Вениамин Каверин
Двамата капитани (10) (Роман в два тома)

Девета глава
Пръчица, пръчица, пръчица, пета, десета, стотна…

Навярно той бе идвал у нас още преди нашето връщане в града; всички го познаваха в двора и онова неопределено-насмешливо отношение, с което го посрещнаха Сковородникови и леля Даша, се беше вече затвърдило. Но сега той почна да идва почти всеки ден. Понякога той донасяше нещо, но, честна дума, аз не съм изял ни една негова слива, ни един рошков, ни един бонбон.

Косата му беше закъдрена, мустаците — засукани, лицето — пълно, но той беше доста строен. Дебелият му глас беше, според мен, противен. Той се лекуваше от пъпки, които личаха по мургавата му кожа. Но с всичките си пъпки и къдри, с дебелия си противен глас той се харесваше за съжаление на моята майка — инак щеше ли да идва у нас почти всекидневно? Да, той й харесваше. При него тя ставаше съвсем друга, смееше се и дори започваше да говори също тъй дълго като него. Веднъж я видях как седеше сама и се усмихваше — по лицето й се досетих, че мисли за него. Друг път, разговаряйки с леля Даша, тя каза за някого: „Ненормалности колкото щеш.“ Това бяха негови думи.

Презимето му беше Тимошкин, но, кой знае защо, той се беше нарекъл Смешника Кулий — и досега не зная какво е искал да каже с това. Помня само, че обичаше да казва на мама, че „в живота той бил беден смешник“ и че „животът го бил подмятал като треска“.

При тия думи той правеше значителна гримаса и с глупав замислен вид гледаше мама.

И тоя смешник идваше сега у нас всяка вечер. Ето една от тия вечери.

Кухненската лампа виси на стената и рошавата сянка на моята глава закрива тетрадката, мастилницата и ръката, която, скърцайки безпомощно с перото, се движи по хартията.

Аз седя на масата и старателно рисувам пръчици, опрял език в бузата — една пръчица, втора, трета, стотна, хилядна. Изписал бях не по-малко от милион пръчици, защото моят учител твърдеше, че докато те не станели „пенпендикулярни“, не бивало по никой начин да се отива по-нататък. Той седи до мен и ме учи, поглеждайки от време на време снизходително майка ми. Той ме учи не само как да пиша, но и как да живея и от тия безкрайни глупашки разсъждения главата ми започва да се върти и пръчиците стават тумбести, опашати и каквито щете, но само не прави, не „пенпендикулярни“.

— Всекиму се иска да се докопа до някой тлъст кокал — казва той — и по природа всеки трябва да се стреми към това. Но може ли тоя кокал да се нарече обезпечаващо явление — е още по-голям въпрос!

Пръчица, пръчица, пръчица, пета, десета, стотна.

— Аз например още от детинство попаднах в трудна атмосфера и не можех да разчитам на работната сила на майка си. Напротив, когато семейството ни изпадна в нищета и баща ми, обвинен в конекрадство, беше осъден на затвор, не друг, а аз трябваше да изкарвам парчето хляб.

Пръчица, пръчица, дебела, тънка, крива, издута, пета, десета, стотна…

— Печално беше това, че като се върна от затвора, баща ми почна да си посръбва, а доколкото човек затъва в пиянство, дотолкова се разрушава и неговото стопанство. След това го налегна и смъртта безусловно скоропостижно, защото тя беше вследствие одирането на един умрял кон.

Аз знам отлично какво е станало след туй с бащата на моя учител: той се надул и „ковчегът, който беше започнат, трябваше бързо да се преправя, тъй като фигурата на покойния надминаваше три пъти неговия обем приживе“. Тая отвратителна смърт ми се беше дори присънила…

Пръчица, пръчица, пръчица… перото скърца, пръчица, мастилена капка…

— И опустя нашата родова къща. Но аз никак не паднах духом, не увиснах на шията на майка си на единадесет години.

Учителят ме гледа. Аз съм само на десет години, но започвам безпокойно да мърдам на столчето.

— Постъпих в един ресторант, станах слуга, но престанах като излишно гърло да се отразявам на заплатата на майка си.

Несъмнено тъкмо тоя чудноват начин на изразяване бе направил такова силно впечатление на майка ми. Ако Смешника говореше просто, тя веднага би се досетила, че това е обикновен човек — глупав, ленив и жесток. Впрочем, че е жесток, тя скоро узна.

Тя седи до същата маса и го слуша като омагьосана. Тя кърпи ризи — бащините ми ризи — и аз знам за кого ги кърпи тя. С предчувствие за някаква беда вдигам очи към бледното й лице, черните коси с път по средата, към тънките ръце — и се връщам към своите пръчици… Много ми се иска да тегля поне една черта по дължината на реда, ще излезе прекрасен стобор — но не бива! Пръчиците трябва да бъдат „пенпендикулярни“.

— Между това майка ми — продължава Смешника — явно започна да клони към доброволни подаяния. Тогава какво направих? Като съзнах, че за моето развитие това се явява безусловен минус, обърнах се към вуйчо си, вечна му памет, Никита Зуев, и го помолих да повлияе на мама…

За стотен път слушах за тоя вуйчо, вечна му памет, и си представям как тоя стар, дебел човек със също такова луничаво лице пристига с шейна от село, съблича жълтата си шуба и влиза, като отърсва снега и се кръсти пред иконата. Той бие майката, а мъничкият — Смешника Кулий, стои и гледа спокойно как бият майка му.

Пръчица, пръчица… но стоборът е отдавна вече нарисуван и макар да зная отлично, че ей сега ще си изпатя, бързо рисувам над стобора слънце, птици, облаци. Като продължава да приказва, Смешника ме поглежда изпод око, аз бързо закривам с ръкав слънцето и птиците. Но късно! Той взема в ръце тетрадката ми. Вдига вежди. Аз ставам.

— А сега погледайте, Аксиня Фьодоровна, с какво се занимава вашето любезно синче!

И майка ми, която никога не беше била децата си, докато беше жив баща ми, ме хвана за ухото и блъсна главата ми о масата.

Имаше и други вечери: случваше се, че моят бъдещ пастрок четеше на глас — и как тия четения не приличаха на нашите с Петка Сковородников в Катедралната градина. Смешника четеше винаги една и съща книга: „Из дневника на един портартурец“, със следното стихотворение, напечатано на корицата:

Защитник на царя и отечеството,

днеска пълен кавалер,

кожата си аз не жалех,

пет рани и две контузии получих,

но и врага хубаво научих.

И той четеше тая книга с такова поучително-заплашително изражение, като че ли не друг, а аз бях виновен за всичките беди на храбрия артурец.

Уроците престанаха в деня, когато Смешника Кулий се пренесе у нас. Вечерта преди това бе отпразнувана сватбата, на която леля Даша не дойде, като каза, че била уж болна. Аз помня как, пременена и страшна, седеше на сватбата мама. Тя беше в бяло кадифено жакетче — подарък от младоженеца — и вчесана като момиче; косите й бяха кръстосани около главата. Тя разговаряше, пиеше, усмихваше се, но понякога прекарваше ръка по лицето си със странно изражение. Смешника Кулий произнесе реч, в която изтъкваше своите заслуги пред бедното семейство, което безусловно отиваше към пропадане, доколкото неговият по-раншен глава беше оставил „разрушителна картина“, и между другото спомена, че бил открил пред мене „общото образование“, очевидно разбирайки под тая дума „пенпендикулярните“ пръчици.

Мама едва ли слушаше тая реч. Навела очи, тя седеше до младоженеца и като се начумери изведнъж, се загледа право след себе си със смутен израз на лицето.

Старият Сковородников, здравата пийнал, се приближи до нея и я тупна по рамото.

— Их, Ксиня, промени ти…

Тя безпомощно, бързо се усмихна.

Два месеца след сватбата моят пастрок служи в пристанищната кантора и макар че ни беше тежко да гледаме как той идва и се изтяга на мястото, където по-рано седеше баща ми, и яде с неговата лъжица, от неговата чиния, все пак още можеше да се живее, като бягах от къщи, мълчах си и се връщах, когато той вече спеше. Но скоро зарад някакви тъмни работи го изгониха от кантората и изведнъж животът ни стана непоносим. На тая мъглява глава беше хрумнала нещастната мисъл да се залови за нашето възпитание — моето и на сестра ми — и аз вече нямах нито една свободна минутка.

Сега се досещам, че на млади години той навярно е служил като лакей — все трябва да е виждал някъде всичките тия смешни и странни неща, на които той подлагаше мене и сестра ми!

Преди всичко той искаше да идваме сутрин да го поздравяваме, макар че спяхме на пода на две крачки от неговия креват. И ние идвахме. Но никакви сили не можаха да ме накарат да произнеса: „Добро утро, татко!“ Утрото не беше добро и таткото не беше татко. Не биваше да сядаме преди него на трапезата, а за да станем, трябваше да поискаме от него позволение. Ние трябваше да му благодарим, макар че майка ми продължаваше да пере в болницата, а обедът, купен с нейни и мои пари, беше сготвен от сестра ми… Помня отчаянието, което ме беше обхванало, когато бедната Саня стана от масата и като направи некрасив реверанс, както я учеше той, каза за пръв път: „Благодаря ви, татко“. Колко ми се искаше да запратя в това пълно лице чинията с недоядената каша! Не направих това, но и досега съжалявам…

Как го мразех! Противни ми бяха и походката му, и хъркането му, и косите му, и дори ботушите му, които той сам чистеше всяка сутрин с някаква мрачна енергия. Като се събуждах нощем, аз гледах дълго и с омраза неговото пълно спящо лице. Той дори не подозираше на каква опасност се излага! Бих го убил, ако не беше леля Даша.