Вениамин Каверин
Двамата капитани (100) (Роман в два тома)

Петнадесета глава
Младостта продължава

Най-после намерихме бавачка за детето — твърде добра, с препоръка, пълна, чиста, с четиридесетгодишен стаж — „не бавачка, а професор“, както с възторг ми казаха Бернщайнови. Тя дойде и след нея портиерът вмъкна един голям старинен сандък, от който бавачката веднага измъкна бяла престилка, боне и старинна снимка, на която едва личаха родителите й и тя самата, като седемгодишно момиченце, със замръзнал израз на лицето.

Тя си сложи престилката и бонето, а снимката окачи на мястото, откъдето Петя беше свалил портрета, който подари на Розалия Наумовна по случай раждането на сина. От тая минута на всички беше ясно кой ще бъде главният човек в къщата. Тя ми каза, че съгласно науката детето трябва да има отделни съдове, отделни мебели, по възможност бяло боядисани, и постоянен лекар.

Но че тя слава богу, е отглеждала деца и без бели мебели, лекар и отделни съдове. Бернщайнови я слушаха с благоговение и, струва ми се, малко се бояха, а аз не. Всъщност това беше добра, проста бабичка, дълбоко убедена в това, че нейната професия е най-важната от всички в света.

Решено беше, че ние ще се върнем през есента и ще вземем малкия Петя заедно с Даря Тимофеевна, така се казваше бавачката, в Москва. С големия Петя беше по-сложно. Но Саня го заведе веднъж в стаята си, а мене ме изпъдиха, и като се затвориха, прекараха заедно цяла вечер. Не знам за какво са си приказвали, но когато се върнах в два часа през нощта, и на двамата очите им бяха червени — вероятно от тютюневия дим, в стаята беше страшно задимено, а не знам защо, прозорецът бе затворен.

— Нали трябва да се живее, старче — тихо каза Саня, когато влизах. — Ето, имаш син. Огледай се наоколо и помисли спокойно.

Петя въздъхна.

— Ще се постарая — каза той. — Няма какво, ще мине. Вие не се безпокойте, деца. Ти си прав — не може да се върне миналото…

… Основната експедиция закъсня с приготовленията си, а ние бяхме готови, дори багажът ни беше изпратен в Архангелск, и аз изведнъж видях, че имам няколко свободни дни. Само аз, защото Саня от сутрин до вечер киснеше в Арктическия институт. И в тия няколко свободни дни реших поне малко да се запозная с Ленинград.

Като гледах как момченцата се катерят по пиедестала на „Медния конник“ и яхат коня, мислех си, че ако бях се родила в Ленинград, бих имала съвсем друго детство — морско, балтийско. Именно тук едно време трябваше да прочета „Столетните открития“.

Аз ходих в музея на Пушкин, в холандския малък дом на Петър I, в Лятната градина.

По Нева имаше кораби и веднъж видях как на брега пред Сената слязоха матроси. Сигналистът, застанал на парапета, предаваше нещо с флагчета; оттатък, от кораба, също му отговаряха по тоя начин през обляния от слънцето въздух над Нева и всичко това беше така празнично, такъв простор се беше ширнал, че чак се просълзих.

Впрочем на мен често ми се плачеше в Ленинград — скръбта и радостта някак се бяха преплели в сърцето ми и бродех из тоя просторен, чуден град смутена, очарована, като се стараех да не мисля за близкия край на тия щастливи и печални ленинградски дни.

Разбира се, Саня виждаше, че нещо става с мене. Но той като че даже харесваше, дето се бях така побъркала и дето веднъж дори проявих ревност към момичето, което му донесе обед в стаята.

Идваха ми в главата неочаквани страшни мисли и случваше се още не излязла на улицата, да бързам да се върна и качвайки се по стълбите в „Астория“, да гадая у дома ли е Саня или не е, макар да можех да узная това просто долу, от портиера, без всякакво гадаене.

Всичко това беше глупаво, разбира се, но не можех да се справя със себе си. Като че не стигаше само моето страстно желание, а бяха нужни и някакви свръхестествени сили, за да бъде всичко най-после добре.

… Цял живот ще помня оная нощ — последната пред заминаването. Вечерта отидох на улица „Петроградска“. Петенцето беше току-що изкъпано, спеше, бавачката с бонето и с великолепната си бяла престилка седеше на сандъка и плетеше.

— Графове отглеждахме — гордо каза тя в отговор на моите последни молби и наставления.

Стана ми страшно изведнъж, че такава учена бавачка може да извърши сума глупости, но погледнах малкия и се успокоих. Той си лежеше чистичък, беличък и всичко наоколо блестеше от чистота.

Големият Петя и Бернщайнови се канеха да дойдат на гарата.

Саня спеше, когато се върнах; някакви пари се търкаляха на килима, прибрах ги и почнах да чета дългия поменик от разни работи, които Саня беше оставил за утре.

Беше вече нощ, но в стаята бе светло: Саня не беше пуснал щорите. Аз си свалих роклята, умих се и си сложих пеньоарчето. Не знам защо, ми горяха бузите и съвсем не ми се щеше да спя, даже наопаки, искаше ми се и Саня да се събуди.

Телефонът позвъни, аз взех слушалката.

— Той спи.

— Отдавна ли е заспал?

— Току-що.

— Е добре, не го будете тогава.

Разбира се, че няма да го будя! Беше В., познах го по гласа, и работата навярно беше важна — иначе той не би звънил нощем. Все едно, добре че не събудих Саня. Той спеше дълбоко, облечен, на дивана и като че ли се вълнуваше в съня си. Някаква сянка мина по лицето му, устните му се свиваха.

Ох, как ми се искаше да се събуди! Аз се разхождах из стаята, пипах горещите си бузи. Тази стая беше чужда и утре ще дойдат в нея други. Тя приличаше на хиляди други също такива стаи: с диван в небесносин калъф, с транспаранти с ресни, с мъничко писалище отгоре със стъкло — все едно: това беше нашият пръв дом и аз исках да го запомня завинаги.

В съседната стая свиреха на цигулка, но аз почнах едва сега да слушам. Свиреше малко, червенокосо момче, знаменит цигулар — бяха ми го показали. Знаех, че живее до нас.

Той не свиреше за това, за което мислех: не за това странно, щастливо чувство, че Саня е мой мъж, а аз негова жена, той свиреше за нашите минали, младежки срещи, като че ли ни бе виждал на бала на Четвърто училище, когато Саня ме целуна за пръв път…

„Младостта продължава — свиреше това червенокосо момче, което ми се видя така грозно. — След скръбта идва радост, след раздялата — среща. Помниш ли, ти искаше в душата си да го намерят и ето той стои побелял пред тебе и може да се побърка от вълнение и щастие. Утре сме на път — и всичко ще бъде така, както ти искаше. Всичко ще бъде прекрасно, защото приказките, в които ние вярваме, се сбъдват.“

Легнах на пода върху килима и слушах, като притисках слепите си очи и плачех, и се сърдех на себе си за тия глупави сълзи. Но така отдавна не бях плакала и всякога така старателно се бях сдържала, че сега не можех, не умеех даже да плача.

Събудих Саня в седем часа, както той искаше, и казах, че през нощта звъня В.

— Сърдиш ли се?

— За какво?

Той седеше на дивана сънлив и ме гледаше ту с дясното, ту с лявото си око.

— Дето не те събудих.

— Сърдя се — каза той и се засмя. — Ти си се подмладила. Вчера В. попита на колко си години и аз казах на осемнадесет.

Той ме целуна, после изтича в банята по гащета и почна своята гимнастика. Караше ме и аз да правя гимнастика, но аз все почвах и зарязвах, а той най-редовно, два пъти на ден — сутрин и вечер, си правеше гимнастика.

Още мокър, изтривайки гърдите си с пешкира, той се доближи до телефона и взе слушалката, макар че му казах да не звъни толкова рано на В. Аз правех нещо, струва ми се, палех спиртничето за кафе. Саня се обърна към В. по име и презиме. След това с някакъв странен глас той запита: „Какво?“ Обърнах се и видях, че пешкирът се плъзна по рамото му и падна, той не се наведе да го вдигне, а се изправи и всичката му кръв се изцеди от лицето му.

— Добре, ще подам бърза телеграма — каза той и окачи слушалката.

— Какво се е случило?

— Нищо особено, някакви си дивотии — каза бавно Саня, като вдигна пешкира. — В. получил тази нощ телеграма, че експедицията се отменя и че трябва да замина за Москва, където ще получа ново назначение от управлението на Гражданската морска флота.