Вениамин Каверин
Двамата капитани (93) (Роман в два тома)

Осма глава
Ленинград

За какво ли не премислих, какво ли само не си въобразих в онова утро на 10 май 1936 година, като наближавах Ленинград, където на другия ден трябваше да се срещнем със Саня! Вагонът дрънчеше и скърцаше, навярно беше стар, но аз прекрасно и спокойно спах цялата нощ, а като се събудих, потънах в мечти. А колко хубаво ми беше да си мечтая, като слушах цели хиляда километра еднообразния шум на железните колела и сънното дишане на съседите! Как прекрасно уреждах в живота си и това, което можеше да стане, и онова, което не можеше! Мене ми се струваше, че всичко е възможно — даже и туй, че моят баща е жив и ние ще го намерим и ще се върнем заедно. Това беше невъзможно, но в душата ми беше просторно и тихо, че аз допусках и това. Като че ли си бях дала дума да го намеря — и ето той стои, побелял, прав и трябва да заспи, за да не полудее иначе от вълнение и щастие.

Вагонът се клатеше и скрибуцаше и това беше като равномерна, мощна музика, която непрекъснато се повтаряше. А все чаках — какво ли ще бъде по-нататък? — и тя почваше отново. Какво да си измисля, какво още най-прекрасно, най-чудесно в живота мога да си пожелая. И аз си представих как ние се връщаме, как ни посрещат, както посрещнаха героите летци, които спасиха челюскинци през 1933 година, когато тия хора, които всички обичаха и за които всички говореха, пристигнаха в автомобили, обсипани с цветя, и цяла Москва беше бяла от хвърчащи листчета, цветя и бели рокли, с каквито жените посрещнаха героите. Но това го исках не за себе си, а за Саня и за баща ми, ако можеше да се допусне най-невъзможното, което не можеше да се допусне иначе, освен както сега, в полусънно състояние във вагона, под тая равномерна музика на колелата, която почваше все отново…

Тогава „стрела“ пристигаше в Ленинград в 10 часа и 20 минути и съседите отдавна вече пушеха в коридора, навярно чакаха да се облека и изляза, но аз все лежах. Боях се, сякаш че като стана, вече няма да се върне това чудно детско състояние на душата ми.

Бяхме се уговорили, че сестрата на Саня (която за разлика от моя Саня в писмата винаги наричах Саша) ще ме посрещне на гарата „или Петя — пишеше тя, — ако не ми бъде «добре».“ Тя неведнъж между другото споменаваше, че не е съвсем добре, но писмата й бяха така весели, с рисунки, че не придавах никакво значение на тези нейни думи. Впрочем досещах се каква е работата. В едно от писмата й Петя беше нарисуван с книга в едната ръка и с младенец в другата, при което, колкото и да беше странно, те си приличаха един на друг.

Всички стояха с шапки и палта. Спътниците ми помогнаха да си сваля куфара — доста тежък, защото бях си взела всичко, което имах, и даже отломъци от няколко вида интересни планински камъни, сякаш предчувствувах, че дълго няма да се върна в Москва. Вълнувах се — Ленинград! Изведнъж между главите се мярна перонът и аз затърсих Сковородникови, но перонът изчезна, никого не видях и аз си спомних с досада, че не им телеграфирах номера на вагона.

Носачът измъкна моя куфар и ние с него изчакахме да минат всички, но Сковородникови ги нямаше.

— Може би са при входа на гарата? — каза носачът.

Ние отидохме при входа — постоях там още половин час и най-после казах, че това е безобразие. Да те канят на гости, а след туй дори да не те посрещнат! И знаят, че идвам за пръв път в Ленинград!

Поколебах се за минута дали да ида в хотел, но ме обзе някакво безпокойство, защото това все пак не беше естествено, и затуй тръгнах към Сковородникови.

Всъщност, право да си кажа, аз почти не ги познавах. Със Саша се запознахме в Енск преди много години и оттогава бяхме се виждали не повече от три-четири пъти. Но ние си пишехме редовно и най-много през тия години, когато бях така самотна в Москва, след мамината смърт. Тя винаги ми предаваше съдържанието на писмата, които Саня й пращаше, и всякога ме уверяваше, че той ме обича, даже когато в Балашов, а след това в Заполярие той ме беше забравил.

Тя беше моя приятелка и съвсем не се съмнявах, че сега, когато се видим — наистина ще ми бъде приятелка, още повече че беше сестра на Саня.

С Петя също така твърде малко се бяхме виждали. В Енск той беше дълъг, чорлав млад човек, който винаги правеше нещо неочаквано — неочаквано идваше на гости, когато никой не му се надяваше, и също така неочаквано ставаше и си отиваше. На няколко пъти той идва в Москва с един от ленинградските театри и всякога ме посещаваше — също такъв стремителен, чорлав и „неочакван“, само че по-възмъжал.

В едно от писмата си Саша подробно ми разказваше и даже ми чертаеше как се отива от гарата до тях, до площада „Карл Либкнехт“, където живееха. Но аз всичко забърках и излизайки на „Невски“, попитах един вежлив господин с пенсне:

— Кажете, моля ви се, откъде се отива на Невски проспект?

Това беше позор, за който аз никому не казах.

След това в трамвая ме притиснаха и единственото, което успях да забележа, бе, че в сравнение с московските улици тукашните бяха празни. Празна беше и тая, по която, слизайки от трамвая, се потътрих с моя куфар. А ето и №79. „Фотограф-художник Бернщайн“.

Тук е.

Стоях на площадката на третия етаж и разтривах пръстите на ръката си, изтръпнали от проклетия куфар, когато долу вратата се хлопна и един дълъг човек в шлифер, с каскет в ръка се промъкна край мене, изкачвайки се през стъпало.

— Петя, вие ли сте?

Навярно в това време той беше съвсем далеч от каквато и да било мисъл за мене, защото се спря, погледна ме и като не намери нищо интересно у мене, направи движение, за да продължи изкачването си нагоре. Но някакъв смътен спомен го спря все пак.

— Не ме ли познавате?

— Но разбира се, че ви познах! Катя, аз тичам от болницата — с отчаяние каза той, — тази нощ откараха Саша в болницата.

— Какво има?

— Да, взеха я. Да идем горе. Затова не можахме да ви посрещнем.

— А какво се е случило с нея?

— Нима не ви е писала?

— Не.

— Е, хайде да се качим, всичко ще ви разкажа…

Очевидно семейството на фотографа-художник Бернщайн взимаше дейно участие в работите на Саша и Петя, защото една малка, изящно облечена жена посрещна Петя в антрето и развълнувано го попита:

— Е, какво?

Той отговори, че нищо не знае и че не са го пуснали, но в тая минута дотърча още една такава малка, изящна жена и също попита с вълнение:

— Е, какво?

И на нея Петя трябваше подробно да разкаже, че той нищо не знае и че не са го пуснали.

Саша чакаше дъщеря или син — ето защо са я закарали в болницата.

— Петя, а защо толкова се вълнувате? Уверена съм, че всичко ще бъде прекрасно.

Ние бяхме сами в неговата стая и той седеше срещу мене в креслото, отпуснал глава, с дигнати слаби рамене. Той имаше съвсем тъжен, разстроен вид, и болезнено беше стиснал зъби, когато му казах, че всичко ще бъде прекрасно.

— Вие не знаете… Тя е твърде болна, тя има грип и кашля. Тя също казваше, че всичко ще бъде прекрасно.

Той скочи.

— Трябва да ида при Габричевски. Телефонирах му, но той каза, че му е неудобно, защото Саша не е при него, а в друга болница. Саша е при Шрьодер.

Разбрах, че Габричевски — това е лекарят, който лекувал Саша.

— Не, да идем най-напред при нея. Голяма работа, грип! Уверена съм, че всичко ще мине.

Той ме погледна смутено.

— Какво става с тебе, Петя, опомни се! — казах аз с досада.

Карах му се по целия път, а той постепенно се съвзе и неочаквано се засмя даже когато му нарисувах тържествената картина на Сашиното възвръщане вкъщи с дъщеря или син.

— Вие разбира се, искате син?

— Ох, даже жаба да е, само да се свърши по-скоро!

Не знам каква е тая клиника. Петя каза, че е много добра, но мене ми се видя действително чудно, че в нея нямаше чакалня, а всички стояха долу при входа, отделен от стълбата с дървена преграда. Няколко също такива като Петя разстроени млади бащи седяха по скамейките или тъжно се разхождаха, като се блъскаха един в друг. Петя също щеше да седне, но аз го замъкнах горе и една симпатична сестра ни каза, че професорът трябва да се улови в коридора, когато свърши обиколката и тръгне за другото отделение.

Най-после ние го срещнахме и той само замижа и се засмя, когато Петя се нахвърли срещу му, подскачайки от вълнение.

Заведе ни в кабинета си, но за мой голям срам, докато разговаряхме, аз просто се влюбих в тоя човек. Той имаше добри сини очи и здраво стискаше ръката на Петя, като му обясняваше от какво трябва и от какво не трябва да се боим. Удивително предразполагаше хората към себе си. Не можеше да се каже, че говори съвсем успокоителни работи, но ние, не знаем как, се успокоихме. Изобщо професорът беше уверен, че всичко ще се свърши благополучно, „макар грипът в такова положение е, разбира се, съвсем излишен“. За Саша каза, че тя е такъв юнак, какъвто рядко се среща.

Вкъщи се върнахме с прекрасно настроение и тогава Петя си спомни, че идвам от път, а той не ми е дал даже чай да пия. Вратите се захлопаха и аз чух как някой каза в коридора:

— Стига, Петя, нашият чайник е още горещ.

Но той се върна без чайник, взе от чекмеджето на масата пари и отново излезе, макар да се кълнях, че всичката ми храна от пътя е останала и че няма нужда от нищо.

В тази стая са живели художници — ето какво се хвърляше в очи от пръв поглед. Виждаше се даже, че тук са живели двама художници и че им е било тясно. Най-сетне можеше да се отгатне къде е работил единият и къде минаваше зоната, в която те са си пречили един на друг.

Ето тази бяла, красива маса до прозореца, направена от чертежна — без съмнение е Сашина. А ето тази, мръсната, на която стои макет и се търкалят разхвърляни моливи, четки и свити на тръба рисувателни листа — няма никакво съмнение — е на Петя.

Животът тук е бил съвсем друг; той съвсем не приличаше на моя. Това се виждаше от всичко и изведнъж почувствувах, че съм живяла в Москва, особено напоследък, еднообразно и скучно. Но това бяха хора на изкуството, на таланта, а аз нямах никакъв талант и, разбира се, напразно се разстройвах и напразно мислех по това до връщането на Петя.

Той се извини, че не е разтребено — така внезапно взеха Саша, и мене ми стана срамно, че вместо да подредя стаята, седях до прозореца като глупачка…

— Ох, колко съм гладен! Оказа се, че съм страшно гладен!

И ние седнахме да пием чай и да говорим за Саша.

Съвсем забравих да кажа, че на излизане от клиниката ние се уговорихме с една сестра да ни уведомява по телефона всеки час как се чувствува Саша. При това Петя и даде всичките си пари, които имаше — и навярно те са били доста много, защото тя се изплаши и почна да му ги мушка обратно. Сега тя се обади по телефона — беше два часът следобед — и каза, че всичко върви нормално.

— Нормално? — викаше Петя.

— Нормално.

— А как се чувствува?

— Нормално.

След час тя пак позвъни и каза отново, че е нормално.

— Попъшква мъничко — добави тя, като помисли.

И аз чух как същият глас, който преди малко предлагаше горещия чайник на Петя, каза възмутено:

— Петя, събирайте си ума. Какво значи попъшква? А вие какво си мислите, не бихте ли пъшкали?

Така продължи целия ден. Надвечер аз свенливо казах, че би било добре да се поразходим и да разгледаме Ленинград, но лицето му прие такъв разстроен и изплашен вид, че се отказах.

— Аз ще ви развличам, бива ли?

И той почна да ми показва своята последна работа — проект за паметник на Пушкин по случай сто годишния му юбилей. Пушкин беше изобразен, както се разхожда по крайбрежието на Нева, срещу вятъра, с развяващ се шинел, с упорито, вдъхновено лице. Този Пушкин беше млад, романтичен, приличен на негър, вглъбен в себе си с някаква скрита радост.

— Харесва ли ви?

— Твърде много. Аз не знаех, че вие се занимавате със скулптура.

Той почна да ми обяснява защо се е захванал със скулптура, след това изведнъж почна да говори за шахматния турнир в Москва с участието на Ласкер и Капабланка, след това — за международното положение. При това през всичкото време се ослушваше звъни ли телефонът и за каквото и да говореше, даже когато разправяше за итало-абисинската война — умът му беше само при Саша и при никой друг…

В осем часа сестрата, кой знае защо, не позвъни и ние отново изтичахме до клиниката и тоя път говорихме с онази мила сестра, която ни посъветва да пресрещнем професора след обиколката му. Изобщо всичко било добре, а сестрата не позвънила, защото й било някак съвестно така често да ни безпокои.

Ние се върнахме и Петя почна да ме запознава със семейството на фотографа-художник, с неговата мъничка, изящна побеляла съпруга и със също мъничката, изящна сестра на съпругата му. А самият хазаин, кой знае защо, живеел в Москва, но беше ми показан неговият портрет и той ми направи впечатление на представителен мъж с красива прическа и в кадифена куртка — истински фотограф-художник и даже най-сетне повече художник, отколкото фотограф.

Към два часа аз си легнах на Сашиния креват, а Петя каза, че не му се иска да спи и седна с книга в ръка до телефона. Сестрата се обаждаше по телефона сега акуратно и всеки път се извиняваше за безпокойството. Заспах след един от тия разговори, но ми се стори, че съм спала само минута, когато някой бърже-бърже изчука на стената и аз скочих, без да разбирам къде съм и какво става с мене. В коридора светеше и оттам се чуваха гласове, като че ли говореха няколко души изведнъж, прекъсвайки се взаимно. В същия момент, още сънена, Петя ми се стори като някакво дълго чудовище, което се втурва в стаята и почва да танцува, да танцува…

След това се пресегна през масата и почна да снема нещо от стената.

— Петя, какво правите, какво се е случило?

— Момченце — развика се той. — Момченце!

Всичко падаше на пода, защото той сваляше от стената някакъв голям портрет в тежка рамка и първо застана на колене, а сега ходеше по масата и се стараеше да се мушне между стената и портрета.

— А Саша? Как е Саша? Вие се побъркахте! Защо сваляте тази картина?

— Аз обещах да я подаря на Розалия Наумовна, ако всичко мине благополучно.

Той слезе от масата, целуна ме и заплака.