Вениамин Каверин
Двамата капитани (79) (Роман в два тома)

Шеста глава
Пак нови работи

Никога нищо не съм разбирал от по̀лици — самата тая дума вече не съществуваше, когато почнах да ходя на училище. Какво е това „запис на заповед“? Какво е това „сконтиране“? Какво е „по̀лица“? Не полюс — това всички го знаят, — а именно „по̀лица“? Какво е „дисконт“ — не дискант, а „дисконт“?

Когато срещах тия думи в книгите, кой знае защо, винаги си спомнях енското „управление“, железните пейки в полутъмния висок коридор, невидимия чиновник зад преградката, комуто смирено се покланяше майка ми. Това беше предишният, отдавна забравен живот и той отново оживяваше постепенно пред мене, когато Вишимирски ми разказваше историята за нещастието си.

Ние седяхме в мъничката сутеренна стая с прозорец, в който през всичкото време се виждаха метла и крака: навярно стоеше портиерът. В тая стая всичко беше старо — столовете с превързани крака, масата за ядене, на която си опрях лакътя и веднага го дръпнах, защото една дъска мечтаеше само за това как да падне. Навсякъде се виждаха мръсни тапети: на прозореца — вместо пердета, на дивана — над дрипавата покривка. Със същата материя беше покрита висящата на стената рокля. Нови бяха в стаята само някакви си дъсчици, макари, жици, от които синът на Вишимирски, дванадесетгодишно момче, кръглолико и загоряло, майстореше нещо в ъгъла на своята маса. И самото това момче беше съвсем ново и безкрайно далеч от оня свят, който аз смътно си припомнях сега, като слушах разказа на Вишимирски с неговите дисконти и полици.

Това беше един дълъг, заплетен разказ с безкрайни отстъпления, в който имаше много дивотии. Решително всичко, което беше вършил в живота си, старецът си приписваше като заслуга, защото „всичко това беше за народа, за народа“. Особено наблягаше на службата си като секретар на митрополит Исидор — той заяви, че познавал прекрасно живота на духовенството и дори специално го изучавал с надежда, че това „ще бъде полезно за народа“. Беше готов всеки миг да изобличи тоя митрополит.

Кой знае защо, приписваше си като заслуга и друга една служба — у някой си адмирал Хекерт. Тоя адмирал имал „умопобъркан“ син и Вишимирски го водел по ресторантите, за да не можел никой да се досети, че е умопобъркан, защото „те скриваха това от всички“…

Но ето че той заговори за Николай Антонич и аз наострих уши! Бях убеден, че Николай Антонич винаги е бил учител. Типичен учител! Та нали той и у дома си винаги поучаваше, обясняваше, даваше примери.

— Нищо подобно — възрази Вишимирски, злобно намръщен. — Учител стана той от немай-къде, когато нищо не му остана. Той беше капиталист, играеше на борсата и се занимаваше със сделки. Богат човек, който играеше и се занимаваше със сделки.

Това беше първата новина. След нея последва въпрос. Попитах го каква връзка има между експедицията на капитан Татаринов и борсовите сделки. Защо Николай Антонич се е заел с нея? Изгодно ли е било това или какво?

— Той би се заел с експедицията с още по-голямо удоволствие, ако тя беше експедиция за оня свят — каза Вишимирски. — Той се надяваше на нея, много се надяваше. Така и излезе!

— Не разбирам.

— Той беше влюбен в жена му. По това се приказваше много тогава. Много се приказваше, много. Носеха се дълго слухове. Но капитанът нищо не подозираше. Той беше прекрасен човек. И ревностно гледаше службата си, ревностно.

Бях поразен.

— В Мария Василиевна ли? Още в ония години?

— Да, да, да — повтори нетърпеливо Вишимирски. — Тук имаше лични причини. Вие разбирате — лични. Личност, личност, лични. Той беше готов да даде всичкото си богатство, за да изпрати капитана на оня свят. И го изпрати.

Но любовта си е любов, а сделката — сделка. Николай Антонич не дал богатството си, напротив, той го удвоил. Приел например изгнило облекло за експедицията, като взел рушвет от доставчика. Приел бракуван шоколад, вмирисан на газ, пак срещу рушвет.

— Вредителство, вредителство — каза Вишимирски. — План! Вредителски план.

Впрочем самият Вишимирски е бил по-рано очевидно на друго мнение за тоя план, защото е взел участие в него и бил изпратен от Николай Антонович в Архангелск, за да посрещне там експедицията и да попълни снабдяването й.

Тук именно се появило онова пълномощно, което Николай Антонович беше показал на Корабльов. Заедно с това пълномощно на името на Вишимирски били изпратени пари — по̀лици и пари…

Като сумтеше сърдито, старецът извади от долапа няколко полици. Общо взето, полицата се оказа разписка за получени пари със задължение да бъдат върнати в посочения срок. Но тая разписка се пишеше на държавна хартия, доста дебела, с водни знакове и имаше разкошен, убедителен вид. Вишимирски ми обясни, че тия по̀лици се приемали като пари. Но все пак не били същински пари, защото длъжникът, който е издал по̀лицата, изведнъж можел да обяви, че няма пари.

Тук били възможни разни измамнически комбинации и в една от тях Вишимирски обвиняваше Николай Антонич.

Той го обвиняваше в това, че полиците, които Николай Антонич му дал заедно с пълномощното, били „безнадеждни“, т.е., че Николай Антонич предварително знаел, че „длъжниците“ са се вече разорили и нищо не ще могат да платят по по̀лиците. А Вишимирски не знаел това и приел полиците като пари — толкоз повече, че „платците по полиците“ били разни търговци и други почтени по онова време хора. Той научил това едва когато шхуната отплувала, като оставила дългове за четиридесет и осем хиляди рубли. За плащането на тия дългове, разбира се, никой не приемал „безнадеждните“ полици.

И ето че Вишимирски трябвало да плати тия дългове от собствения си джоб. А след това трябвало да ги заплати още веднъж, защото Николай Антонич го дал под съд и съдът решил Вишимирски да върне всичките пари, които били изпратени на негово име в Архангелск.

Разбира се, аз разказвам тук много накъсо тая история. Старецът я разказва два часа и току ставаше и сядаше.

— Чак до Сената стигнах — каза той най-сетне грозно. — Но искът ми беше отхвърлен.

Искът му бил отхвърлен и това означавало за него край, защото имотът му бил изкаран на публична продан. Къщата му — той имал къща — била също продадена и той се пренесъл в друга квартира, по-малка. Жена му умряла от скръб и на ръцете му останали малолетните деца. След това почнала революцията и от втората по-малка квартира останала една стая, в която той бил принуден сега да живее. Разбира се, „това било временно“, защото „правителството скоро щяло да оцени заслугите, които той имал пред народа“, но сега-засега той бил принуден да живее тук, а има възрастна дъщеря, която владее два чужди езика и зарад тая стая не може да се омъжи: за мъжа няма място в стаята. А виж, като получи личната пенсия, тогава той щял да се премести в друга квартира.

— Където и да е, па ако ще, и в инвалидния дом — каза той, като махна ръка с огорчение.

Очевидно на възрастната му дъщеря много се искаше да се омъжи и тя гледаше да го изкара от квартирата.

— Николай Иванич — казах му аз. — Мога ли да ви задам един въпрос: вие казвате, че той ви изпратил това пълномощно в Архангелск. Ами по какъв начин то е попаднало отново в него?

Вишимирски стана. Ноздрите му се надуха и дори белият перчем на главата му се разтрепери от възмущение.

— Аз хвърлих това пълномощно в лицето му — каза той. — Той се затече да донесе вода, но аз не го дочаках. Излязох си и припаднах на улицата. Но защо ли да приказваме!

И той махна огорчено с ръка.

Слушах го с тежко чувство. В тоя разказ имаше нещо мръсно, като всичко наоколо, така че през цялото време ми се искаше да измия ръцете си. Струваше ми се, че разговорът ни ще бъде ново доказателство за моята правота, така ново и чудно, както беше внезапното появяване на тоя човек. Така и излезе. Но ми беше неприятно, че върху тия нови доказателства лежеше някакъв мръсен отпечатък.

После той заприказва отново за пенсията, че „непременно трябвало да му дадат лична пенсия, защото имал четиридесет и пет годишен трудов стаж“. При него вече идвал един младеж и взел книжата и между другото също се интересувал за Николай Антонич, а след това не дошъл.

— Обеща да направи постъпки, да направи постъпки — каза Вишимирски, — а след туй не дойде.

— За Николай Антонич ли се интересувал?

— Да, да, да. Интересуваше се, как не!

— Кой ли е той?

Вишимирски разпери ръце.

— Идва няколко пъти — каза той. — Аз имам възрастна дъщеря, знаете, и тук пиха чай и разговаряха. Познанство, познанство!

Слаба сянка от усмивка се мярна по лицето му — сигурно с това познанство са били свързани някакви надежди.

— Да, любопитно — казах аз. — И взе книжата ли?

— Да. За пенсия, за пенсия. Да прави постъпки.

— И разпитваше за Николай Антонич ли?

— Да, да. И дори питаше не знам ли още някого… Може би и другиму е известно с какво се е занимавала… тая птица! Аз го изпратих при едного.

— Интересно. Какво представлява от себе си тоя младеж?

— Такъв един представителен — каза Вишимирски. — Обеща да направи постъпки. Той каза, че всичко това било нужно за пенсията, именно лична, именно!

Попитах го как се казва той, но старецът не можа да си спомни.

— Някак си на „ша“ — каза той.

След това дойде възрастната дъщеря, която наистина трябваше бързо да бъде омъжена. Но това не беше лесна работа и съвсем не затуй че „за мъжа нямало място в стаята“. Работата е там, че дъщерята имаше огромен нос и подсмърчаше с необикновено хищен вид. Не знам хроническа хрема ли беше това или лошият характер я караше всекиминутно да прави такова движение, но когато зърнах как заплашително подсмръкна тя на баща си, стана ми изведнъж ясно защо старецът толкова иска да се премести в инвалидния дом.

Аз я поздравих доста приветливо и тя се затече някъде и се върна съвсем друга — по-рано беше облечена в някакво арабско наметало, а сега — в нормална рокля.

Заприказвахме отначало за Корабльов — това беше единственият общ познат, — след това за неговия ученик, който продължаваше да се занимава в ъгъла с макарите си и не ни обръщаше никакво внимание. Разговорът ни би бил дори приятен, ако да не беше това подсмърчане. Тя каза, че не обичала киното, защото в киното всички хора били „някак си мъртвобели“, но в това време старецът пак се обади за своята пенсия.

— Нюточка, как се казваше тоя младеж? — боязливо попита той.

— Кой младеж?

— Който обеща да се застъпи за пенсията.

Нюточка се намръщи. Устните й трепнаха и няколко чувства изведнъж се отразиха на лицето й, главно — негодуване.

— Не помня; чини ми се, Ромашов — отговори тя небрежно.