Вениамин Каверин
Двамата капитани (145) (Роман в два тома)

Осма глава
Победа

Ние отлетяхме в два часа през нощта, а в четири и половина потопихме рейдера… Наистина не видяхме как потъна той. Но след нашето торпедо той почна да „се къпе“, както казват моряците, т.е. загубва равновесие и се скрива под облак от пара.

Изобщо това стана приблизително така: той вървеше с такъв вид, че между мен и щурмана се завърза кратък спор (който по-добре е да не давам в тази книга) по въпроса не принадлежи ли този кораб към състава на Северната флота. Като се убедихме, че това не е така, ние се оттеглихме, нещо, което моят щурман обичаше да прави. После рязко се завъртяхме и взехме курс към целта.

Жалко, че не мога да нарисувам оная доста сложна фигура, която трябваше да направя, за да хвърля торпедото по възможност най-точно. Това беше осморка, почти пълна, при което аз направих две атаки — първата не беше успешна. След туй ние почнахме да се отдалечаваме пълзешком, именно пълзешком, защото, както скоро стана ясно, и немците не си губеха времето напразно.

Още при първото завъртане стрелецът закрещя:

— Кабината е пълна с дим!

Чуха се три силни удари, когато се завъртях втори път, но нямаше кога да мисля за това, защото аз се издигах вече над рейдера със стиснати зъби. Затова сега имах достатъчно време, за да се убедя, че машината е разбита. Горивото течеше, маслото течеше и ако щурманът не беше своевременно поставил в ход едно ново средство, ние отдавна бихме изгорели. Десният мотор още над целта премина от малки към големи обороти, а след туй към твърде големи — може да се каже, към гигантски.

Разбира се, ние имахме лодки и можеше да се заповяда на екипажа да скача с парашутите. Но тия лодки бяхме ги изпитали около Архангелск, при тихо, глухо езеро, пък и тогава, излизайки от водата, треперехме като кучета. А тук под нас не беше хубаво; студеното море бе покрито с дребно начупен лед.

Няма да изброявам ония кратки доклади за състоянието на машината, които правеше моят екипаж. Те бяха много — много повече, отколкото би ми се искало. След един от тях твърде печално щурманът попита:

— Ще се държим ли, Саня?

Може ли иначе! Ние навлязохме в едно облаче и в двойния кръг на дъгата видях долу ясната сянка на нашия самолет. За съжаление той се снишаваше. Без какъвто и да било повод от моя страна, той рязко се наведе изведнъж с едното крило и ако трябваше да видим смъртта, ние несъмнено бихме я видели, падайки отвесно върху морската плоскост.

… И сам не знам как, но аз изведох машината. За да я облекча, заповядах на стрелците да хвърлят дисковете на картечниците. Още десет минути — и самите картечници, клатушкайки се, полетяха към морето.

— Ще се държим ли, Саня?

— Разбира се, ще се държим! — Попитах щурмана още много ли има до брега и той отговори, че не е много далеч, около двадесет и шест минути. Разбира се, излъга, за да ме ободри — до брега имаше не по-малко от тридесет минути.

Не за пръв път в живота ми трябваше да броя такива минути. Случваше се, понякога преодоляваш страха, а ги броиш с отчаяние, със злоба. Случваше се, че те лежаха на сърцето като тежки кръгли камъни, и с тъга чакаш — кога най-сетне ще полети във вековете още един мъчителен камък минута!

Сега не чаках. С ярост, с някаква възбуда, която изпълваше душата ми със страшна веселост, бързах и ги тласках надолу.

— Ще стигнем ли, Саня?

— Разбира се, ще стигнем!

И ние стигнахме. На половин километър от брега, който не сварихме дори да видим, ние пльоснахме във водата и не стигнахме до дъното, колкото и странно да ни се виждаше това, а попаднахме на плитко място. Към всички неприятности сега се прибавиха и ледените вълни, които тутакси ни обляха от глава до пети. Но какво значеха тези вълни и това, че машината се влачи цял час, докато стигнахме до брега, и хилядите нови трудности и грижи в сравнение с кратката фраза в следния брой на Информбюро: „Един от нашите самолети не се завърна в базата“?

Не знам защо помислих, че това е заливът Мидендорф и че ние сме кацнали далеч от населени места. Не знам. Щурманът нямаше време да изчислява и докато ние се движехме над морето, той се интересуваше от единствения курс — брега. Сега също не му беше до изчисление, защото заповядах да закрепят машината и ние работихме дотогава, докато не се натъркаляхме кой къде свърне на сухия бряг, между камъните, напечени от слънцето. Лежахме тихо, гледахме небето — чистото, просторно, безоблачно небе — и всеки си мислеше за своите работи. Но това свое у всеки се определяше с общото чувство: „Победа“.

Ние лежахме съвършено омаломощени, трудно ни беше да изтърсим даже полепналия по лицата си пясък, та той така и засъхваше на слънцето и се ронеше на късчета. Победа! Угасналата лула лежеше върху гърдите на щурмана, той изведнъж изхърка силно и лулата се търкулна. Победа! Нищо не е нужно, само да гледаш това изпълнено със синевина, със сияние, с могъщество небе и да чувствуваш под дланите си топлите камъни. Победа!

Всичко беше победа, даже и това, че страшно ми се ядеше и не можех да се мръдна, за да взема от самолета сандвичите, които Ана Степановна ми пъхна за из път…

Няма смисъл да разказвам за това как разглеждахме машината. Очевидно причината за дима, за който стрелецът доложи, беше снарядът, избухнал в кабината. Ако не се брояха стоте или двестате пробиви, самолетът изглеждаше напълно приличен — в сравнение с оня куп желязо, на който понякога ми се случваше да се спущам. Но самолетът имаше един недостатък — той не можеше повече да лети и с нашите средства не бяхме в състояние да приведем в ред моторите.

За обед имахме чудна храна: за първо — супа от кондензирано мляко, шоколад и прясно масло, а за второ същото кондензирано мляко, само че неразредено; беше решено:

а) да закрепим самолета там, където стоеше, дълбоко врязан в пясъка, защото, все едно, ние не можехме да го повдигнем на високия бряг;

б) да оставим при самолета стрелеца;

в) да идем да търсим хора и помощ.

Забравих да спомена, че когато още се мъчехме да стигнем до брега, някой, струва ми се, радистът, забеляза на брега нещо подобно на къщичка или колибка. Тя се загуби след нашето стъпване на брега — скри се, когато ние направихме завой. Може би това беше навигационен знак — т.е. крайбрежно съоръжение, което твърде рядко се посещава от параходи. Тогава нямаше да имаме голяма полза от него. Ами ако не е навигационен знак, а нещо друго?

Впрочем можеше и никъде да не се ходи, а следобед отново да се легне между камъните, като се избере завет, и да се почива, като се съзерцават плаващите синкави ледени парчета, от които водата бягаше с шум и блясък. Но радиото за съжаление беше повредено и колкото и да го въртя упоритият радист, то беше нямо като камък.

С една дума, все пак трябваше да се върви. Къде? Очевидно към оня навигационен знак, който можеше да бъде и електромаяк или някаква станция от тоя род.

— Но преди всичко — казах на щурмана — трябва да знаем къде сме?

След не повече от четвърт час той ми отговори на въпроса. Наистина той спомена не тези координати, които споменах, когато Ледков попита къде, според мене, се намират останките на експедицията на капитан Татаринов.

Но координатите на щурмана бяха така близки до оная точка — точката, която посочих с пръст на картата на Ледков, — че неволно се огледах наоколо и помислих — няма ли да видя сега на две стъпки от мен, ето, зад тези камъни, самия капитан…