Вениамин Каверин
Двамата капитани (143) (Роман в два тома)

Шеста глава
Големи разстояния

Самолетът се откъсна от земята и след няколко минути тази каша от дъжд и мъгла, на която на земята не обръщахме внимание, стана важна част на полета ни, който, като всеки полет, се състоеше от: а) задачи и б) всичко, което пречи на задачите.

Ние се понесохме като неуки, т.е. с малък наклон на една страна, направихме завой и взехме нашия курс.

И тъй задачата или „специалната задача“, както се изрази адмиралът, бе: немският рейдер (очевидно спомагателен крайцер), който бе минал в Карско море и бе обстрелял пристанището на Т., сега се разхождаше някъде далеч на изток. Трябваше да го намеря и потопя — и колкото по-скоро, толкова по-добре, защото наш керван с военен товар се движеше по Северния морски път и се намираше сравнително близко до тоя порт. Пък и изобщо не беше трудно да си представи човек какво може да направи в мирните води един голям военен кораб!

Колкото и да не ми се щеше да протакам, все пак ми се наложи да се позабавя до пет и половина. Но и тук нямаше нищо друго освен същата оная унила облачна каша, която навярно дядо господ беше гъсто разбъркал с великанска лъжица.

И тъй, да намеря и да потопя! В никакъв случай не можеше да се направи сравнение колко по-трудно беше първото от второто! Но адмиралът остана поразен, когато поправих на картата му почти всички острови от източната част на архипелага Норденшелд!

— Били ли сте там!

— Не!

Той не знаеше, че аз, макар и да не бях ходил там, всъщност струваше ми се, че съм ходил. Картата на архипелага Норденшелд беше поправена от експедицията на „Норд“ малко преди войната. Аз не бях ходил там. Но някога по тия места беше минал капитан Татаринов и аз бях минавал хиляди пъти мислено по неговия път.

Да, прав беше доктор Иван Иванич, като казваше: Нищо не отива напразно! Животът криволичи насам-натам. Загубва се, пробива си път като подземна река в тъмнината, в тишината на вечната нощ и излиза изведнъж на простор, към слънцето, към светлината, както се измъкна сега моят самолет от облачната каша — тъй излиза, и се оказа, че нищо не отива напразно!

Това беше обикновената ми мисъл — как хубаво би протичал моят живот на Север, ако намерех Катя и живеехме заедно в Н.

Тя щеше да се събужда, когато в четири часа през нощта преди отлитане се отбивах вкъщи. Щеше да бъде румена, топла, сънна. Може би, влизайки, бих я целунал не така, както винаги, и тя би разбрала изведнъж колко важно и особено е за мене това, което ми е възложил адмиралът.

Това е било хиляди пъти, но ще бъде ли някога отново?

Ето, ние седим и пием кафе като в Сарабуза, Ленинград, Владивосток, когато я будех нощем. В пеньоарче, с плитки пуснати за през нощта, тя мълчаливо ме гледа и изтичва изведнъж някъде, спомня си, че има нещо вкусно за мене — бонбони с ром или с вишнички или пък маслини, които ние и двамата обичахме много. И след туй, при полета, целият екипаж хвали моята жена и яде маслините и вишневите бонбони.

Да, това беше моята Катя, с нейната свобода и гордост, и любов, от която вечно, може би до гроб, ще бъда омаян. Катя, за която нищо не знам, освен че я няма с мене. Даже само заради това трябва непременно да намеря и потопя тоя рейдер.

— Щурмане, дай курс!

Разликата между пилотския и щурманския курс беше три градуса, които превъзходно се изравниха, когато от джебовете бяха изхвърлени табакерите, фенерчетата, запалките…

За какво мислех? За Катя. За туй, че летя над ония места, където трябваше едно време да идем с нея и където така дълго не ме пускаха. Нима не знаех, че ще дойде време и аз ще долетя в тези места? Нима не чертаех с точност до половин градус маршрута, по който като в детски ослепителен сън са минали хората с шхуна „Света Мария“ — минали са, като са дишали тежко, със затворени очи, за да не ослепеят. Минали са и най-напред е вървял големият човек, великанът с кожени чизми…

Но това беше само бълнуване. Аз го прогоних. Нова земя беше близко.

Ако почнех подробно да ви разказвам как търсехме рейдера, би ви омръзнало. Еднообразна е пустинята на арктическите морета; трудно е да се намери замаскираната, едва забележима ивица на военния кораб в тая безпределна пустиня. Цели две недели ние летяхме от база на база. Един от полетите продължи седем часа — и добре би било, ако беше по-кратък, защото, като минахме в две посоки над Карско море и като се върнахме към Нова земя, ние не я намерихме. Сякаш тия огромни острови просто погрешно бяха означени на географската карта. Докато имахме още бензин, се движехме над нея в черна мъгла и ако за наше щастие вятърът не беше разкъсал мъглата и не бе открил един светъл отвор, струва ми се, едва ли щях да допиша тази книга. Ние се хвърлихме към това петно, престанахме да даваме газ и благополучно кацнахме.

Друг път ние с лодка доближихме един птичи пазар. Милиони черно-бели чайки бяха накацали на скалите — така много, че целият бряг на две мили изглеждаше като гъсто посипан със сол. Те крещяха, удряха криле, свистяха и разбутваха съседите си, отново кацаха на отвесните скали и в общия оглушителен шум се чуваха отделни възгласи, също като на истински пазар, където, свадливи жени, насядали в каруци, се карат. Вонеше страшно и, разбира се, погледнеше ли човек на това любопитно явление, моментално трябваше да си отвърне главата. Но стрелецът радист, който беше чел някъде за полярните чайки, за наша беда намери една двойка от тия огромни птици, които седяха отделно над общото гнездо, сякаш важно следяха за реда в шумния пазар. Той се прицели и уби едната. Ах, как си изпатихме от този злочест изстрел! Всичко пропадна — и земята, и небето! Черно-бяла буря от криле се надигна от брега и връхлетя върху лодката с крясъци, със свистене, като цепеше въздуха. Шум от гигантски водопад се изсипа върху ни — и добре би било да беше само шум! Едно денонощие след тоя случай ние се михме, трихме и лодката, след което аз намерих изпражнения дори в страничния си закопчан джеб на куртката.

Изобщо това бяха две тежки седмици на Нова земя. Всеки път ние излитахме с надежда да срещнем рейдера, макар да ми беше съвсем ясно, че трябва да го търсим много по на изток, и летяхме над морето, докато не се свършваше бензинът и докато щурманът не ми казваше хладнокръвно:

— Ще се връщаме ли у дома?

А нашият „дом“, който се откриваше пред погледа ни, това бяха фантастично изрязани диви планини, сини ледници, като че ли разцепени надлъж и готови да се подхлъзнат в бездънните снежни клисури.

Но ето дойде минутата, когато се свърши нашият „новоземски живот“ — превъзходната минута, за която си струва да се разкаже малко по-подробно.

Бях се изправил до склада, на който покривът беше засипан с труповете на убитите птици, а тюленови кожи бяха изопнати на стените. Две деца, приличащи на пингвини в своите кожени дрехи със задънени ръкави, играеха на брега, а аз разговарях с техните родители ненци — мъничка като момиченце майка и също такъв татко с кафява глава, която се показваше от дрехата. Спомням си, говореше се по международните въпроси и макар анализа за безнадеждното положение на Германия да бях взел от много стар брой на „Правда“, ненецът се канеше днес да го разкаже на приятеля си, който живееше сравнително не така далеч от него — всичко на всичко двесте километра. Малката жена едва ли имаше понятие от политика, но кимаше със своята блестяща, черна, остригана във форма на скоба главичка и все говореше:

— Холосо, холосо.

— Искаш ли да идеш на фронта? — попитах ненеца.

— Хоцу, хоцу.

— Не се ли боиш?

— Зацем боятся, зацем?

Това беше минутата, когато видях щурмана, който тичаше към мене — не вървеше, а именно тичаше по брега от носа, зад който се намираше самолетът.

— Прехвърляме се на друго място!

— Къде?

— В Заполярие!

Той каза „в Заполярие“ и макар че нямаше нищо невъзможно в това, че ни прехвърляха в Заполярие, т.е. именно в ония места, където и, според мене, трябваше да се търси рейдерът, бях поразен! Та това беше моето Заполярие!

— Не може да бъде!

Щурманът вече прие предишния си хладнокръвен, бавен, латишки вид.

— Ще заповядате ли да проверя?

— Не е нужно.

— Кога отлитаме?

— След двадесет минути.