Вениамин Каверин
Двамата капитани (42) (Роман в два тома)

Девета глава
Първо свиждане. Първа безсъница

Не за пръв път ми се случваше животът, който вървеше по една посока — да речем, по права, — изведнъж да направи остър завой и да започнат всевъзможни „лъкатушки“ и „главоломни премятания“.

Тъй беше, когато на осемгодишна възраст изгубих джобното си ножче до трупа на убития пазач на понтонния мост. Тъй беше, когато в разпределителя на Отдела за народно образование започнах от немай-къде да вая глинени фигурки. Тъй беше, когато се оказах случаен свидетел на „заговора“ против Корабльов и бях позорно изгонен от дома на Татаринови. Тъй беше и сега, когато отново бях прогонен и тоя път веднъж завинаги!

Ето как почна новият завой: ние с Катя си бяхме определили свиждане на улица „Оръжейна“ до една тенекеджийница — и тя не дойде.

Всичко вървеше наопаки в тоя печален ден! Избягах от шестия час — това беше глупаво, защото Лихо беше обещал след урока да ни раздаде домашните работи. Искаше ми се да обмисля нашия разговор. Но как ще мислиш, когато след няколко минути изпомръзнах като пес и току затупах зверски крака и почнах да се хващам ту за носа, ту за ушите.

И все пак това беше дяволски интересно! Как необикновено се бе изменило всичко от вчерашния ден! Вчера например аз бих могъл да кажа: Катка е глупачка! А днес — не. Но още по-интересно беше, като си помислих, че това беше същата Катка, която някога ме бе попитала чел ли съм „Елена Робинзон“, която ми беше хвърлила във въздуха лактомера и беше получила от мене за това един по врата. Тя ли е наистина?

„Тя!“ — помислих си весело.

Но тя беше сега не тя и аз не бях аз.

Мина вече цял час. На уличката тихо, само мъничкият с голям нос тенекеджия излиза на няколко пъти из работилницата си и ме гледа със страхлив, подозрителен вид. Обърнах се гърбом към него, но това като че ли само усили подозренията му. Минах на другата страна, а той все стоеше на прага сред кълба от пара, като дядо господ от тавана на Енската катедрала. Трябваше да се отдалеча към улица „Тверская“…

Вече бяха обядвали, когато се върнах в училището. Отидох в кухнята да се постопля и получих от готвача мъмрене и чиния топли картофи. Мълчаливо изядох картофите и тръгнах да търся Валка. Но Валка беше в Зоологическата градина. Моето съчинение Лихо беше предал на Ромашка.

Бях разстроен и затуй не обърнах внимание с какво вълнение ме срещна Ромашка. Той просто се завъртя, когато влязох в библиотеката, където обикновено учехме уроците си.

Той се засмя няколко пъти без всякаква причина и побърза да ми даде съчинението.

— Наистина Лихо Магарето е магаре — каза той, като се подмазваше. — На твое място аз бих се оплакал.

Прегледах работата си. По всяка страница от горе до долу беше теглена червена линия, а на края беше написано: „Идеализъм. Извънредно слабо.“

Аз казах равнодушно: „Глупак“, затворих тетрадката и излязох. Ромашка припна подире ми. Чудно как се усукваше той днес около мене, тичаше пред мене, гледаше ме и в лицето! Навярно се радваше, че съм се провалил със съчинението си. И през ум не ми минаваше истинската причина за държането му.

— Ама че е магаре тоя Лихо — повтаряше непрекъснато той. — Хубаво казва за него Шура Кочньов: „Главата му е като кокосов орех: отвън твърда, вътре — вода.“

Той се засмя неприятно и пак припна отпреде ми.

— Върви по дяволите — казах му през зъби.

Той се махна най-сетне.

Децата още не бяха се върнали от театър, а аз вече си бях в леглото. Но може би не трябваше да лягам тъй рано. Сънят ми премина, едва бях се обърнал на хълбок и затворил очи.

Това беше първата безсънна нощ в живота ми. Лежах спокойно и мислех. За какво? Като че ли за всичко на света!

За Корабльов — как ще му занеса утре съчинението и ще го помоля да го прочете. За тенекеджията, който ме беше сметнал за крадец. За книгата на Катиния баща „Причините за гибелта на експедицията на Грили“.

Но за каквото и да мислех — аз мислех за нея! Започвах да задрямвам и изведнъж си я спомних с такава нежност, че ми се спираше дъхът и сърцето затуптяваше бавно и високо. Виждах я по-ясно, отколкото ако тя би била до мене. Чувствувах на очите си нейната ръка.

„Добре де — като съм се влюбил, влюбил съм се. Я, братле, да спим“ — казах си аз.

Но сега, когато ми беше станало тъй чудно на душата, жал ми беше да заспивам, макар че ми се спеше вече. Заспах едва призори, когато чичо Петьо се караше вече в кухнята на котето ни Махмета.