Вениамин Каверин
Двамата капитани (138) (Роман в два тома)

Първа глава
Жена ми

Също като от сияние на осветителна бомба беше озарена през нощта непознатата гара на Всполие, изпълнена с грижите, труда и вълненията на войната. Колко много неща се хвърляха на очи при тая ярка, неестествена светлина! Старшият събира командата, като се кара, и хората се строяват недоспали, навъсени — война е това! В будката на перона дават храна за командированите по бележки и най-внимателно войнишките ръце поемат хляба — война е това! Петгодишно момиченце се беше загубило, изостанало назад от ешелона, и ето че по радиото викат майка му — викат я и не могат да я извикат — война е това! Моряк с раница в една ръка и с куфар в друга слиза от московския влак, пита къде е евакуационният пункт и застава на опашката, за да влезе при началника, а чакалнята е малка, мръсна стая, натъпкана с народ — едни стоят, други седят, а трети спят — война е това!

Всичко виждам и всичко запомням. Но бавно между светлината и сянката намира път съзнанието, над което е пламнала и увиснала гигантската светеща бомба на войната!

Виждам се да крача из града надолу към тъмните, тихи като през лятото поля. Прожекторите шарят по тихото небе, обсипано с кротко трепкащи звезди. Ето, минавам през града — на всяка улица ме спират и комендантският патрул ми проверява документите. Ето я и болницата за ленинградци — дежурната сестра най-подробно ми обяснява, че са минали вече три месеци, откакто в болницата няма нито един ленинградец.

— Канцеларията се отваря в девет часа — казва тя, — а сега е три и половина през нощта.

Лягам на мушамения нисък диван. Уж заспивам, но хваща ли ме сън? Къде ли е моята Катя?

На сутринта главният лекар ме въвежда в своя кабинет — бяла маса, матови стъкла, ниска бяла кушетка, покрита с чист чаршаф. Обхваща ме далечен спомен — седемнадесетгодишно момче, седя в чакалнята, а там, зад полуотворената врата, на ниска бяла кушетка лежи Мария Василиевна, с бяло, сякаш изрязано от кост лице.

— Име, бащино име, презиме, възраст? — пита главният лекар.

Казвам името, бащиното име, презимето, възрастта и докато завързва престилката си, влиза сестрата, на която той възлага да намери Катиния болничен лист.

Ние пушим и разговаряме, разговаряме и пушим. Хиляди английски самолети са атакували Бремен отново. Вярно ли е, че в Москва са повишили хлебната дажба? Сега, когато между нас, САЩ и Англия е подписано съглашение — пита той, — не мисля ли аз, че скоро ще се открие вторият фронт.

А в съседната стая сестрата рови болничните листове…

— Умрял… жив — прехвърля тя…

Телефонът звъни и главният лекар дълго се кара на домакина. Аз мълча. Все пак по-леко е мълчаливо да се чака какво ще ми съобщи сестрата — жива или умряла е Катя!

Сестрата се връща най-после. И като продължава да ругае домакина, главният лекар взима болничния лист в малките си, почти детски ръце.

— Е, какво, всичко е наред — казва той. — Състоянието й не е било лошо. Изписала се е през март 1942 година.

Навярно съм пребледнял малко повече, отколкото се полага при подобни случаи, защото той стана, заобиколи масата и като си сложи ръката на моето рамо, повтори:

— Състоянието й е било добро. Изписала се е през март 1942 година.

И от сърце се смее, когато изпадам в отчаяние, узнавайки, че през февруари Катя е имала хемоглобин всичко четиридесет и два процента.

Заминала с лагера за Новосибирск, сега това е съвсем ясно. Добре би било да е в самия град — но едва ли! Лагерът се е разположил в някакъв си колхоз на двесте километра от Новосибирск.

В Ярославския областен изпълнителен комитет записвам точния адрес: станция Верхна-Ядомска, село Болшие Лубни, Щукински район, Щукински селски съвет и тъй нататък — телеграма от двадесет и пет думи, а Катиният адрес заема само седемнадесет. Прибавям към него своя — и за да изразя всичко, което чувствувам и мисля, остават ми всичко четири думи.

Освен тази телеграма изпращам още три от Ярославъл: в Енск до леля Даша със съобщение, че Катя е жива и се надявам да я видя скоро. В Москва до Валя Жуков, че не съм намерил Катя и че тя очевидно е отпътувала с лагера за Новосибирск. В Москва до Слепушкин с молба да ми разреши по-нататъшното търсене на моята жена, както бяхме се уговорили в личния ни разговор.

За съжаление не успях да си взема отделна стая, а така ми се искаше да бъда сам, да си почина и да си помисля! Впрочем моят съсед, възрастен пехотен майор, несъмнено също се нуждаеше от отдих не по-малко от мене, защото в осем часа вечерта той вече легна и нищо не можеше да го събуди — ни скърцането на леглото, на което цяла нощ се въртях ту на една, ту на друга страна, ни това, че дежурната по коридора на два пъти идва да проверява затъмнението.

През нощта той се събуди, за да запуши, и дълго седя мълчаливо, със свити крака, като турчин. Също запуших. Нищо не знаех за него и той не знаеше за мене — но ние мълчахме и мислехме за едно и също нещо, като гледахме червените огънчета на нашите папироси в тъмнината. Нас, двамата непознати мъже, ни свързваше войната в тая стая и това, за което ние мислехме, беше войната, тоест общото дело на стотици и хиляди мъже. Предния ден, след двесте и петдесет дни защита, нашите оставиха Севастопол.

Съседът си доизпуши цигарата и заспа, аз също. Но навярно не задълго, защото някой в коридора каза:

— Часът е един и половина.

Представях си Севастопол — но не такъв суров, нажежено прашен, сякаш поел към своята велика скръб, какъвто го видях през септември хилядо деветстотин четиридесет и първа година, а предишния, пълен със смях и млади гласове. В неделни дни ние с Катя идвахме в Севастопол, катерите стояха тъй далеч в пристанището на Историческия булевард, че едвам се забелязваха с око, моряците се разхождаха с момичета в бели рокли и шарфове от воал. Ние обичахме смешната игра, която Катя измисли: уж че тя е моето момиче, и уж че ние току-що сме се запознали, и ние като тези момчета сега трябваше да си определяме срещи, да си пишем писма и да си говорим на „ви“. Колко прекрасно беше всичко това! Аз ставах в пет часа, а Катя вече приготвяше закуската — лека, когато отивах на висок полет. След туй, спомням си, един горещ интересен ден, който беше интересен не само с полетите, а с това, че ни чака „нашият ден“, когато ще идем да се къпем в тъмната като небето вода и когато фарът на Харакс бавно ще припламва и гасне.

Навярно не й беше лесно да бъде моя жена. Но Катя казваше, че й било трудно само когато не знаела къде съм и какво става с мене.

И необикновено ясно си спомних нашата единствена за цял живот сръдня. Беше в Ленинград в 1936 година, когато беше решен въпросът за експедицията и всеки ден ние очаквахме да заминем на Север. Нямаше още месец от смъртта на моята сестра Саша и ние се тревожехме и не знаехме как да оставим детето, и въпросът се разреши най-сетне, когато покойната Розалия Наумовна намери „учената бавачка“. Като решихме въпроса, ние се застягахме — и изведнъж Петя се разболя.

… Бледна, разстроена, Катя седеше до кошчето, в което лежеше разповито болното дете, и горчиво заплака, щом влязох. Аз я прегърнах.

— Но какво става с тебе, стига — казах и я галех по мократа буза. — И ти ще заминеш. Ти ще ни догониш в Архангелск и свършено.

Какво можех да й кажа? В Архангелск експедицията трябваше да преседи не повече от едно денонощие.

— О, как не ми се иска отново да се разделяме!

— Всичко ще се нареди.

— Нищо няма да се нареди. Цяла зима тичах, за да се състои експедицията. Направих всичко, за да заминеш, и ето сега ти ще заминеш, а аз дори няма да знам къде си и какво става с тебе.

— Катя, Катя!

— Нищо не ми трябва. Не ми трябва и тая експедиция и, все едно, ти нищо няма да намериш. Господи, нима не съм достойна за това щастие, за което другите жени никога не мислят! Та знам ли какво може да ти се случи!

Тя виждаше, че започвах да се сърдя. И тя беше отчаяна, сърцето й се свиваше, тя ставаше и почваше да ходи, като силно притискаше ръцете си към гърдите.

— Аз знам, ти не искаш да дойда с тебе! Кажи, моля ти се, че това не е така.

— Е, стига!

— Добре — каза тя с онова спокойно отчаяние, от което, струва ми се, сама се изплаши, — нека свършим тоя спор. Ще замина. А ти не искаш, знам, защото не ме обичаш…

Ние говорихме до сутринта. На другия ден на Петка му стана по-добре, а след още един ден той беше съвсем здрав.

Този беше първият и последен разговор за това, което цял живот я беше мъчило и вълнувало. Тежко й биваше, когато мислеше, че никога няма да проникне в оня мир, зарад който така често забравях за нея, изоставях я! И още по-тежко й биваше, когато тя се стараеше да не мисли за това. А какво ли трябваше да потисне в душата си, когато ме изпрати в Испания? Когато в Сарабуза за пръв път поведох в нощен полет своята ескадрила, от жената на своя щурман случайно узнах, че Катя не е спала цяла нощ и ме е чакала.

Къде си, Катя? Ние имаме един и същ живот, една любов — ела при мен, Катя! Предстоят ни още много трудности и грижи, войната току-що е почнала. Не ме оставяй, Катя! Знам, не ти беше лесно с мене, ти се страхуваше много за мене, цял живот се срещахме с тебе под чужди стрехи, а нима не разбирам колко е необходимо, колко е важно за жената да има свой дом! Може би малко съм те обичал, малко съм мислил за тебе… Прости ми, Катя!

… Не знам наяве или насън, молех я да не ме оставя, даже и насън да не вярва, че няма да се върна!