Вениамин Каверин
Двамата капитани (67) (Роман в два тома)

Девета глава
Струва ми се, че сме се срещали

Володя намина да ме вземе в седем часа сутринта и през съня си аз чух как той пъди долу Буска и Тога, двете предни кучета, от своята храна. Вечерта се бяхме надумали да идем в зверовъдния совхоз и той изведнъж предложи да вървим на кучета.

— Те не умеят само завой да правят — каза той сериозно, — иначе карат много хубаво. А по завоите аз слизам и сам обръщам шейната.

Възразих не е ли все пак по-добре да тръгнем със ски, но Володя се обиди за кучетата си и аз трябваше да се съглася.

— Дори мама може да потвърди — каза той строго, — че по права линия те возят отлично.

Като същински ненец той викна бодро „хес!“, когато седнахме в шейната — и кучетата се понесоха с всичка сила. Охо, че като ме зашиба дребният сняг по лицето, като ме забоде в очите и ми спря дишането! Шейната се блъсна в една пряспа, аз се хванах за Володя, но той се обърна с учудване и аз го пуснах и почнах да подскачам на някакви каиши, опънати, според мене, много слабо.

Мина ми през ума мисълта, че би било добре да се кара малко по-полека — но къде ти! Не можеше и да се мисли за това! Вдигнал страшно пръчката, Володя подвикваше с все сила на кучетата си и те тичаха все по-бързо и по-бързо. Разбира се, бих могъл да викна на Володя да позадържи кучетата. Но това беше сигурен начин да загубя завинаги уважението му. Все пак аз бих викнал може би — страшно високо подскачаше тая проклета шейна по преспите! Но в тая минута Володя се обърна още веднъж към мене и зачервеното му лице беше така щастливо и шапката му с наушници така юнашки беше килната настрани, че реших да легна в шейната по корем и да се покоря на съдбата си.

Ха сега де! Изведнъж кучетата се спряха като заковани и сам не знам как съм се удържал в шейната. Оказа се, нямало нищо особено! Време било да се направи завой към Протока и Володя беше спрял кучетата, за да измени посоката.

Не си спомням колко пъти си давах дума никога вече да не се возя на кучета — навярно толкова пъти, колкото завои имаше до острова, на който беше разположен зверовъдният совхоз. Но Володя беше във възторг.

— Наистина бива си го, нали?

И аз се съгласих, че „си го бива“.

Ето най-сетне и Протока! Ние се шибнахме в едни храсти, спуснахме се от брега и като подскачахме, полетяхме по леда. Сега окончателно се убедих, че по права линия Володиевите кучета возят чудесно. Всяка минута те се канеха да разбият шейната ни о неравно замръзналите ледени грамади и Володя насмалко щеше да пресипне от викане и хокане по тях. Добре че отсрещният бряг беше доста стръмен и тичането им естествено стана по-бавно.

Но ето че преминахме Протока, кучетата усилиха тичането си, залаяха и изведнъж — какво ли е пък това? Сякаш в отговор се чу иззад елите разногласен лай — отначало далечен, след това все по-близо и по-близо. Това беше проточен, див, объркан лай, от който дори неволно ти се свива сърцето.

— Володя, откъде се взеха тук толкоз кучета?

— Това не са кучета! Това са лисици!

— Тогава защо лаят?

— Те са като кучетата! — викна Володя, като се обърна. — Те лаят!

Разбира се, виждал бях тъмнокафяви лисици, но Володя обясни, че в тоя совхоз се развъждали сребристо-черни и че това било съвсем друго нещо. Такива лисици нямало вече в цял свят. Смята се, че белият край на опашката е нещо красиво, а тук в совхоза се стараят да отгледат лисица без нито едно бяло косъмче.

С една дума, той действително ме заинтересува и аз се много ядосах, когато след четвърт час стигнахме пред вратата на совхоза и пазачът с пушка на рамо ни каза, че животновъдната ферма била затворена за външни посетители.

— А за какво е отворена?

— За научна работа — отговори внушително пазачът.

Насмалко щях да кажа, че ние сме дошли тъкмо по научна работа, но своевременно погледнах Володя и сдържах езика си.

— Ами може ли да видим директора?

— Директорът отсъствува.

— Кой го замества?

— Старшият учен-специалист — каза пазачът с такъв израз, сякаш сам той беше именно тоя старши учен-специалист.

— Аха! Тъкмо той ни и трябва.

Оставих Володя пред вратата, а сам тръгнах да търся старшия учен-специалист.

Очевидно в совхоза нямаше много хора, защото само една тясна пътечка водеше по широкия, покрит със сняг двор към къщата, която ми посочи пазачът. Още отдалеч тая къща ми напомни кално-зеленикавата лаборатория на Московската зоологическа градина, в която Валя Жуков ни показваше някога своите гризачи — само че оная лаборатория беше малко по-голяма. Впечатлението от приликата беше толкова голямо, че ми се стори да усещам същата противна миризма на мишки, когато, изтърсил снега от плъстените си ботуши, аз отворих вратата и се намерих в една голяма, но ниска стая, съединена с друга, още по-голяма, в която зад една маса седеше някакъв човек. Стори ми се дори, че тоя човек е именно Валка, макар че в първата минута след ослепително снежната светлина, не можех да го разглеждам добре, а освен това, като ме видя, той стана и се обърна гърбом към прозореца. Стори ми се, че тоя човек ме гледа съвсем като Валка, със същото добро и малко глуповато изражение, че по бузите му има същия черен мъх като Валка, само че по-гъст и по-черен, и че ей сега ще ме попита с Валковия глас: — „Какво обичате?“

— Валя — казах аз. — Ти ли си, бе Валка?

— Какво? — попита смутено той и също като Валка накриви глава на една страна.

— Валка, говедо! — казах, като чувствувах, че сърцето ми почна да подскача. — Ти, какво, наистина ли не можеш да ме познаеш?

Той започна да се усмихва неопределено и да ми пъха ръката си.

— Не, как може! — каза той с фалшив глас. — Струва ми се, ние сме се срещали.

Хванах го за ръка и го помъкнах към прозореца.

— Хайде гледай! Крава!

Той погледна нерешително и се засмя.

— Дявол да го вземе, нима не можеш да ме познаеш? — казах смаян от учудване. — Какво е това? Или може би имам грешка?

Той запримига. След това неопределеният израз изчезна от лицето му и се получи такъв истински Валка, че вече не можеше да бъде сбъркан с никого в света. Но навярно и аз съм заприличал още повече на себе си, защото той най-сетне ме позна.

— Саня! — викна той с все сила и се задъха. — Ти ли си, бе?

Целунахме се и веднага тръгнахме нанякъде прегърнати и на прага той ме целуна още веднъж.

— Ти ли си, бе? Дявол да го вземе! Какъв юначага! Кога си пристигнал?

— Не съм пристигнал, а тук живея.

— Как тъй живееш?

— Много просто. Тук съм вече от половин година.

— Ама как тъй? — измърмори Валя. — Е да, аз рядко отивам в града, инак бих те срещнал. Хм, половин година! Нима половин година?

Той ме заведе в другата стая, която като че ли не се различаваше по нищо от оная, в която току-що бяхме — освен може би по това, че в нея имаше легло и висеше пушка на стената. Но онова беше кабинет, а това — спалня. Някъде наблизо беше и лабораторията, която впрочем не беше трудно да се отгатне, защото в къщата вонеше. Досмеша ме — тая миризма на зверове така подхождаше на Валя, на неговите разсеяни очи, на косата му, на мъха на бузите му. От Валя винаги миришеше на нещо лошо.

Той живееше сам в тая голяма къща от три стаи и кухня. Той именно беше старшият учен-специалист и по щат му се полагаше тая голяма празна къща, с която той не знаеше какво да прави.

Спомних си, че съм оставил Володя пред вратата и Валя изпрати при него младшия учен-специалист, който обаче беше с тридесет години по-стар от Валя — един доста внушителен мъж, с брада и с див двоен нос. Но на Володя той очевидно беше направил добро впечатление, защото, когато дойдоха след половин час, разговаряйки приятелски, Володя заяви, че Павел Петрович — тъй се казваше тоя мъж — обещал да му покаже лисичата кухня.

— И дори да ви нахрани с лисичи обед — каза Павел Петрович.

— А какво имаме днес за обед?

— Червени домати и млечна каша от гриз.

— Покажете му „джунглите“ — каза Валя.

Володя се изчерви и сякаш престана да диша, като чу тая дума. Та шега ли е? Джунгли!

— Павел Петрович, а може ли да отидем най-напред в „джунглите“? — попита шепнешком той.

— Не, най-напред в кухнята, инак ще пропуснем закуската.

Те излязоха, а ние с Валя останахме сами. Той се залови да ме гощава, направи чай и донесе от кухнята ватрушка^[1].

— Приготвят ги в нашата трапезария. Нали не са лоши?

Питката също миришеше на някакъв звяр. Опитах я и казах като готвача на нашия детски дом, чичо Петя:

— А! Отрова!

Валя се засмя щастливо.

— Къде ли са всички те? Къде ли е Таня Величко? Гришка Фабер? Къде ли е Иван Павлич? Как ли е той?

— Иван Павлич е добре — каза Валя. — Бях не много отдавна у тях. Той пита и за тебе.

— Е?

— Казах, че не зная.

— Е, да, ти ще знаеш! Как не! Ами кой ти телефонира в Москва? Съобщиха ли ти?

— Съобщиха ми. Но ми казаха, че ми е звънил някакъв летец. Пък тогава не знаех, че си летец.

— Лъжеш! Ами как си попаднал тук?

— Разбираш ли, аз намислих една интересна работа — каза Валя, — от която те растат бързо.

— Кои те?

— Лисиците.

Аз се засмях.

— Пак ли изменение на кръвта в зависимост от възрастта?

— Какво?

— Изменение на кръвта на усойниците в зависимост от възрастта — повторих тържествено. — Това беше друга една работа, измислена от тебе. Но колко се радвам, дявол да го вземе, че те виждам!

И наистина много се радвах, от все сърце! С Валя винаги сме се обичали, но не знаехме колко е хубаво да се срещнем ненадейно далеч от Москва, след няколко години, когато целият предишен живот изглежда полузабравен.

Почнахме да приказваме за Корабльов, но в това време Валя си спомни, че трябва да даде на лисичетата някакво лекарство.

— Разпореди се да им дадат!

— Не, разбираш ли, аз трябва да им го дам лично — каза загрижено Валя. — Това е вигантол, против рахитизма. Ти ще ме почакаш ли? Скоро ще се върна.

Не ми се искаше да се разделям с него и ние тръгнахме заедно.