Вениамин Каверин
Двамата капитани (127) (Роман в два тома)

Десета глава
Момчетата

Не помня добре какво се случи след това и дните, прекарани при момчетата, си представям като в някакви кълба пара. Парата беше най-реална, защото голям чайник от сутрин до вечер кипеше на пиростията в руската печка. Но имаше още някаква друга фантастична пара, от която бърже и хрипкаво дишах и се обливах в пот. Понякога тя се разреждаше и тогава се виждах на леглото, с крак, под който беше подложена планина от разноцветни възглавници. Това бяха направили момченцата, за да не приижда кръвта към раната. Аз вече знаех, че се именуват Кира и Вова, че те са синове на стрелочника Йон Петрович Лесков, че баща им в навечерието отишъл на станцията и им заповядал да се затворят и да не пускат никого. Те бяха близнаци — и аз добре знаех това, но все пак се боях, като ги виждах заедно; те бяха съвсем еднакви и това отново приличаше на бълнуване.

… Също като че ли двама души се бореха в душата ми — единият весел, лек, който се стараеше да си припомни и живо да си представи всичко най-хубаво в живота, и другият — мрачен и отмъстителен, който не забравя обидата, страдащ от невъзможността да си отплати за унижението.

Виждах как някакъв висок брадат човек, целият замръзнал, който не е в състояние даже да затвори вратата след себе си, влиза в къщичката, където живеем със сестра ми. Но това не беше доктор Иван Иванич. Това бях аз. Падам омаломощен пред вратата, вратата се открехва, момчетата се прицелват в мене, а след това казват: „това е наш“.

И все ми се струваше, че те се отнесоха към мене така сърдечно, защото някога, преди много години, ние със сестра ми помогнахме на доктора — самотни, изоставени деца в глухото, затрупано от сняг село.

Виждах се скърцащ от злоба, с револвер в ръка, под вагона. Странно проснали ръце, хората лежаха около мене. Какво направих аз, в какво се бях провинил, че бях пропуснал най-важното, най-необходимото в живота? Как така се случи, че тия хора бяха дошли при нас и се бяха осмелили подло да стрелят срещу ранените, като че ли на света нямаше нито справедливост, нито чест, нито това, на което ни учеха в училище, нито това, в което свято вярвах и което от детски години бях привикнал да уважавам и любя?

Стараех се да си отговоря на този въпрос и не можех, защото дъхът ми спираше, а момчетата ме гледаха с безпокойство и постоянно говореха, че ако дойде баща им, би направил нещо и изведнъж би ми станало по-леко.

И бащата дойде. Без съмнение това беше той, също така несръчен като момчетата, с мрачно лице и сияещи сини очи. Те засияваха в минутата, когато той заставаше до леглото ми с отпуснати ръце и леко прегърбен.

— Десантът е разбит — каза той, — ние ги обкръжихме при Щеля-Новая и ги унищожихме до един.

След това той замълча, като ме гледаше изпод вежди, и аз помислих, че моята работа е лоша, щом ме гледат с такива добри очи, щом ме питат как ми е името и презимето и какъв е моят чин и с въздишка окачват листчето на стената, за да не се загуби. Но това все още не е беда, нека го окачват, все едно, няма да обръщам внимание на това листче. И като хванах стрелочника за ръка, почнах горещо да разказвам как са ме посрещнали неговите синове. Може би съм разказвал извънредно дълго и съм се забърквал и преповтарял, защото той ми сложи на главата нещо студено и ме молеше непременно да заспя.

— Заспете, заспете!

Знам, че той ще бъде доволен, ако успея да заспя, закривам очи и се преструвам, че спя. Но картината, която нарисувах пред него, си оставаше някъде в безкрайната перспектива между разтворените стени.

Представях си хиляди мънички къщички. Хиляди момченца стояха на колене пред столчета, на които бяха сложени хиляди оръдия. Хиляди други се криеха зад басмени пердета с ножове в ръце. От хоризонт до хоризонт по великата руска равнина, във всяка къща, в дъното на полутъмните стаи момченца чакаха врага. Чакаха да го убият, когато влезе.