Вениамин Каверин
Двамата капитани (41) (Роман в два тома)

Осма глава
Балът

При нашето училище имаше дърводелска работилница и аз работех в нея вечерно време. Тъкмо по онова време бяхме получили голяма поръчка за учебни помагала в селските училища и можеше да се изкарат добри пари.

„Селячеството в следоктомврийската литература“ беше свършено. Разсърдих се и го написах за една нощ. Но имах и други задължения — например към немския език, който не обичах. С една дума, в края на полугодието ние с Катя само веднъж се наканихме да отидем на пързалката — и то не можахме да се пързаляме. Ледът беше много нарязан: сутринта на пързалката бяха тренирали хокейни отбори. Ние само изпихме по чаша чай в бюфета.

Катя ме попита написал ли съм заявление срещу пастрока си.

— Написах. Но Валка каза, че вече го нямало.

— Ами къде е?

— Дявол го знае. Избягал.

Виждах, че на Катя й се иска да ме попита защо го мразя така, но мене ме беше яд да си спомням за тоя подлец — и замълчах. Но тя все пак ме попита. Трябваше да й разкажа — много накъсо — как сме живели в Енск, как баща ми умря в затвора и майка ми се омъжи за Смешника. Катя се зачуди, че съм имал сестра.

— Как я казват?

— Също Саня.

Но още повече се зачуди тя, че нито веднъж не съм се обадил на сестра си, след като съм заминал от Енск.

— На колко е години?

— На шестнадесет.

Катя ме погледна с възмущение.

— Свиня!

Това действително беше свинщина и аз се заклех, че ще пиша до Енск.

— Когато свърша училището. А сега какво да пиша? Вече няколко пъти се залавях. Е, живо-здраво… Не е интересно.

Това беше нашата последна среща преди ваканцията, след това пак последваха занятия и занятия, четене и четене. Ставах в шест часа сутринта и се залавях за „Самолетостроенето“, а вечер работех в дърводелската работилница — понякога до късна нощ…

Но ето че свърши полугодието. Единадесет свободни дни! Първото нещо, което направих, бе да позвъня на Катя и да я поканя на костюмирания бал в нашето училище.

На афиша беше написано, че балът е противорелигиозен. Но децата се отнесоха равнодушно към тая страна на работата и имаше само два-три костюма, осмиващи религията. Така Шура Кочньов, за когото пеехме:

В дванадесет часа през нощта

от спалнята излиза нашият Кочан —

се беше облякъл като католишки поп. И много сполучливо! Расото и широкополата шапка подхождаха на дългия му ръст. Той се разхождаше със страшен вид и се ужасяваше от всичко. Беше смешно, защото той играеше добре ролята си. Другите деца просто влачеха расата си по пода и се кикотеха.

Катя дойде доста късничко и аз насмалко щях вече да й звъня по телефона. Тя дойде премръзнала, червена като чукундур, и веднага, още в гардеробната, се затече към печката, докато аз предавах палтото и галошите и.

— Ей че студено — каза тя и допря бузата си до печката, — двеста градуса!

Тя беше в синя кадифена рокля с дантелена якичка и с голяма синя панделка в косите.

Как й приличаха и тая панделка, и синята рокля, и тъничкият коралов гердан на шията! Тя беше такава яка, здрава и при това лека, стройна. Така, щом ние с нея влязохме в салона, където вече бяха почнали танците, най-добрите танцьори от училището ни зарязаха дамите си и се спуснаха към нея. За пръв път в живота си почувствувах съжаление, че не танцувам. Но нямаше какво да се прави! Престорих се, че ми е все едно, и тръгнах към артистите в стаите за гримиране. Но там се приготвяха за представлението и момичетата ме изгониха. Върнах се в салона. Тъкмо беше свършил валсът. Извиках Катя. Седнахме и почнахме да бъбрим.

— Кой е този? — попита тя изведнъж ужасена.

Аз погледнах.

— Къде?

— Ей този, червенокосият.

Нищо особено, това беше Ромашка! Той се беше докарал и си беше турнал същата вратовръзка, която вземах понякога от него срещу залог. Според мене, днес той съвсем не беше грозен. Но Катя го гледаше с отвращение.

— Как не разбираш — той е просто страшен — каза тя. — Ти си свикнал и затова не забелязваш. Той прилича на Урий Гип.

— На кого?

— На Урий Гип.

Престорих се, че знам кой е тоя Урий Гип, и казах многозначително:

— А-а.

Но не беше така лесно да се заблуди Катя!

— Ех ти, не си чел Дикенс — каза тя. — А пък се смяташ за развит!

— Кой ме смята за развит?

— Всички. Веднъж приказвах с едно момиче от вашето училище и то каза: „Григориев е силна индивидуалност.“ И това ми било индивидуалност! Не е чел Дикенс!

Исках да й обясня, че съм чел Дикенс и само за Урий Гип не съм чел, но в това време пак засвири оркестърът и нашият учител по физкултура, когото всички наричаха просто Гоша, покани Катя и аз пак останах самин. Тоя път ме пуснаха при артистите и дори ми възложиха работа: да гримирам едно момиче като равин. Това не беше лесна работа. С него изгубих цял половин час, а когато се върнах в салона, Катя все още танцуваше — сега вече с Валка.

Всъщност това беше забавна картина: Валка не махаше очи от краката, като че ли това бяха кой знае какви интересни неща, а Катка го побутваше, учеше го да танцува и се сърдеше. Но, кой знае защо, на мен ми беше досадно.

Някой ми закачи на копчето номер — играеха на весела поща. Седнах като арестант, с номера на гърди, и скучаех. Изведнъж получих едновременно две писма. „Стига си се преструвал. Кажете аткровено коя харесвате. Пиши отговор на № 140.“ Тъй беше написано: „аткровено“. Другото беше загадъчно: „Григориев е силна индивидуалност, а пък не е чел Дикенс.“ Заплаших с пръст Катка. Тя се засмя, заряза Валка и седна до мене.

— При тебе е весело — каза тя, — само че е много горещо. Какво, сега ще почнеш ли да се учиш да танцуваш?

Казах, че няма да почна, и отидохме в класната ни стая. Там беше устроено нещо като фоайе: в ъглите стояха бутафорските кресла от трагедията „Часът настана“ и електрическите крушки бяха обвити в червена и синя хартия. Ние седнахме на моя чин — последния от дясната редица. Не помня за какво приказвахме, за нещо сериозно — струва ми се, за говорящото кино. Катя се съмняваше в тая работа и за доказателство й приведох някакви данни за сравнителната бързина на звука и светлината.

Тя беше съвсем синя — над нас гореше синя крушка и навярно затова аз се осмелих. Отдавна ми се искаше да я целуна, още когато тя дойде премръзнала, румена и си опря бузата до печката. Но тогава това беше невъзможно. А сега, когато тя беше синя, е възможно. Млъкнах насред думата си, затворих очи и я целунах по бузата.

Охо, как се разсърди тя!

— Какво значи това? — попита тя страшно.

Мълчах. Сърцето ми туптеше и аз се боях, че тя ей сега ще каже: „Повече не се познаваме“ или нещо подобно.

— Каква свинщина! — каза тя с възмущение.

— Не, не е свинщина — възразих аз смутен.

Една минута мълчахме, а след това Катя ме помоли да донеса вода. Когато се върнах с водата, тя ми държа цяла лекция. Като две и две четири ми доказа, че съм равнодушен към нея, че „това само ми се струва“ и че ако на нейно място в тая минута било друго някое момиче, аз съм щял и него да целуна.

— Ти просто се стараеш да увериш себе си в това — каза тя убедено, — а в действителност няма нищо подобно!

Тя допускаше, че не съм искал да я обидя — нали? Но все пак аз не би трябвало да постъпвам така именно защото само съм се лъжел, а в действителност нищо не съм чувствувал…

— Никаква любов — добави тя, като помълча, и аз почувствувах, че тя се изчерви.

Вместо отговор аз хванах ръката й и погладих с нея лицето, очите си. Тя не дръпна ръката си и няколко минути ние седяхме мълчаливо на моя чин в полутъмната класна стая. Ние седяхме в класната стая, където са ме изпитвали и съм се „червил“, когато не съм знаел урока си, където съм стоял пред дъската и съм доказвал теореми — на моя чин, в който още лежаха смачканите листчета на Валка за преписване при класни упражнения. Това бе чудно. Но колко хубаво! Не мога да предам колко хубаво ми беше в тая минута!

След това ми се стори, че някой диша шумно в ъгъла, обърнах се и видях Ромашка. Не знам защо той дишаше така шумно, но видът му беше необикновено подъл. Разбира се, той веднага разбра, че сме го забелязали. Избъбри нещо и се приближи до нас с помръкнала усмивка.

— Григориев, че защо не ме запознаеш?

Станах. Навярно видът ми не е бил особено приветлив, защото той замига изплашено и излезе. Беше доста смешно, дето той изведнъж се изплаши. Ние и двамата се разсмяхме и Катя каза, че той прилича не само на Урий Гип, но още и на кукумявка, червена, с извита човка и кръгли очи. Тя беше отгатнала: учениците наричаха понякога Ромашка на присмех „кукумявката“. Върнахме се в салона.

Шурка Кочньов ни срещна на прага и изпадна в комичен ужас. Запознах го с Катя и той я благослови като същински поп и дори й бутна треперещата си ръка за целувка.

Танците се бяха вече свършили и почна концертната част — откъси от комедията „Ревизор“, която нашият театър репетираше.

Ние с Катя седяхме на третия ред, но нищо не чувах… Поне аз. Но според мене, и тя. Аз й пошепнах:

— Пак ще си поприказваме, нали?

Тя ме погледна сериозно и кимна.