Вениамин Каверин
Двамата капитани (87) (Роман в два тома)

Втора глава
На площад „Собачи“

Навсякъде, където Саня бе ходил последния ден, той беше оставил номера на моя телефон — и в „Главсевморпут“^[1], и в „Правда“. Аз малко се изплаших, когато той ми каза това.

— А коя съм аз? Та кого ще търсят?

— Катерина Ивановна Татаринова — Григориева — сериозно отговори Саня.

Помислих, че той се шегува. Но не минаха и три дни след заминаването му, когато ми позвъни някой по телефона и попита за Катерина Ивановна Татаринова — Григориева.

— Да, аз съм, какво обичате?

— Обаждаме ви се от редакцията на вестник „Правда“.

И един журналист, името на когото често срещах във в. „Правда“, ми каза, че статията на Саня предизвикала многобройни отзиви и че за автора са запитали даже от Арктическия институт.

— Поздравете вашия мъж с успеха.

Аз исках да кажа, че той още не ми е мъж, но, не знам защо, си замълчах.

— Доколкото ми е известно, аз имам удоволствието да разговарям с дъщерята на капитан Татаринов?

— Да.

— Нямате ли още някакви материали, отнасящи се за живота и дейността на вашия баща?

Аз казах, че имам, но без разрешението на Александър Иванович — за пръв път в живота нарекох Саня на собствено и бащино име, за съжаление не мога да се разпореждам с тях.

— Е добре, ние ще му пишем…

От гражданската авиация също позвъниха и питаха къде да изпратят броя със статията на Саня за „Закрепването на самолета през време на снежна буря“ — а аз даже не знаех, че той е написал тази статия. Помолих за два броя — един за мене. След това ми звъниха от „Литературная газета“ и ме попитаха кой е този Григориев — не е ли писателят?

Но най-важен беше разговорът ми с Ч. Не знам какво му е разказвал Саня за мене, но той ми позвъни и изведнъж почна да говори с мене като със стара позната.

— Получавате ли пенсия?

Аз не го разбрах.

— За баща ви.

— Не.

— Трябва да направите постъпки.

След това той се засмя и каза, че в Главсевморпут са се уплашили, че баща ми е откривател на Северната Земя, защото у тях било записано името на някой друг.

— Изобщо не ми е до това… не ми се харесват тия разговори.

— Мислех си, че експедицията е разрешена.

— Разрешена бе, а сега изведнъж се оказа, че не е разрешена. Главно, казвам им — вие го изпратете с „Пахтусов“. А те казват, там вече има пилот. Какво от това. Та нали вашият си има определена мисъл!

Той така и каза „вашият“ със своя дебел глас.

— Е добре, ще видя все пак. А вие наминете към нас.

Аз казах, че ще бъда много щастлива, и ние си взехме довиждане…

Всеки ден получавах по писмо, а понякога и по две от Ромашов. „Втора група на Башкирско геоложко управление“ беше написано на плика, като че ли писмото се пращаше в учреждение. Действително през тия години аз бях нещо като учреждение — как иначе можеше да се смята моята работа в Москва. Но тоя адрес беше шега и тъй жалка изглеждаше тая шега, която той повтаряше всеки ден!

Отначало четях писмата, после почнах да ги връщам неразпечатани, а след това престанах и да ги връщам. Но не знам защо, беше ми страшно да изгарям тези писма; те се търкаляха навсякъде, аз неволно се натъквах на тях и си дръпвах ръката.

Също така се натъквах и на автора на тези писма. По-рано той биваше всякога твърде зает и просто не можех да разбера как сега намира време да виси всякога на улицата, всякога, когато излизах от къщи. Аз го срещах в магазините, на театър и това беше твърде неприятно, защото той ми се покланяше, а аз не му отговарях. Той тръгваше към мене, а аз се обръщах.

Той идваше при Валя, плачеше и страшно се разсърди, когато веднъж на шега Валя му даде един подобен пример на отхвърлена любов сред маймуните шимпанзе.

С една дума, той заемаше много място в моя живот, тъй че в края на краищата се разболях от някаква болест: трябваше само да си затворя очите и той мигом се появяваше пред мене в новото си сиво палто и с меката си шапка, която почна да носи заради мене — веднъж той сам ми каза това.

Разбира се, беше твърде странна мисълта да ида при Ромашов и да взема ония книжа, които му бе предал Вишимирски. Това беше жестока мисъл — да идеш при него след всичките негови писма и цветя, които връщах обратно. Но колкото повече мислех, толкова повече ми харесваше тая мисъл. Представях си как ще вляза и как той ще забрави ума и дума и дълго ще ме гледа, без да продума, как след туй ще побледнее, ще изтича по коридора и ще разтвори вратата на своята стая, а аз ще кажа хладнокръвно:

— Миша, дойдох при вас по работа.

Интересно, че това стана точно така, както си го представях.

Беше в дебела синя пижама, като че ли току-що излязъл от банята и не успял още да се вчеше — мокрите жълти коси висяха над челото му. Той побледня и докато си свалях жакетчето, мълчеше. После се спусна към мене:

— Катя!

— Миша, дойдох при вас по работа — казах хладнокръвно. — Вие се облечете, срешете се. Къде да почакам?

— Да, разбира се, заповядайте…

Той изтича по коридора и разтвори вратата на стаята си.

— Ето тук. Извинете…

— Напротив, вие ме извинете…

Миналата година му бяхме на гости трима: Николай Антонич, баба и аз, и баба между впрочем през цялата вечер намекваше, че той взел от нея четиридесет рубли назаем и не й ги върнал.

Мене и тогава ми хареса неговата стая, но сега, когато влязох, тя беше особено хубава, много приятно боядисана: стените бяха светлосиви, а вратите и стенният шкаф — малко по-светли. Мебелите бяха меки, удобни и изобщо всичко беше наредено удобно и красиво. От прозорците се виждаше площад „Собачи“, моето любимо място в Москва. Не знам защо, още от детинство обичах този площад — и тоя малък паметник на загиналите кучета, и всички малки улички, които водеха към него…

— Миша — казах, когато той се върна вчесан, напарфюмиран и в нов син костюм, който още не бях виждала, — дойдох, за да отговоря на всички ваши писма. Що за глупости ми пишете, че ще се разкайвам, ако не се омъжа за вас! Изобщо всичко това са хлапешки работи — да ми пишете всеки ден, когато вие знаете, че даже не чета вашите писма. Вие прекрасно знаете, че никога не съм имала намерение да се омъжа за вас, и няма защо да ми пишете, че съм ви излъгала.

Беше малко страшно да гледаш как се мени лицето му. Той влезе с нетърпелив радостен израз на лицето и сякаш се надяваше и не вярваше — а сега от всяка моя дума надеждата изчезваше и лицето му мъртвееше, мъртвееше. Той се обърна и заби поглед в пода.

— Дълго е да обяснявам защо по-рано позволявах да се говори за това. Имаше много причини. Та нали вие сте уж умен човек! Вие никога не сте се лъгали в туй, че не съм ви любила.

— А с него ти ще бъдеш нещастна!

— Защо ми говорите на „ти“? — попитах студено. — Аз сега ще си ида.

— А с него ти ще бъдеш нещастна — повтори Ромашов.

Коленете му трепереха, на няколко пъти някак странно си затвори очите и аз си спомних как Саня ми разказваше, че той спял с отворени очи.

— Аз ще убия и себе си, и вас — прошепна накрая той.

— Ако се самоубиете, това ще бъде просто прекрасно — му казах твърде спокойно. — Аз не искам да се карам с вас, но щом е тръгнало натам, какво право имате да говорите подобни неща? Вие замислихте тая интрига, като че ли в наше време се женят за момичета с помощта на някакви си идиотски интриги! Вие сте човек без всякакво достойнство, защото иначе няма да ходите по петите ми всеки ден като куче. Изобщо вие трябва да ме слушате и да мълчите, защото всичко, което ще кажете, аз го знам отлично. А сега ето какво: що за книжа са ония, които вие взехте от Вишимирски?

— Какви книжа?

— Миша, не се преструвайте, вие отлично знаете за какво говоря. Същите ония книжа, с които вие плашехте Николай Антонич, че в миналото той е бил борсов агент, а след това предлагахте на Саня да се откаже от мене и да замине. Дайте ми ги още сега. Чувате ли! Веднага!

Няколко пъти той си затвори очите и въздъхна. После искаше да падне на колене. Но аз извиках твърде високо:

— Миша, да не сте посмял, чувате ли?

И той се сдържа, само стисна зъби и направи някаква отчаяна физиономия, че на мен сърцето неволно се сви.

Не че ми беше жално за него! Но почувствувах, като че все пак съм виновна, дето той така се мъчи и не може даже с усилия да каже нито дума. Би ми било по-леко, ако той почнеше да ме ругае. Но той мълчеше.

— Миша — казах аз отново развълнувано, — разберете, че на вас сега съвсем не ви са нужни тия книжа. Все едно, нищо не може да се измени, а при това се срамувам, че почти нищо не знам за моя баща, когато за него пишат във всички вестници. Те ми са нужни, лично на мен и никому другиму.

Не знам какво му стана, когато му казах, че „лично на мен са нужни“, но очите му станаха като на бесен, той отхвърли глава и мина по стаята. Той помисли за Саня.

— Нищо няма да дам — отвърна грубо.

— Не, ще дадете! Ако вие не ги дадете, ще мисля отново, че това, което вие ми пишехте, е лъжа.

Неочаквано той излезе и аз останах сама. Беше съвсем тихо, само от улицата долитаха детски гласове и на два пъти се чуха слаби автомобилни сигнали. Беше неприятно, дето излезе и така дълго не се връщаше. Ами ако наистина посегне на себе си! Сърцето ми се смрази, излязох в коридора и почнах да се ослушвам. Нищо, само някъде си шурти ли, шурти вода.

— Миша!

Вратата на банята беше притворена, погледнах и видях, че той стои наведен над ваната. Не можах изведнъж да разбера какво става с него, в банята беше полутъмно, той не бе запалил лампа.

— Сега ще дойда — ясно каза той, без да се обръща.

Той стоеше превит на две, сложил главата си под крана; водата течеше по лицето и по раменете му и новият му костюм беше съвсем мокър.

— Какво правите? Полудяхте ли?

— Върви, сега ще дойда — сърдито повтори той.

След няколко минути действително дойде — без яка, със зачервени очи и донесе четири обикновени сини тетрадки.

— Ето ги — каза той, — повече никакви книжа нямам. Вземете.

По всяка вероятност той пак не казваше истината, защото наслуки отворих една от тетрадките и там намерих нещо печатно, също като откъсната страница от книга — но сега повече не биваше да се говори с него и аз само поблагодарих твърде вежливо:

— Благодаря, Миша.

Върнах се у дома, минаха още няколко часа и цялата дълга вечер мина в четене на сините тетрадки, а все още не можех да забравя лицето му и как той се върна с мокър костюм, отслабнал, с вид на ранена птица.