Вениамин Каверин
Двамата капитани (108) (Роман в два тома)

Седма глава
„Екатерина Ивановна Татаринова-Григориева“

Все по-често оставах да спя в болницата, после почнах да оставам по две-три денонощия и най-после почнах да ходя у дома само тогава, когато Розалия Наумовна ме молеше за това.

— Нещо ми е скучно без вас, Катя — казваше тя.

„Скучно“ — това означаваше, че тя отново не знае какво да прави с Берта, която ставаше все по-страхлива и мълчалива и вече не ходеше по опашките за продукти, а по цели дни лежеше на дивана и главно почти престана да яде.

Лоша беше работата й, затова посъветвах Розалия Наумовна веднага да я изведе от Ленинград. Но Розалия Наумовна се боеше да я пусне сама, а да замине и тя с нея за това не даваше да й се спомене.

… Беше тихо и пусто в квартирата, тънки ивици светлина падаха върху мебелите и на пода. Слънцето се промъкваше през процепите на затворените капаци на прозорците. Поседнах до Берта, замислих се, после се стреснах като от сън от тревожните уморителни мисли, които сякаш ме изведоха от тази стая, където мебелите бяха облечени в калъфи и слабичката бабичка в чиста нощна риза седеше и с детско внимание изрязваше книжни салфетки — през последно време това и беше любимото занятие.

— Ето как, без да усетиш, можеш да се побъркаш…

Навярно съм произнесла високо тия думи, защото Берта за един миг остави салфетките и разсеяно ме погледна.

— Там ви чакат, Катя — каза тя, като помълча.

— Кой ме чака?

— Не знам.

Отидох веднага в моята стая. Съвсем непознат стар човек спеше в стаята ми със скръстени на корема ръце.

— Той каза ли, че ме познава? — попитах, след като излязох на пръсти и се върнах при Берта.

— Роза говорѝ с него. А защо?

— Нищо, просто тоя човек виждам за пръв път в живота.

— Какво приказвате? — ужасена попита Берта. — Той каза, че е познат.

Успокоих я. Но никога не съм имала такъв почтен познат — дълъг, брадат, с рязка от пенсне на носа. Стана ми смешно. Каква е тази работа. Той беше моряк — кителът му и противогазовата маска висяха на стола.

Най-после той се събуди. Прозина се дълго, седна и като всички късогледи хора попипа наоколо — навярно търсеше очилата си. Закашлях се. Той скокна.

— Екатерина Ивановна, вие ли сте?

— Да.

— Изобщо, Катя — добродушно каза той. — А ето че аз дойдох и заспах, колкото и да е странно това.

Гледах го с широко отворени очи.

— Разбира се, трудно ви е да ме познаете. Но затова пък с вашия Саня ние се познаваме… чакай, откога ли?

Той броеше на ум.

— От двадесет и пет години. Боже мой! Двадесет и пет години, ни повече, ни по-малко.

— Иван Иванич, вие ли сте?

— Той същият.

Това беше доктор Иван Иванич, за когото хиляди пъти бях слушала от Саня. Той беше научил Саня да говори и помнех дори тия първи смешни думи: „Абрам, кура, ящик“. Той беше летял със Саня за Ванокан и без неговата удивителна енергия би се случило нещо лошо, когато Саня три денонощия беше се „борил със снежната виелица“, без каквато и да било надежда за помощ! Всякога ми се струваше, че даже в тоя възторг, с който Саня говореше за него, имаше нещо детско, приказно. И действително той приличаше на доктор Айболит^[1] със своето румено набръчкано лице, с дебел нос, на който пенснето стоеше предизвикателно, с големи ръце, които смешно размахваше, когато говореше, също като че ли ви хвърляше нещо в лицето.

— А аз си блъсках главата кой е тоя познат! Докторе, но откъде идвате? Вие сте били навярно някъде далеч?

— Не, наблизо бях. На шестдесет и деветия паралел.

— Вие моряк ли сте?

— Аз съм моряк и при това така красив — каза докторът. — Всичко ще ви разкажа. Дайте ми само чаша чай!

Той, не знам защо, ме целуна, като долепи брадичката си, и аз изтичах в кухнята да сложа чай. После се върнах и му казах, че Саня и досега носи със себе си стетоскопа, който докторът някога беше забравил в затрупаната със сняг къщурка в глухото далечно селце близко до Енск.

Той се засмя и след няколко минути седяхме и разговаряхме, като че бяхме познати от хиляда години. Така беше всъщност — макар и не от хиляда, но от много отдавна, оттогава, когато за пръв път чух за него.

Докторът служеше във флотата съвсем отскоро, от началото на войната. Той поискал сам това, макар че Ненецкият национален окръг протестирал и някой си Ледков говорил с него цяла нощ — все го убеждавал да се откаже. Но докторът настоял. Неговият син Володя бил в армията на Ленинградския фронт и докторът смяташе, че трябва да се воюва, а не да се живее в джендема. Той беше назначен в градчето Полярно в базата на подводната флота. Полярно — това не е Заполярие. Това е военно градче на Колския залив, на две хиляди километра от Заполярие. Морските летци в Полярно му казали, че Саня е в АДД^[2], че лети над Кьонигсберг и че един от полковете на АДД, според слуховете, скоро ще долети на Север.

— Как над Кьонигсберг? Аз нищо не знам.

— Здрасти! — сърдито каза докторът. — А кой трябва да знае, гълъбче, ако не вие?

— Кой ще ми каже? Та Саня няма да ми пише за това.

— Да предположим — съгласи се докторът. — Все едно, трябва да се знае, трябва да се знае.

Аз донесох чая, той наведнъж гаврътна чашата с чай и каза: „Бива си го!“

— Сега на фронта е тежко — каза той. — Видях Володя и той също каза, че е тежко. Именно тук, около Ленинград, но аз ви нося писмо!

— От кого?

— От един стар приятел — загадъчно каза докторът и почна да си търси противогазовата маска, която висеше под носа му; писмото беше очевидно в маската. — Служи с Володя в една част. Именно той ми каза, че вие сте в Ленинград. Когато тръгвах, той ме помоли да ви предам това писмо.

„За Екатерина Ивановна Татаринова-Григориева“ беше написано на плика — и адресът беше твърде подробен. И втори адрес до болницата, в случай че докторът не ме намери у дома. Почеркът беше ясен, остър и непознат. О, не, познат. С изумление гледах плика. Писмото беше от Ромашов.

— Е, какво? — тържествено каза докторът. — Познахте ли от кого е?

— Познах. — И хвърлих писмото на масата. — Вие познавате ли се с него?

— Запознах се при Володя. Превъзходен човек. Завежда интендантския отдел и Володя казва, че той без него е като без ръце. Твърде, мил изглежда. За съжаление замина.

Нещо промърморих.

— Да, твърде мил — продължи докторът. — Пие наистина, но кой не пие?

— Интересно, откъде знае той, че аз съм в Ленинград?

— Да, точно това! Нима той не е идвал у вас?

Аз помълчах.

— Да-а — поглеждайки изпод пенснето, каза докторът. — Аз предполагах, че именно приятел ви пише. Той например ми разказа целия ваш живот, особено през последните години, за който аз знаех твърде малко.

— Докторе, това е страшен човек.

— Хайде де!

— И изобщо да го вземат дяволите. Искате ли още чай?

Докторът изпи втора чаша, също на един дъх, после почна да ме черпи с концентрат — шоколад с какао.

— Твърде интересно — замислено каза той. — И какво, няма ли да прочетете писмото?

— Не, ще го прочета.

Скъсах плика. „Катя, незабавно излезте от Ленинград — беше написано с едри букви, набързо. — Моля ви. Не бива да губите нито минута. Знам повече, отколкото мога да ви пиша. Да ви пази моята любов, скъпа Катя! Ето, виждате ли какви думи. Нима бих посмял да ги напиша, ако не полудявам от мисълта, че вие ще останете сама в Ленинград? До Тихвина може да се иде с автомобил. Но по-добре е с влак, ако вървят още. Боже мой, не знам! Не знам ще ви видя ли, моя скъпа, мое щастие и живот…“