Вениамин Каверин
Двамата капитани (11) (Роман в два тома)

Десета глава
Леля Даша

Може би не бих дори споменавал за това време, но друг един мил образ се изправя пред мен — леля Даша, която за пръв път тогава съзнателно оцених и обикнах.

Ходех при нея и мълчах — и без това тя знаеше всичко. За да ме утеши, тя ми разказваше историята на своя живот. С учудване узнах, че тя нямала още четиридесет години! А на мене ми се струваше същинска бабичка, особено когато си турнеше вечер очилата и четеше чуждите писма, които наводнението беше донесло в нашия двор (тя още ги четеше).

На двадесет и пет години останала вдовица: мъжът й бил убит още в началото на Руско-японската война. На шкафа, покрит с дантелена покривка, между вази от синьо вито стъкло стоеше портретът му. А зад портрета се пазеше едно писмо, което аз, разбира се, знаех наизуст. Походната канцелария на 26-ти източносибирски стрелкови полк съобщаваше на леля Даша, че нейният мъж, редникът Фьодор Александрович Фьодоров, награден с военния орден III и IV степен, е паднал геройски в бой с японците! Герой! Дълго след това при тая дума си представях ниско остригания мъж с мустаци и брадичка, седящ на плетено кресло на фона на снежни планини.

Всяка вечер леля Даша четеше по едно писмо — това беше станало за нея нещо като обред. Обредът започваше с това, че леля Даша се мъчеше да отгатне съдържанието на писмото по плика, по адреса, в повечето случаи съвсем размит от водата.

След това ставаше четенето — именно ставаше — бавно, с дълги въздишки, с мърморения, когато се случваха нечетливи думи. Леля Даша се радваше на чуждите радости, съчувствуваше на чуждите скърби, едни хокаше, други хвалеше. Излизаше, с една дума, като че всички тия писма са адресирани до нея. По същия начин четеше тя и книгите. Семейните и любовни работи на разните князе и графове, герои на приложенията към списанията „Родина“, леля Даша разчепкваше тъй, сякаш всичките тия князе и графове живееха в същия двор.

— А пък тоя барон Л. — говореше тя оживено, — аз си знаех, че той ще зареже мадам де Сан-Су. Миличка, миличка, а след това на ти една „миличка“! Бива си го тоя хубостник!

Когато, спасявайки се от Смешника Кулий, аз прекарвах вечерно време при нея, тя вече дочиташе пощата — бяха останали не повече от петнадесет писма. Сред тях имаше едно, което трябва да приведа тук. Леля Даша не бе го разбрала. Но мене и тогава ми се струваше, че то е някак свързано с писмото на щурмана за далечно плаване.

Ето това писмо (първите редове леля Даша не бе могла да разчете):

„… моля те за едно: не вярвай на тоя човек! Може смело да се каже, че ние дължим всичките си несполуки само на него. Достатъчно е да ти кажа, че от 60-те кучета, които той ни предаде в Архангелск, по-голямата част трябваше да застреляме още на Нова земя. Ето колко скъпо ни костува тая роднинска услуга. Не само аз, но цялата експедиция го проклина. Ние се излагахме на риск, знаехме, че се излагаме на риск, но не очаквахме такъв удар. Остава ни да направим всичко, което е по силите ни. Колко много работи бих могъл да ти кажа за нашето пътешествие! За нашата Катюша има истории за през цяла зима. Но как скъпо трябва да се разплащаме сега за тях, боже мой! Не искам да помислиш, че положението ни е безнадеждно. Но все пак недейте особено много очаква…“

Леля Даша четеше, като се запъваше и ме поглеждаше през очилата с поучително изражение. Аз я слушах, без да знам, че след няколко години ще си спомням мъчително всяка дума.

Писмото беше дълго, на седем или осем страници — подробен разказ за живота на кораба, замръзнал сред ледовете и бавно движещ се на север. Особено ме порази това, че лед имало дори в каютите и че всяка сутрин трябвало да го секат с брадва.

Бих могъл да разкажа със свои думи как на лов за мечки паднал в една пукнатина и се пребил морякът Скачков, как всички се измъчили, като наглеждали болния механик Тисо. Но буквално бях запомнил само ония двадесет или тридесет реда, които приведох по-горе.

Леля Даша все още четеше и въздишаше — сякаш в мъгла ми се мяркаше в главата следната картина: бели палатки на белия сняг; задъхани кучета влекат шейна. Един огромен човек, великан в рунтави ботуши, с кожен висок-висок калпак върви към шейната като поп в кожено расо…

Веднъж като дойдох у лелини Дашини, заварих я потънала в сълзи. Тя плачеше пред шкафа, на който стоеше портретът на мъжа й, герой от Руско-японската война. Като ме съгледа, тя смъкна забрадката си от главата.

— Ето какво прави с мене тоя кръвопиец — каза ми тя с такава злоба, че аз се зачудих. — Ето как се гаври той с мене! Мислите, че като съм сама, никой не ще ме защити ли? Ще се намери!

— Лельо Дашо!

— Ще се намери! — повтори тя и отново заплака. — Няма да търпя. Ще си замина — и това си е. Търси ме след туй, ако си нямаш работа.

Тя седна на кревата, сне обувката си и я запрати с все сила на пода.

— Да те вземат дяволите! — каза тя тържествено. — А сам ти, стари дяволе, запомни и знай! Не съм аз жена за тебе. Това не ще го бъде никога.

Разбрах, че тя хока стария Сковородников, и попитах какво е направил. Но тя само махна с ръка.

Още тогава ми се стори, че тя сама не знае добре обидил ли я е той или не. Във всеки случай той й беше казал нещо особено, защото вечерта леля Даша наметна черното си дантелено шалче и отиде при циганката-врачка, която живееше в съседния двор.

Върна се замислена, тиха и вече не хокаше Сковородникова; наопаки, тя си продума тихичко: „Па и не е пияница.“

Това странно поведение продължи и на следния ден. Леля Даша седеше на двора и плетеше, когато на портата се появи един непознат червендалест човек в мръсно брезентно палто, с дебели ботуши. Като се огледа, той се отправи към стария Сковородников, който вареше своето универсално лепило пред входа.

— Вие ли продавате къщата?

Сковородников го погледна, след това леля Даша.

— Аз — отговори той — продавам тая къща и цялото имущество поради заминаване.

Леля Даша почна развълнувано да шепне, след това скочи и като събори стола, смъкна като вчера забрадката си от главата.

— Двор има ли?

— Има, ей това, което е оградено.

Леля Даша шепнеше все по-високо.

— Не се продава! — извика тя изведнъж. — Не е за продан тая къща! Махайте се!

Сковородников хитро затвори едното си око.

— Ти ли си стопанинът? — запита го бързо човекът с брезентното палто.

— Аз.

— Тогава какво — продаваш ли я или не?

— Ето на, казват ви, че не се продава — каза самодоволно Сковородников и се закиска.

Петка присъствуваше на тая сцена. Той стоеше на прага на кухнята и се усмихваше презрително. Не разбирах нищо. Скоро всичко се разясни.