Вениамин Каверин
Двамата капитани (38) (Роман в два тома)

Пета глава
Катиният баща

Каква ли е била тая експедиция? Какъв човек е бил Катиният баща? Знаех само, че бил моряк и че умрял. Па и умрял ли е? Катя не наричаше никога баща си „покойния“. Въобще освен Николай Антонич, който, напротив, много обичаше тая дума, у Татаринови не се говореше често за него. Портрети висяха във всички стаи, но се говореше много рядко.

В края на краищата омръзна ми да гадая, толкоз повече че можеше просто да попитам Катя къде е баща й, жив ли е той или е умрял. И аз я попитах.

Ето какво ми разказа тя.

Тя била на четири години, но ясно помни деня, когато баща й заминавал. Бил висок, в синя форма, с големи ръце. Рано една сутрин, когато тя още спяла, той влязъл в стаята и се навел над креватчето й. Помилвал я и казал нещо, като че ли: „Виж, Маша, каква е бледна. Обещаваш ми, че ще я извеждаш повече на чист въздух, нали?“ И Катка поотворила очи и съгледала разплаканата си майка. Но не показала, че се събудила, весело й било да се преструва на заспала. След това седели в голяма светла зала на една дълга трапеза, върху която стърчали малки бели могилки. Това били салфетките. Катка се зазяпала в тия салфетки и не забелязала, че майка й избягала от нея, а на нейно място вече седяла баба й, която току въздишала и казвала: „Господи“. А майка й, в дълга непозната рокля с топки на раменете, седяла до баща й и отдалеч и намигала.

На трапезата било много весело, имало много хора, всички се смеели и високо приказвали. Но ето баща й станал с чаша вино и тутакси всички млъкнали. Катка не разбирала какво казва той, но запомнила, че всички почнали да ръкопляскат и да викат „ура“, когато той свършил, а баба й пак промърморила „господи“ и въздъхнала. След това всички се сбогували с баща й и с още някакви моряци и на раздяла той подхвърлил високо Катка и я хванал с добрите си големи ръце.

— Хайде, Машка — казал той на майка й. И те се целунали на кръст…

Това била прощалната вечеря и изпращането на капитан Татаринов на Енската гара. През 1912 година той пристигнал в Енск да се сбогува със семейството си, а в средата на юни потеглил на шхуната „Св. Мария“ от Петербург за Владивосток…

Отначало всичко било както по-рано. Само че в живота им се появило нещо съвсем ново: писмото от татко. „Чакай ще дойде писмо от татко.“ И писмо идвало. Случвало се, че то не идвало някоя и друга седмица, но след това все пак пристигало. И ето дошло последното писмо от нос Югорски Шар. Наистина то било последно писмо, но майка й не особено се огорчавала и дори казвала, че така и трябва да бъде. „Света Мария“ плавала край такива места, където нямало поща, пък и изобщо нищо нямало освен лед и сняг.

Така и трябвало да бъде. И сам баща й писал, че вече няма да има писма. Но все пак това било много тъжно и майка й всеки ден ставала все по-мълчалива и по-печална.

„Писмо от татко“ — това било нещо чудесно.

Например баба й винаги правела точено, когато се получавало писмо от татко. А сега вместо това прекрасно нещо, от което на всички ставало весело, в живота се появили дълги, отегчителни думи: „Така и трябва да бъде“, или: „Още нищо не може да има.“

Тия думи се повтаряли всеки ден, особено вечер, когато Катка си лягала, а майка й и баба й все приказвали и приказвали. А Катка слушала. Отдавна й се искало да каже: „Навярно вълци са го изяли“, но тя знаела, че майка й ще се разсърди — и не го казвала.

Баща й „зимувал“. В Енск отдавна било лято, а той все още „зимувал“. Това било много странно, но Катка нищо не питала. Тя чула как баба й веднъж казала на съседката: „Все казваме, че зимува, а кой знае жив ли е.“

След това майка й написала „прошение до височайше име“. Това прошение Катка прекрасно помнела — тя била вече голяма. Жената на капитан Татаринов молела за изпращането на помощна експедиция за спасяване на нещастния й мъж. Тя изтъквала, че главен повод за пътешествието „безусловно били народната гордост и честта на страната“. Тя се надявала, че „всемилостивият господар“ не ще остави без подкрепа смелия пътешественик, винаги готов да пожертвува живота си зарад „националната слава“.

На Катка й се струвало, че „височайшето име“ е нещо като църковно шествие: много хора и отпред архиерей в малинова шапка. А пък то било просто царят. Царят дълго не отговарял и баба й го хокала всяка вечер. Най-сетне дошло писмо от канцеларията му. В много учтива форма канцеларията съветвала майка й да се обърне към министъра на флотата. Но не си струвало труда да се обръщат към тоя министър. Нему било вече докладвано за това и той казал: „Жалко, че капитан Татаринов не се е върнал. Аз бих го дал веднага под съд за небрежно отношение към държавното имущество.“

След това в Енск пристигнал Николай Антонич и в къщата им се появили нови думи: „Никаква надежда.“ Той казал това шепнешком на баба й. Но кой знае как, всички узнали за това — и бабините роднини Бубенчикови, и Катините другарки. Всички освен майка й.

Никаква надежда! Никога няма да се върне. Никога няма да каже нещо смешно, не ще спори с баба й, че „преди обед е полезно да се пийне чашка ракия, а ако не е полезно, то поне не е вредно, а ако не е вредно, то поне е приятно“. Никога не ще се присмива на майка й, че така дълго се облича, когато отиват на театър. Никой не ще чуе как той пее сутрин, когато се облича: „Какво е нашият живот? Игра!“

Никаква надежда! Той останал нейде далеч, на крайния север, сред снега и леда, и никой от неговата експедиция не се е върнал.

Николай Антонич казвал, че татко й бил сам виновен. Експедицията била снабдена отлично. Само брашно имали пет хиляди килограма, австралийски месни консерви — хиляда шестстотин осемдесет и осем килограма, пушени свински бутове — двадесет, от сухия бульон на Скориков — седемдесет килограма. А колко сухари, макарони, кафе! Половината от големия салон бил преграден и напълнен със сухари. Били взети дори четиридесет килограма еспарзета. Сладка, орехи. И всичко това било купено с парите на Николай Антонич. Осемдесет чудесни кучета, та в случай на нещастие да могат да се върнат на кучета.

С една дума, ако татко й загинал, то е без съмнение по негова собствена вина. Лесно е да се предположи например, че някъде, където е трябвало да се почака, той е прибързал. Според мнението на Николай Антонич, той винаги прибързвал. Както и да е, той си останал там, на Крайния север, и никой не знае жив ли е или мъртъв, защото от тридесетте души команда нито един не се е върнал у дома си.

Но в техния дом той дълго още бил жив. Ами ако изведнъж се отвори вратата и той влезе! Такъв, какъвто бил последният ден на Енската гара. В синя дреха, с твърда бяла яка, отворена, каквито сега вече не се носят. Весел, с големи ръце.

Много неща още в техния дом били свързани с него. Майка й пуши — всички знаят, че тя почнала да пуши, когато той се изгубил. Бабата кара Катя да излиза често на улицата — пак заради него: нали той заръчал да излиза по-често на чист въздух. Книгите с мъчни названия в тесния стъклен шкаф, които не се дават никому за прочит, били негови книги.

След това те се пренесли в Москва, в квартирата на Николай Антонич — и всичко се изменило. Сега никой не се надявал, че ще се отвори внезапно вратата — и той ще влезе. Нали това беше чужд дом, в който той никога не е влизал.