Вениамин Каверин
Двамата капитани (12) (Роман в два тома)

Единадесета глава
Разговор с Петка

Още когато висях над „пенпендикулярните“ пръчици, бях намислил да бягам. Не току-така рисувах над стобора слънце, птици, облаци! След това бях забравил тая мисъл. Но всеки ден ми ставаше все по-трудно да се връщам вкъщи.

С майка си почти не се срещах. Тя излизаше, когато още спях. Понякога, като се събудех нощем, виждах я седнала до масата. Бяла като тебешир от умора, тя бавно ядеше и дори Смешника се боеше, когато срещаше черните й изпод вежди очи.

Сестра си аз много обичах. Но по-добре и нея да не бях обичал. Помня как тоя подлец Смешника я наби веднъж до припадък, задето беше разляла чаша зехтин. Изпъдиха я от масата, но аз й занесох скришом картофи. Тя ядеше картофите и горчиво плачеше и изведнъж се сепна — дали не си е изгубила цветните стъклени топчета, когато са я били. Топчетата се намериха. Тя се засмя, дояде картофите и почна отново да плаче…

Навярно е приближавала вече есента, защото ние с Петка скитахме из Катедралната градина, подритвахме листата с босите си крака. Петка лъжеше, че уж старинният, прикрит с една могила тунел, на който седяхме, водел от градината под водата до оня бряг на реката и че уж Петка веднъж дошъл до средата на тунела.

— Цяла нощ вървях — каза небрежно Петка. — Там на всяка стъпка има скелети.

От могилата се виждаше на високия отсрещен бряг Покровският манастир, бял, заобиколен с ниски зидове, покрити с керемиди. По-нататък ливади, ту светлозелени, ту жълти, които при вятър променяха цвета си като море.

Но тогава ние с Петка много малко мислехме за красотата на природата. Лежахме по корем на могилата и смучехме някакви горчиви корени, за които Петка казваше, че били сладки.

Спомням си, разговорът почна от плъховете: живеят ли в тунела плъхове? Петка каза, че живеят, сам ги бил виждал, и че у плъховете, като у пчелите, имало царица-майка.

— През високосна година те всички умират — добави той, — а царицата пак ги наплодява. Тя е грамадна като заек.

— Лъжеш!

— Бога ми, ако искаш да се прекръстя — каза равнодушно Петка.

Сякаш се бяхме уговорили по какво може да се лъже и по какво — не. Още тогава, като момчета, се уважавахме помежду си.

— В Туркестан няма плъхове — добави замислено Петка, — там има скокливи мишки, а на полето — полски мишки. Но те са съвсем други: те ядат трева като зайците.

Той говореше често за Туркестан. Според неговите думи, това било град, в който круши, ябълки, портокали растели просто по улиците, така че можеш да си набереш, колкото искаш, и никой не ще ти надупчи гърба със сачми от сол, както правят пазачите по нашите овощни градини. Там спят на килими под открито небе, защото няма зима, а ходят само по халати — няма нужда нито от ботуши, нито от зимно палто.

— Там живеят турци. Всички до един са въоръжени. Криви саби, обковани със сребро, на пояса — нож, а на гърдите — патрони. Да идем, а?

Мислех си, че той се шегува. Но той не се шегуваше. Пребледнял, изведнъж се отвърна от мене и стана, като гледаше развълнувано към далечния бряг, където един познат стар рибар спеше на въдиците си, забучени в пясъка до самата вода. Ние помълчахме.

— Ами баща ти? Ще те пусне ли?

— Мигар ще го питам! Той сега си има други грижи.

— Защо?

— Защото ще се жени — каза с презрение Петка.

Бях поразен.

— За кого?

— За леля Даша.

— Лъжеш!

— Той й каза, че ако тя не се омъжи за него, ще продаде къщата, а сам ще тръгне по селата да калайдисва тенджери. Тя отначало се опъваше, а след това се съгласи. Влюбена ли е, кой знае — добави презрително Петка и плю.

Аз все още не вярвах. Леля Даша! Омъжена! И то за стария Сковородников, когото така хокаше!

— А на тебе какво ти е?

— Нищо! — каза Петка.

Той се начумери и заговори за нещо друго. Преди две години беше умряла майка му и като плачеше обезумял, той беше излязъл от двора и се бе залутал така далече, че едва го бяха намерили. Спомних си как го дразнеха зарад това момчетата. Ние приказвахме още малко, а след това легнахме по гръб с разпрострени ръце и почнахме да гледаме към небето. Петка уверяваше, че ако полежи така човек двадесетина минути, без да мигне, може и дене да види звездите и месечината. И ето ние лежахме и гледахме. Небето беше ясно, просторно, нейде високо бързо се гонеха в надпревара един друг облаците. Очите ми се насълзиха, но аз се мъчех с всички сили да не мигам. Месечината я нямаше никаква, а колкото за звездите, бях веднага разбрал, че Петка лъже.

Някъде зашумя мотор. Стори ми се, че това е военният камион, които работи на пристанището (пристанището беше долу, под крепостната стена). Но шумът се приближаваше.

— Аероплан — каза Петка.

Той летеше, осветен от слънцето, сив, подобен на красива крилата риба. Облаците се носеха насреща му, той летеше срещу вятър. Но с каква леснота, която за пръв път ме порази, той избиколи облаците! Ето той е вече зад Покровския манастир, черната му кръстата сянка тичаше подир него по ливадите оттатък реката. Той беше отдавна изчезнал, но мене все ми се струваше, че още виждам в далечината мъничките сиви крилца.