Вениамин Каверин
Двамата капитани (128) (Роман в два тома)

Единадесета глава
За любовта

Ако сравним, както правят поетите, живота с път, то може да се каже, че на най-острите завои на тоя път винаги съм срещал пътеводители, които са ми посочвали вярната посока. Тоя ми завой се отличаваше от другите по това, че ми помогна стрелочник, т.е. професионален пътеводител.

Две денонощия лежах в тая къщичка, ту идвах на себе си, ту отново губех съзнание, и като отварях очите си, винаги виждах тоя мрачен човек, който стоеше до леглото ми и не се отделяше от него, сякаш не ме пущаше да мина от оная страна на пътя, където свършваше с пропаст. Понякога той се превръщаше в момченце със също такива чудно светли очи, и момчето също твърдо стоеше на своето място и ме държеше тук, в тая стая с мънички прозорци и нисък таван, и за нищо на света не ме пущаше там, където (ако се вярва на в. „Червени соколи“) веднъж съм успял да ида.

Интересно е, че нито веднъж — ни наяве, ни в бълнуванията ми — аз не бях си спомнил за Ромашов. Дали това не беше инстинкт за самосъхранение? Вероятно, да — този спомен не би помогнал за оздравяването ми.

Но когато движението беше възстановено, когато семейството ме докара в Заозерие с дрезина — без съмнение оная същата, до която не стигнаха момичетата от Станислав — и като сияеше с трите чифта сини очи, свенливо се сбогува с мене, когато отново се намерих във ВСП и тоя път в истинския — с баня, радио и с вагон-читалня, когато, измит, пребинтован, сит, с крак, издигнат към тавана, по всички правила на медицинската наука, спах през цялата Средна Русия и вече някъде след Киров, в другия, в тиловия свят видях незатъмнени прозорци, нещо, което ме учуди — ето кога си спомних и си приповторих в ума всичко, което се беше случило между мене и Ромашов.

Спомних си нашия разговор в навечерието на оня ден, когато немските танкове обстрелваха нашия ешелон.

— Признай, че през живота си вършил подлости — казах аз, — т.е. подлости от твое гледище.

— Нека допуснем това — хладнокръвно отговори той. — Но какво значи подлост? Гледам на живота като на игра. Ето сега например. Нима самата съдба не ни дава в ръцете картите?

Не съдбата, а войната ни дава картите. Не войната, а отстъплението, защото, ако не беше отстъплението, той не би се решил никога да ми открадне револвера и книжата и да ме изостави сам в гората.

Точно като пред съд разглеждах неговата постъпка от различни гледища, а в това число и от военно-юридическо гледище, макар че малко отбирах от тая наука.

Спомних си цялата история на нашите отношения, твърде сложна, особено ако си представим (сега това беше почти невъзможно), че по едно време той се беше сериозно наканил да се жени за Катя.

Беше ли се помирил с мисълта, че завинаги я загубва? Не знам.

Навярно той не беше на себе си, когато ми крещеше с револвер в ръка: „Ако знаеш само на кого дължиш живота си!“

Но все пак — на кого?

Да, не беше трудно да се намери в дисциплинарния устав член, съгласно който военният съд има право да разстреля интенданта от втори ранг Ромашов.

Но може би има в света още един съд, присъдата на който по чиста съвест не може да се предсказва предварително. Където обвиняемият ще каже:

— Да, исках да го убия.

И след това:

— Но не съм го убил, защото обичам тая, на която не би било по силите да понесе тази смърт.

Няма такъв съд! Не от любов към Катя, а от страх той не ме уби! Да, и що за любов е тази, боже мой! Нима това е оная любов, която прави живота възвишен и чист? Която го превръща в нещо ново, великолепно? Която, без да иска, прави човека хиляди пъти по-интересен и по-добър от по-преди?

Не, това не беше любов, а кой знае какво сложно, забъркано чувство, с което оскърбеното честолюбие се заплиташе със страстта и може би имаше и сметка, от която (уверен съм в това) никога не беше се освобождавала тая отвратителна душа на подлеца.

Но все пак си представих тоя фантастичен съд.

Реших, че Иван Павлич — кой друг, ако не нашият стар, строг учител ще съди Ромашов? И видях като насън самотната стая с камината и самия Иван Павлич в дебелото мъхнато палто. Сурово потрепват побелелите мустаци и очите гледат печално и сурово. Той седи до масата, а Ромашов стои пред него с равнодушно-сънно присвити очи. Той мисли, че отдавна съм умрял. Не е ли все едно какво ще му каже нашият стар учител!

Но още някой ходи из стаята, спира се пред камината и протяга ръце към огъня. Свидетелката стои пред камината и си топли ръцете, като мисли за нещо близко…

Далеч беше моята свидетелка! Кой знае жива ли е тя? Ето вече два месеца как нищо не зная за нея. И какви ти два месеца — от есента на 1941 година.

Тя живее в града, окръжен от юг и север, от запад и изток, в града, където ние бяхме решили да си наредим свой дом, ако това стане някога възможно. Бомбардират и обстрелват тоя град и правят всичко, което е по силите им, за да умрат от гладна смърт жителите му, които не искат да се предадат. Отливат тежки оръдия и ги влачат на хиляди километри. От самата Германия докарват бетон и заливат с него стените на траншеите и бункерите. Всяка нощ осветяват с ракети небето над Нева, за да не премине по тъмните води някоя ладия с брашно и хляб. Ожесточено, свирепо се трудят — всичко това, за да умре моята Катя.