Вениамин Каверин
Двамата капитани (101) (Роман в два тома)

Шестнадесета глава
„Аз те виждам с малкия на ръце“

Саня ми казваше един път, че през целия му живот е било така: уж всичко е добре — и изведнъж самолетът му трябва да направи остър завой и се започват всевъзможни криволици нагоре, надолу… Но този път, може да се каже, машината полетя стремглаво надолу.

Естествено, сега, когато нови, хиляди пъти по-силни чувства заслониха всичко, с което бяхме живели, радвали и огорчавали преди войната — някак странно изглежда необикновеното впечатление от оня неуспех на Саня. То беше впечатление, което отчасти даже измени възгледите му за живота.

— Свършено е, Катя — каза той яростно, като се върна от В., — Север, експедиция, „Света Мария“ — не искам повече да слушам за това! Всичко това са детски приказки, които отдавна трябваше да се забравят!

Дадох му дума, че ние заедно ще забравим тия „детски приказки“, макар да бях уверена, че той никога няма да ги забрави.

Имах още една слаба надежда, че Саня ще успее в Москва да отмени заповедта. Но телеграмата, която получих от него, вече не от Москва, а отнякъде — по пътя за Саратов, ме убеди в обратното. Самото назначение, което бе получил, подчертаваше пълното проваляне на експедицията. Той бе прехвърлен в селскостопанската авиация — така наречената авиация за спецприложения, и трябваше, повече или по-малко — да сее пшеница и да засипва блатата. „Отлично, аз ще бъда такъв, за какъвто ме смятат — пишеше той в първото си писмо от някакъв колхоз, в който вече втора седмица седеше, «съгласувайки и свързвайки» въпросите на своята работа с местните власти, — по дяволите илюзиите — та не е ли вярно, че това бяха илюзии? Но Ч. все пак беше прав, като казваше, «щом искаш да бъдеш нещо, то бъди най-добър». Не мисли, че съм капитулирал. Що са дни, занапред са.“

„Да благодарим на тая стара история — пишеше той в друго писмо, — макар само за това, че тя ни помогна да се срещнем и обикнем. Но аз вярвам, че много скоро тия лични стари сметки ще се окажат важни не само за нас.“

Той ми пишеше с известна ирония, че постепенно привиква към полезната роля на „сеяч на житни растения“ и „неукротим борец срещу скакалците“. Но както се вижда, той се бе увлякъл в тази работа, защото скоро получих съвсем друго писмо.

„Мила ми бабичко — пишеше той, — представи си, съществува така наречената парижка зеленина, която трябва да се разпръсква над езерата по единадесет килограма на километър. За това, представи си, трябва да бъдеш опитен, макар само за туй, че тия езера са малки, намират се в гората и си приличат като братя. Доближаваш се към такова езеро с пълна скорост, изведнъж рязко се спущаш и право нагоре. Интересно е, нали? Колкото и да е странно, но съвсем други, не селскостопански мисли ме обхващат, когато се спущам над тия езера или сея пшеница от ниско. Сто двадесет и пет пъти на ден кацам на земята — това ще ми потрябва, когато парижката зеленина на моя самолет ще бъде заменена с друг, по-значителен товар. Всичко върви към по-добро, аз не съжалявам за нищо. Прегръщам те. Виждам те с малкия в ръце, разхождаш се по стаята и пееш, а плитките ти са лошо забодени и са се разплели, и ти се доближаваш до мене, приклякваш, за да ти забода плитките…“

Ненапразно Саня си ме представяше с малкия Петя на ръце — посвещавах му всичкото си свободно време. Той се изменяше всеки ден и така интересно беше да се наблюдава как той постепенно почваше да разпознава мене, Розалия Наумовна и бавачката; как в безсмислените още очички блясва изведнъж почуда, внимание. Това може да ви се види невероятно, но той нямаше още месец, а се усмихваше вече. Гледаше лампичката и плачеше, когато я угасвахме. Отначало се плашеше от ръчичките си, а после ги гледаше продължително и не се плашеше. Други деца на неговата възраст се мръщят, сърдят, а той беше весел, сякаш се радваше, че е дошъл на света. Мене ми се струваше, че прилича повече на Саня, отколкото когато го видях за първи път в клиниката. Роди се с черни косички, но само на темето, а сега цялата му главичка бе обрасла и той стана много миличък, спретнатичък…

Всичко излезе не така, както си мислехме и както си мечтаехме. Аз дойдох в Ленинград за две-три седмици, за да се срещна със Саня и да остана завинаги с него, където и да бъде той, и ето, той отново беше далеч от мен. Неочаквано малкият Петя, големият Петя и бавачката станаха мое семейство, за което трябваше да се грижа и мисля, при това никой не се съмняваше, че да се грижа и мисля трябваше именно аз.

Не знам защо аз продължавах да се занимавам с геологията на Севера, макар да бях обещала на Саня, че ще го изхвърля завинаги от главата си. Не бях добре с парите и взех една не особено приятна работа в Геоложкия институт.

Вероятно по-преди бих се терзала, сърдила на себе си и изобщо бих мислила за себе си хиляди пъти повече, отколкото би трябвало. Но беше ме обхванало неочаквано едно странно спокойствие. Именно заедно с „детските приказки“ приписвах своето самолюбие, гордост, своята обида на това, че всичко излезе не така, както страстно желаех. „Какво да се прави, мили мой — отговорих на Саня, когато той в едно писмо се укоряваше, че ме домъкнал в Ленинград и ме зарязал и при това с цяло семейство. — Както казва старият съдия, не може по поръчка да се наредиш живота.“

Пишех му често дълги писма за „учената“ бавачка, това как бърже расте малкият Петя и за това как големият жадно се нахвърли изведнъж на работата и проектопаметникът на Пушкин става чудесен, превъзходен…

Но не му писах нито дума за това как веднъж, като купувах нещо в Гастронома, на проспект „25 октомври“, видях от витрината познатата фигура в сиво палто и с мека шапка, тая именно, която беше купена специално за мене и която стоеше неловко на квадратната голяма глава…

Стъмняваше се, можеше и да се излъжа, но не, това беше Ромашов. Сдържан, бледен, леко приведен напред, той мина бавно покрай витрината и се загуби в тълпата.