Вениамин Каверин
Двамата капитани (119) (Роман в два тома)

Втора глава
Той

Чувствувам, че е невъзможно да предам онова, което виждам, вглеждайки се в откъслечните картини от първите дни и седмици на войната.

Виждам голяма, тъмна стая в селска къща, с маса и закрити с платнище прозорци, които почти не личат при мъждивата светлина на свещта. Вратата се отваря, влиза един човек с разкопчан кител и пипнешком търси нещо за ядене над печката. Той е страшно изгладнял. Това е Гриша Трофимов. От леглото става друг и сяда до него на масата. Това е Лури. Слушам тихия им разговор, от който сърцето ми почва бавно и силно да бие.

— На Ладога ли беше?

Гриша яде и мълчаливо кима с глава.

— Е, и какво стана?

— Същото.

— А на Званка?

Яде. Мълчи.

— Бях и на Званка.

Ленинградците се гледат в очи. Това е първата нощ на Ленинградската блокада.

Виждам как знамението с бележката полита край борда на самолета ми — така спасявахме хората, които бяха уверени, че са окръжени, а всъщност се мамеха.

Виждам първия гроб, който украсихме с железни цветя от стабилизатори и снаряди и над който винаги летяхме съвсем ниско, когато се връщахме от бойни полети.

И отново езерото е пред мен — същото онова езеро, в сънна утринна рамка, в която виждам предишния живот като последно видение. Сега то е в полумрак, навъсено. Мъждиво блести водата, която прелива от бреговете, сивосинкав дим пълзи по неговата замъглена огледална повърхност. Гори запалената от немците горичка.

Вечер ние излизаме от подземния блиндаж на хълмистия склон. Катерите се намираха под върбите, с тях бързо се понасяме по тъмната вода; тя ни пръскаше, плискаше се и се пенеше. Като някакви огромни морски птици, излизащи от гората, плаваха самолети срещу нас. Това бе езерото Л., нашата трета и четвърта база.

Виждам още много неща. Но всичко, което виждам, струва ми се, че минава пред мен като на карта, която всеки ден се разгъва под крилете на моя самолет — карта с линията на фронта, която се чупи, а все по-широко се разлива черната вълна на германското настъпление.

Всеки ден в частта ни идваха нови летци, от които повечето бяха от Гражданската въздушна флота — с някои от тях бях работил на Север, с други — на Далечния изток. Това бяха опитни пилоти; много от тях бяха първокласни и второкласни, а трима даже бяха „милионери“, т.е. такива, които бяха преминали повече от милион километри, и забавно беше да се наблюдава чрез какви смешни грешки тия хора от обикновени летци ставаха военни. За това ние говорехме често, доста често и в стола, и в квартирата, и в землянката, където живеехме трима; аз, Лури и техникът. Може би ние приказвахме за това така често, защото мълчаливо се бяхме наговорили да не говорим за „друго“. За другото говореха вестниците вместо нас.

През август бях прехвърлен с екипажа ми на разположението на Въздушните военни сили на Южния фронт.

Нощта беше тъмна, „горска“, както я наричаше Лури. Ръмеше дъжд, съвсем ситен, който преминаваше в черно-белезникава мъгла, надвиснала неподвижно над водата. Тъмнина — очите си да извадиш! Аз не бих намерил моторната лодка, ако техникът не беше ни светнал с фенерчето, досещайки се, че съм се заблудил.

Полковникът ме извика и ние постояхме мълчаливо — в тъмнината почти не се виждаше неговото енергично, още съвсем младо лице, с малък вирнат нос. Всъщност нямаше за какво да се говори. Но все пак той ме попита дали съм взел светещи бомби. Отговорих, че съм взел. За светещите бомби попита от вежливост, защото на последното разискване относно полетите доказах, че светещите бомби доста много увеличават точността на нощното бомбардиране.

… Изглежда, че Лури беше нещо неразположен, иначе не би уловил тая унила румънска станция. Спомням си как се пробуди и не ме позна, когато го разбудих пред отлитането. Лицето му беше уморено и като седна на леглото си, той не каза своя любим цитат от „Ваши криле“. „Ако сте преуморени, по-добре не летете, докато не си починете…“

Още от самото крайбрежие прожекторите почнаха да ни осветяват и гонят; техните мъгливи струи ту се появяваха, ту се сливаха с млечната бездна над нас. Това все още беше половин беда. Ние се движехме в снежна завеса, снегът биеше в щита.

Сега Лури лови Костанца и дявол знае какви глупости предава тая Костанца! Подсвиркаш и си мислиш, а наоколо израстват и се издигат тъмни планини. Мислиш си и си подсвиркаш, а планините трябва да се заобиколят, но под долния край на облаците не се минава — там е снежна завеса, машината замръзва. Подсвиркаш и мислиш: „Виждаш ли, а ти се сърдиш, че нищо не ти пиша за полетите“.

Облаците изчезнаха именно тогава, когато се наложи. Те всъщност не изчезнаха, а сякаш се разтвориха и отпред се откри широк коридор, изпълнен с великолепна утринна, седефена светлина. На долния пласт облаци се виждаше нашата сянка, на горния пласт — също. Това беше някак странно, макар и само за това, че нито един предмет в природата не може, както е известно, да хвърля едновременно две сенки. Може би се зачудих, а може би и не, защото разбрах, че втората сянка не е от нашия самолет, а от месер, който летеше доста високо над нас. Добре би било да беше един. Но зад него, като риби на слънце, блеснаха втори и трети.

Според всички правила, ние трябваше да избягаме от тях по възможност по-скоро. И ние бихме избягали, ако облаците не бяха останали някъде далеч зад нас във форма на неподвижно мрачно синьо здание. Нямаше накъде да се бяга, а вече — трр, трр — нещо като камъчета се посипа по плоскостта и се разпръсна по кабината.

Това беше най-обикновен бой, без нещо за отбелязване, няма да ви разказвам за него, тъй като и бързо свърши. Веднага успяхме да свалим един месер, както беше в завой, така и падна. Двата други се насочиха право нагоре и като си пречеха един на друг, опитваха се да се доберат до опашката на нашия самолет. Това, разбира се, беше умно, но не чак толкова, защото ние не бяхме такива хора, които можеха да позволят това. Те се опитаха веднъж — но нищо не излезе. Опитаха се още веднъж — и насмалко щяха да попаднат под нашия обстрел. Накъсо казано, ние се защищавахме, както можехме, накрая те се умориха и аз поведох самолета направо, линията на фронта беше наблизо.

Лесно е да се каже — отлетях направо. Четвърт от лявата плоскост беше отнесена, резервоарите пробити. Бях ранен в крака и лицето, кръв обливаше очите ми.

… Странна слабост ме обхващаше. Струва ми се, че именно в този момент си спомних детските страшни сънища, в които ме убиваха, давеха — и чувството на щастие при пробуждането, че си жив.

Но сега — мислех спокойно, — сега вече няма да се събудя.

Навярно съм загубил съзнание, но за малко, защото се стреснах от звука на собствения си глас, като че бях почнал да говоря още преди възвръщането на съзнанието ми. Заповядвах на екипажа да скача с парашути. Радистът и въздушният стрелец скокнаха, а Лури каза сърдито: „Добре, добре!“, като че ставаше дума за някаква скучна разходка, на която той би се съгласил само от уважение към мене.

… Най-трудното беше да се бориш с тия мъгли, от които се затваряха очите, отслабваха и се отпущаха ръцете. Струваше ми се, че за пръв път в хиляда години ми се случва да се справям с тях, и тогава разбирах, макар и не всичко, но затуй най-важното, именно това, че беше необходимо да се справя веднага. Хиляда години — и аз с труд поведох машината, трябваше да я влача само с левия си крак. Още хиляда — и аз видях юнкерси, два юнкерса, които бяха много по-долу от мене и като тежки, големи бикове, без да бързат, пълзяха срещу ни. Това беше, разбира се, краят, но те дори не бързаха да свършат с нас — това разбрах от пръв поглед.

Лури скочи, те почнаха да стрелят по него. Дали го убиха? След това се върнаха, застанаха от двете ми страни и тръгнаха наред с мене.

… Какво беше лицето на тоя немец — красиво или безобразно, старо или младо? Мене ми е все едно: не войник, а злодей ме гонеше, отбиваше се настрана, отново се приближаваше и гледаше, без да бърза, наслаждаваше се на своето тържество.

Не знам как да си обясня това, но мене ми се стори, че виждам и него, и себе си в тая минута: себе си — с лице обляно в кръв, хванал се с немощни ръце за кормилото на разпадащия се самолет. И него — повдигнал очилата си, как гледа със студено любопитство и пълно тържество над мен. Може би съм казал нещо на Лури, забравил вече, че е скочил и че може да е убит. Немецът почна да минава под мене. Видях отляво плоскостта с жълтия кръст. Натиснах ръчката, дадох газ с крака и се хвърлих срещу тая плоскост.

Не знам къде попадна ударът, навярно по кабината, защото немецът даже не разтвори парашута си. Аз го убих. Какво голямо щастие!

И ето едно огромно, великолепно чувство ме обхвана. Искам да живея! Аз победих тоя убиец, който хладнокръвно чакаше моята смърт с обърната глава и повдигнати очила. Искам да живея! Беше ми безразличен животът, докато не бе паднал врагът. Аз бях ранен и знаех, че ще ме доубият. Но не! Ще живея! Видях земята, ето я, съвсем близко, ниви и побелял от прах път.

Нещо гореше върху ми — регланът и ботушите навярно, но не чувствувах горещината. Това, което изглеждаше невъзможно, стана възможно, защото след едно усилие, ето че ми се удаде да сляза на земята. Успях да отпусна ремъците и това беше последното, което можах да направя през тоя ден, през тази седмица, през този месец, през тия четири месеца… Но нека не избързваме много напред.