мария»“

Началник на Главния северен морски път в ония години беше известният полярен деец, името на когото не беше мъчно да се намери на всяка карта на руска Арктика. По всяка вероятност не беше лесно да се попадне при него. Но Ч. му бе съобщил по телефона и бях приета в същия ден. Наистина трябваше да почакам, но това беше даже интересно, тъй като в приемната седяха моряци и летци, току-що завърнали се от Заполярие. Единият от тях много приличаше на Саня, погледнах го неволно няколко пъти и се заслушах в неговия разказ. Но той като че ли не ме разбра добре, защото се поизпъчи и глупаво се усмихна. След това те си отидоха и аз още дълго стоях и се сърдех на себе си за тъгата, която току-виж и проникнала в сърцето ми…

Помня много добре своя разговор с началника на Главсевморпут, защото в писмото, което изпратих на Саня още същата вечер, повторих дума по дума всичко.

Отначало се вълнувах и чувствувах, че съм бледна, но само като ме попита с нисък, вежлив глас: „С какво мога да ви услужа?“, и цялото мое вълнение като че изчезна. След това то се върна, но бе вече друго, хазартно вълнение, от което се забравяш и ти става студено и приятно.

— Летецът Григориев ви е представил проекта си за една експедиция — почнах аз — и най-напред било решено, че тя ще се състои. Но вчера…

Той ме слушаше внимателно. Той така много приличаше на своя портрет, който хиляди пъти беше даван по вестници и списания, та имах странното чувство, като че разговарям не с него лично, а с портрета му.

— Не — възрази той, когато го попитах дали и той мисли, че няма смисъл да се занимаваме с търсенето на загинали капитани, — но ние внимателно претеглихме всичките тия „за“ и „против“ и решихме, че подобни търсения са предварително обречени на неуспех. Всъщност: първо, местата, посочени в проекта, са изучени повече или по-малко през последните години, но досега не са открити никакви следи от експедицията „Света Мария“: второ, от Северна Земя до устието на Пясина има повече от хиляда километра и да се организира търсене на такова разстояние — това е твърде сложна задача. Най-после — и това е най-главното — аз не съм уверен, че експедицията на вашия баща трябва да се търси именно в тоя район.

— Няма никакво съмнение, че именно в тоя район — възразих енергично.

— Защо?

— Защото… — Изведнъж забравих всички доказателства, макар още в приемната да си ги бях повторила пак и даже преброила на пръсти. — Защото…

Той ме гледаше и чакаше. Очите му бяха съвсем светли, а брадата черна и той хладнокръвно ме гледаше и чакаше. Това беше страшна минута.

— Първо, това се вижда от дневника на щурмана — казах с малко треперещ глас. — Помните ли, той цитира думите на баща ми: „Ако безнадеждни обстоятелства ме заставят да напусна парахода, аз ще тръгна към земята, която открихме“. Второ… — Измъкнах от портфейла снимките, които ми остави Саня. — Ето, погледнете… Тук е написано: шхуна „Света Мария“. Това е канджата, намерена на Таймир.

— Да предположим, че е така. Но защо да не се допусне, че тя е принадлежала на групата на щурмана, която е оставила два месеца по-рано шхуната.

— Защото щурманът… Къде ви е картата? — попитах аз, макар че огромната карта на Арктика висеше над бюрото му и през всичкото време я гледах, но навярно от вълнение не я виждах. — Той се е движил по дрейфуващия лед^[1] и съвсем в друга посока. Може ли? — Аз взех показалеца и се качих на стола, защото иначе не достигах до нос Флор. — Ето как се е движил той. Той се върнал в Архангелск с експедицията на лейтенант Седов. Но да идем по-нататък — продължавах аз, като чувствувах, че ми става студено и че отново бледнея, но сега вече от въодушевление. — Вие казвате, че от Северна Земя до устието на Пясина местата са изучени и чудно е, че досега никой не се е натъкнал на следите на експедицията, па макар и случайно. А Русанов? Колко години минаха, докато се намериха останки от неговата експедиция? И къде? В ония места, където минаваха параходи и където хиляди пъти са ходили хора. Ами оня матрос на Амундсен, когото намериха на Диксон на три километра от станцията?

Тогава не знаех, че гробът на тоя матрос (той се казвал Тисен) се намира до пристанищната трапезария и че всеки, който следобед се упътва към полярната станция, преминава тоя път, който трябвало да се измине от Тисен, т.е. пътя от живота до смъртта.

— Не, работата не е в туй, че това са изследвани места, а в това, че никога не са търсили моя баща. Ето неговия път: от 79 градуса 35 минути ширина между 86-я и 87-я меридиани към Руските острови, за архипелага Норденшелд. След това, вероятно подир дълги лутания, от нос Стерлегов към устието на Пясина. Тук старият ненец намерил лодката, поставена на шейна. След това към Енисей, защото Енисей — това е било единствената надежда, че ще срещнат там хора и помощ.

Аз скочих от стола си. Той си гладеше брадата и ме гледаше — струва ми се с любопитство.

— Вие сте така много уверена?

— Да, не може да бъде иначе. А какво предлага Григориев? Ледоразбивачът „Пахтусов“ се отправя към Северна Земя за научна работа. Това е хидрографска експедиция, нали?

— Да.

— Отлично. По пътя той урежда на няколко места бази за две-три групи търсачи. Григориев смята, че са нужни само две групи, по трима души във всяка. Мене ми се струва, че са нужни три или моторен кораб вместо третата. Те ще се движат край прибрежните острови, а „Пахтусов“ в това време ще работи някъде наблизо, тъй че те може да не се откъсват от него.

Спрях, защото началникът на Главсевморпут се засмя и стана. Той заобиколи масата и седна до мене.

— Да, вие сте истинска дъщеря на капитан Татаринов — весело каза той. — Географка ли сте?

— Геоложка.

— Кой курс?

Аз отговорих, че отдавна съм завършила университета и две години откак работя вече в Башкирското геоложко управление.

— Имате ли сестри, братя?

— Не, аз съм сама.

— А майка?

— Тя умря.

Той деликатно помълча известно време, после се върна към проекта на Саня.

— Разбира се, всичко това съвсем не е така просто — замислено каза той. — Но не е невъзможно… Моторен кораб, разбира се, тук няма да бъде необходим. Но Григориев, вижда се, ще трябва да бъде извикан. Къде е той?

— В Заполярие.

Сърцето ми почна да бие силно и не знам защо казах още веднъж:

— В Заполярие.

Той лукаво ме погледна.

— И тъй, ще го извикаме — с детско удоволствие повтори той и разбрах, че Ч. му е разказал за мене и Саня. — Как предполагате, ще ни бъде ли нужен за разрешаването на тоя въпрос?

— Струва ми се, да — казах смело.

— Е добре. Беше ми много приятно — каза сериозно той, — че се запознах с вас. Ще се състои ли експедицията или не, това не зная, но чудесно беше, че вие дойдохте при мене и говорихте така разпалено и енергично.