Вениамин Каверин
Двамата капитани (30) (Роман в два тома)

Единадесета глава
Отивам си

Пусто беше в детския дом, пусто в училището. Всички се бяха разбягали — беше неделя. Само Ромашка се луташе из празните стаи и все нещо пресмяташе — навярно бъдещите си богатства, а готвачът в кухнята готвеше обеда и пееше. Аз се сгуших в топлото кътче зад пещта и почнах да мисля.

Да, Корабльов е направил това. Исках да му помогна, а той подло ми се отплати. Отишъл е при Николай Антонич и ме е чисто и просто издал.

Значи те са били прави. И Николай Антонич, и немкиньо-французойката, и дори Лихо, който беше казал, че на събранията Корабльов проливал „крокодилски сълзи“. Той е подлец. А пък аз дори съжалявах, че Мария Василиевна му е отказала.

— Чичо Петя, какво е това „крокодилски сълзи“?

Чичо Петя измъкна от казана парче гореща зелка.

— Струва ми се, някакъв сос.

Не, това не е сос… Исках да кажа, че не е сос, но в тая минута изведнъж чичо Петя започна да плава около мене заедно със зелката, от която си гризваше, за да види готова ли е супата. Главата ми се завъртя. Въздъхнах и отидох в спалнята.

Ромашка седеше в спалнята при прозореца и смяташе.

— Сега сто хиляди ще бъдат равни на една копейка — ми каза той. — Ако събереш от отменените пари и отидеш, където това е още неизвестно, накупиш всичко, а тук го продадеш за нови пари, аз пресметнах — на една златна рубла ще има печалба четиридесет хиляди процента.

— Сбогом, Ромашка — отговорих му аз. — Отивам си.

— Къде?

— В Туркестан — казах, макар че преди минута и не бях помислил за Туркестан.

— Лъжеш.

Мълчаливо снех калъфа от възглавницата и напъхах в него всичко, каквото имах: една риза, запасните панталони, афиша: „Учениците от 4-то училище ще представят пиесата «Марат»“, и черната тръбичка, която ми беше оставил някога д-р Иван Иванич. Всичките си жаби и зайци счупих и хвърлих в боклука. Там запратих и момичето с къдрицата на челото, което приличаше малко на Катето.

Ромашка ме наблюдаваше с интерес. Той все още пресмяташе нещо шепнешком, но вече без предишното увлечение.

— Ако на една рубла се пада печалба четиридесет хиляди — то на сто рубли…

Прощавай, училище! Никога вече няма да се уча. И защо ли? Научил съм се да пиша, да чета, да смятам. Стига ми толкоз. И тъй съм добър. Никому няма да е мъчно, когато си отида. Може би само Валка ще си спомни веднъж и ще забрави.

— Значи на сто рубли четиристотин — шепнеше Ромашка. — Четиристотин хиляди процента на сто рубли.

Но аз пак ще се върна. Ще отида при Нина Капитоновна, ще й хвърля пари и ще й кажа: „Ето, вземете за всичко, което съм изял у вас.“ И Корабльов, когото ще изгонят от училището, ще дойде при мене да се оплаква и ще ме моли да му простя. За нищо на света!

И отведнъж си спомних как той стоеше до прозореца, когато отидох при него, стоеше и внимателно гледаше на двора, много тъжен и малко пийнал. Хайде де, той ли е направил това? Защо ще седне да ме издава? Напротив, той сигурно, с нищо не е дал да се разбере, той трябва да се е престорил, че не знае нищо за тайното съвещание. Напразно съм го ругал. Той не е. Но тогава кой е?

— Ах, Валка! — сетих се аз. — Ами че когато се върнах от Татаринови, аз му разказах всичко. Значи Валка е!

Но аз си спомних, че Валка захърка, без да ме изслуша докрай. И изобщо Валка никога няма да направи това.

Може би Ромашка? Погледнах го. Бледен, с червени уши, той седеше на прозореца и все умножаваше и умножаваше безкрай. Стори ми се, че той незабелязано ме наблюдава, като птица, с едното си кръгло плоско око. Но нали той нищо не знаеше…

Сега, когато бях твърдо решил, че Корабльов не е направил това, може би трябваше и да си остана. Но ме болеше главата, в ушите ми звънтеше и, кой знае защо, ми се струваше, че сега, когато съм казал вече на Ромашка, че си отивам, е вече невъзможно да остана. С някаква болка на сърцето се огледах наоколо за последен път. Ето бялата лампа, която винаги гледах дълго в тъмнината, когато угасваха светлината, по лавицата с многото преградки, където държим долните си дрехи — ето моята преградка, а до нея тая на Валка. Кревати, кревати…

Въздъхнах, взех бохчичката, кимнах на Ромашка и излязох. Навярно вече съм имал силен огън, защото, когато излязох на улицата, аз се зачудих защо е тъй студено. Впрочем още при изхода бях снел куртката си и облякъл палтото направо върху ризата. Куртката бях решил да продам — по моите сметки за нея можеха да се получат петнадесет милиона.

Поради същата причина — силен огън и главоболие — аз си спомням зле какво съм правил на Сухаревска, макар че прекарах там почти целия ден. Помня само, че стоях край една барачка, от която миришеше на пържен лук, и като държех куртката, говорех със слаб глас:

— Кой ще купи…

Помня, че ми беше чудно защо ми е така слаб гласът. Помня, че забелязах в тълпата един огромен мъжага с две шуби. Едната беше облякъл, а другата — тази, която продаваше — беше наметната на раменете му. Странно, но където и да отидех със своята стока, всякъде се натъквах на тоя мъжага. Той стоеше неподвижен, огромен, брадат, с две шуби и без да гледа купувачите, които разтваряха полите на шубата и пипаха яката, казваше мрачно цената.

Помня, че след като се лутах из пазара цял ден, размених ризата си срещу парче точено с моркови, но отхапах само една хапка — и ми се отщя.

Някъде се грях на огън, като забелязах, че макар да не ми е студено, пръстите ми все пак са посинели. Точеното скрих в калъфа и помня, все поглеждах да не би да се е натрошило. Навярно чувствувах, че се разболявам. Много бях жаден и няколко пъти решавах, че ако за половин час не успея да продам куртката, ще ида в кафенето и ще я дам за чаша горещ чай. Но веднага почваше да ми се струва, че именно в това време ще се яви моят купувач и аз решавах да постоя още половин час.

Помня, утешаваше ме това, че високият мъжага също не можеше да продаде шубата си…

Може би бих хапнал малко сняг, но на Сухаревския пазар снегът беше много мръсен, а до булеварда е далеч. Все пак аз тръгнах и хапнах, но, странно нещо, снегът ми се стори топъл. Изглежда, че съм повърнал, а може и да не съм. Помня само, че седях на снега и някой ме държеше за раменете, защото паднах. Най-сетне престанаха да ме държат, легнах и с наслада изпънах крака. Над мене приказваха нещо, като че ли: „Епилептик, епилептик…“ След това искаха да вземат калъфа на възглавницата ми и аз чувах как ме придумваха: „Ама че чудак, под твоята глава ще я сложим, бе“, но аз се бях впил в калъфа и не го давах. Мъжагата с двете шуби мина бавно край мене и изведнъж хвърли върху ми едната шуба. Но това вече беше бълнуване и аз прекрасно разбрах, че е бълнуване… Още дърпаха калъфа. Чух един женски глас да казва:

— Не дава бохчичката.

И друг мъжки:

— Е, та що, турнете го с бохчичката заедно.

След това мъжкият глас каза:

— Очевидно испанската болест.

И всичко изчезна…

И до ден-днешен почвам веднага да бълнувам, щом като ми се покачи малко температурата. При тридесет и осем градуса вече приказвам всевъзможни глупости и плаша до смърт близките и познатите си. Но такова приятно бълнуване като по време на испанската болест никога не съм имал. Ето в просторна, светла стая аз рисувам картина — водопад. Водата лети от отвесна скала в тясно каменисто корито. Колко е хубаво! Как блести водата на слънцето, какви чудесни зелени камъни!

Ето пътувам някъде на шейна, покрита с овчи кожи. Стъмва се, но аз още виждам как снегът лети под широките плазове на шейната — сякаш ние стоим на едно място, а той лети, и само по следата, която оставя отстрани падналото чергило, се вижда, че ние вървим и вървим. И тъй ми е хубаво, тъй топло, че, струва ми се, нищо друго не ми трябва, само да пътувам ей тъй на шейна цял живот.

Защо съм имал такова хубаво бълнуване, не знам. Бил съм на смъртно легло, два пъти ме отделяли с параван от другите болни като безнадежден. До такава степен съм бил посинял — сигурен признак на смъртта, — че всички доктори освен един махнали с ръка и само питали всяка сутрин с учудване:

— Как, още ли е жив?

Всичко това узнах, когато дойдох на себе си…

Както и да е, не умрях. Напротив, поправих се. Веднъж отворих очи и исках да скоча от леглото, въобразил си, че се намирам в детския дом… Някаква ръка ме задържа. Някакво лице — забравено и необикновено познато — се приближи до мене. Ако щете вярвайте, ако щете — не, това беше д-р Иван Иванич.

— Докторе — казах му и заплаках от радост, от слабост. — Докторе! Вьюга!

Той ме гледаше направо в очите, сигурно мислеше, че още бълнувам.

— Седло, ящик, вьюга, пьют, Абрам — казах аз, като почувствувах, че сълзите текат право в устата ми. — Това съм аз, докторе. Аз — Санка. Помните ли, на село, докторе? Ние ви крихме. Вие ме учехте.

Той още веднъж ме погледна в очите, след това наду бузи и шумно въздъхна:

— Охо! — каза той и се засмя. — Как да не помня? Ами сестра ти къде е? Че как така, нали тогава можеше да кажеш само „ухо“ и то излизаше като лаене! Научил си се, а? Па и в Москва си се домъкнал? На това отгоре си намислил и да умираш?

Аз исках да кажа, че съвсем нямам намерение да умирам, напротив, но той тутакси ми затвори устата, а с другата ръка бързо извади кърпа и ми изтри лицето и носа.

— Лежи мирно, братко — каза той. — Още не бива да говориш. От ням по-ням бъди. Дявол те знае, ти вече толкоз пъти умира, че сега, току-виж си казал някоя дума повече — и свършено. Иди, та оправяй после работата!