Вениамин Каверин
Двамата капитани (47) (Роман в два тома)

Четиринадесета глава
Свиждане в катедралната градина. „Не вярвай на този човек“

Като момче, съм бивал хиляди пъти в Катедралната градина, но тогава и на ум не ми е идвало, че е така хубава. Тя е разположена високо на един хълм, гдето се вливат двете реки Песчинка и Тиха, и е оградена от крепостната стена. Стената се беше отлично запазила, но кулите бяха станали по-малки оттогава, когато се бяхме срещали с Петка за последен път, за да си дадем взаимно „кървава клетва за приятелство“.

Имаше много сняг, но все пак се изкачих по склона до Мартиновата кула, за да видя какво е станало с Ириновските ливади, с Николското училище, с кожарската фабрика. Всичко се оказа на мястото си — и навсякъде сняг и сняг, до самия хоризонт…

Най-сетне дойдоха Катка и Саня. Видях как Саня, прилична на бабичка в своя жълт кожух, направи широк жест с ръка, сякаш казваше: „Ето това е Катедралната градина“, и веднага се сбогува и си отиде, като кимна тайнствено с глава.

— Катя! — извиках аз.

Тя трепна, видя ме и се засмя…

Половин час ние се карахме: аз я гълчах, задето не ми е съобщила за заминаването си, тя — мене, задето не съм дочакал писмото й и съм дошъл. След това и двамата се сетихме, че не сме си разказали най-важното. Оказа се, че Николай Антонич говорил с Катя. „От името на покойния си братовчед“ той й забранил да се среща с мен. Той произнесъл дълга реч и заплакал.

— Ти можеш да не ми повярваш, Саня — каза Катя сериозно, — но, честна дума, аз го видях с очите си.

— Тъй — казах аз и турнах ръка на гърдите си.

Там, в страничния джоб, завито в хартия за компреси, която бях измолил от леля Даша, беше писмото на Татаринов.

— Слушай, Катя — казах решително, — искам да ти разкажа една история. Например: представи си, че живееш на брега на една река и някой прекрасен ден на тоя бряг се появява една пощенска чанта. Разбира се, тя не пада от небето, а я донася водата. Раздавачът се удавил! И ето, тая чанта попада в ръцете на една жена, която много обича да чете. А сред съседите й има едно осемгодишно момче, което много обича да слуша. И ето, веднъж тя му прочита такова едно писмо: „Дълбокоуважаема Мария Василиевна…“

Катка ме гледа с учудване.

„… Бързам да ви съобщя, че Иван Лвович е жив и здрав — продължих аз бързо. — Преди четири месеца, съгласно с неговата заповед…“

И на един дъх казах наизуст писмото на щурмана. Не се спирах, макар че на няколко пъти Катя ме хваща за ръкава с някакъв ужас и учудване.

— Ти видял ли си това писмо? — попита тя и побледня. — За баща ми ли пише той? — отново попита тя, като че ли можеше да има някакво съмнение в това.

— Да. Но това още не е всичко!

И аз й разказах как леля Даша се беше натъкнала веднъж на друго едно писмо, в което се разказваше за живота на кораба, замръзнал сред ледовете и бавно движещ се на север.

„Приятелко, мила моя, скъпа Машенка…“ — почнах наизуст и се спрях. Тръпки полазиха по гърба ми, гърлото ми се сви и изведнъж видях пред себе си като насън мрачното остаряло лице на Мария Василиевна с мрачни, гледащи изпод вежди очи. Тя е била като Катя, когато той й е писал това писмо, а Катя е била малко момиченце, което все е чакало „писмо от татко“. Дочака го най-сетне.

— С една дума, ето — казах аз и извадих от страничния си джоб писмото, увито в хартия за компреси. — Сядай и чети, а аз ще походя. Ще се върна, когато го прочетеш.

Разбира се, не отидох никъде. Стоях под Мартиновската кула и гледах Катя през всичкото време, докато тя четеше. Беше ми много жално за нея и в гърдите ми ставаше топло всеки път, когато си помислех за нея — и студено, когато си помислих как й е страшно да чете тия писма. Виждах как тя поправяше с несъзнателно движение косите си, които й пречеха да чете, и как става от скамейката, сякаш за да прочете някоя мъчна дума. По-рано не знаех радост ли е или скръб да получи човек такова писмо. Но сега, като я гледах, разбрах, че това е страшна скръб. Разбрах, че тя не бе губила никога надежда. Преди тринадесет години баща й бе изчезнал безследно в полярните ледове, където няма нищо по-лесно от това да се умре от глад и от студ. Но за нея той умря едва сега!

Когато се върнах, очите на Катя бяха зачервени и тя седеше на скамейката, държейки писмата с отпуснати ръце на колене.

— Измръзна ли? — попитах я, като не знаех как да започна разговор.

— Не можах да разчета някои думи… Ето тези: „Моля те…“

— Ах, тия ли? Тук е написано: „Моля те, не вярвай на тоя човек…“

Вечерта Катя беше на гости у нас, но ние не говорихме нищо за старите писма — така се бяхме предварително уговорили. Само леля Даша не се сдържа и разказа историята на удавилия се раздавач. Оказа се, че той не бил потънал случайно, а се удавил „поради нещастна любов“, както обясни тя. Той бил влюбен в едно момиче, а момичето омъжили за другиго.

— Поне писмата да бе разнесъл предварително! — добави с досада леля Даша.

Катя беше много тъжна. Всички се стараеха да й угодят, особено Саня, която се беше тутакси привързала към нея, както само момичетата умеят. След това ние със Саня я изпратихме до козата, която пак стоеше на пътеката, но тоя път не изпадна в истерия, а само заклати сърдито брада.

Старците още не спяха, когато се върнахме вкъщи. Макар и малко късно, съдията се караше на леля Даша, задето не разпратила пощата — „поне тия писма, чийто адрес би могъл да се прочете“ — и намираше само едно оправдание за нея — десетгодишната давност. Леля Даша говореше за Катя. По нейно мнение съдбата ми била вече решена.

— Нищо, хареса ми — каза тя с въздишка. — Красива, печална. Здрава.

Поисках от Саня картата на нашия Север и показах пътя, по който е трябвало да мине капитан Татаринов от Ленинград до Владивосток. Едва сега си спомних за неговото откритие. Каква е тая земя на север от Таймирския полуостров?

— Почакай — каза Саня. — Това е Северна земя!

Що за дяволия! Това беше Северна земя, открита в 1913 година от лейтенант Вилкицки. Ширина 79°35′ между осемдесет и шестия и осемдесет и седмия меридиан. Странно!

— Извинете, другари! — казах аз и сигурно съм малко побледнял, защото леля Даша ме погледна изплашена. — Всичко разбирам! Отначало това било сребриста ивица, идеща от самия хоризонт. На трети април ивицата се превърнала в матов щит. На трети април!

— Саня… — почна безпокойно леля Даша.

— Извинете, другари! На трети април. А Вилкицки открил Северна земя есента, не помня точно кога, само че есента, през септември или октомври. Есента, половин година по-късно! Есента; значи никакъв дявол не е открил той, защото тя е била вече открита.

— Саня! — каза и съдията.

— Открита и наречена в чест на Мария Василиевна — продължих аз, като държех здраво пръста си върху Северна земя, сякаш се боях да не би пак да стане с нея някаква грешка. — В чест на Мария Василиевна — Мариина земя или нещо подобно. А сега сядайте и всичко ще ви обясня!…

Как да се заспи след такъв ден? Пиех вода, разглеждах картата. В трапезарията висяха изгледи от Енск и аз дълго ги изучавах, без да зная, че това били Санини картини, че тя се учи на живопис и мечтае за Художествената академия. Разгледах отново картата.

Спомних си, че тия острови почнаха да се наричат Северна земя неотдавна, че Вилкицки ги бе нарекъл „Земята на Николая Втори“.

Бедният Катин баща! Той беше странно, необикновено нещастен. Нито в една географска книга не се споменаваше нищо за него и никой в света не знаеше какво е извършил той.

Стана ми студено от жалост и възторг и си легнах, защото вече минаваше пет часът и на улицата някой вече метеше. Но не можах да заспя. Откъси от фрази из писмото на капитана ме мъчеха, сякаш чувах гласа на леля Даша и виждах как тя чете това писмо, като поглежда през очилата, въздиша и се запъва. Картината, която някога бях видял във въображението си — бели палатки върху снега, кучета, впрегнати в шейни, великан в кожени вълнести ботуши с рунтава висока шапка — се върна пак при мен и ми се поиска всичко това да се беше случило с мене, аз да бях на тоя кораб, бавно движещ се към своята гибел заедно с движещите се ледове, аз да бях капитанът, който пише прощално писмо до жена си — пише и не може да го свърши. „Аз я нарекох на твое име, така че на всяка географска карта ти ще намериш сега сърдечен поздрав от твоя…“

Как ли е свършвала тая фраза?… И изведнъж нещо ми мина бавно през ума, много бавно, някак неохотно, и аз седнах в леглото си, като не вярвах на себе си и чувствувах, че ей сега ще полудея — ще полудея, защото си спомних:

„… поздрав от твоя «Монготимо Ястребовия нокът», както ме наричаше някога ти. Колко отдавна беше това, боже мой! Впрочем аз не се оплаквам… Впрочем не се оплаквам“ — продължавах да си спомням, да си мърморя, като се плашех, че ето на, още една дума, още една дума, а по-нататък съм забравил и не ще мога да си спомня. „Аз не се оплаквам. Ние ще се видим и всичко ще бъде добре. Но една мисъл, една мисъл ме терзае!“

Скочих, запалих лампата и се спуснах към масата, където лежаха моливите и картите.

„Горчиво е съзнанието — сега аз пишех върху картата. — Горчиво е съзнанието, че всичко би могло да бъде другояче. Несполуките ни преследваха и първата несполука — грешка, за която сега трябва да се разплащаме всеки час, всяка минута — е тая, че възложих снабдяването на експедицията на Николай.“

На Николай ли? Наистина ли? Да, на Николай!

Спрях се, защото по-нататък в паметта ми имаше някаква яма, а още по-нататък — това аз пак помнех много ясно — имаше нещо за моряка Скачков, който паднал в една пукнатина и смъртно се наранил. Но това беше вече съвсем друго. Това беше съдържанието на писмото, а не текстът, от който нищо повече не можех да си спомня освен няколко откъслечни думи…

Така и не заспах. Съдията стана след седем часа и се изплаши, като ме свари да седя по долни дрехи пред картата на Севера, по която бях успял вече да прочета всичките подробности за гибелта на шхуната „Света Мария“ — подробности, които сигурно биха учудили и самия капитан, ако той се върнеше…

Миналата вечер бяхме се наговорили да идем в градския музей: Саня искаше да ни покаже тоя музей, с който много се гордееха в Енск. Помещаваше се в едно старинно търговско здание, за което Петка Сковородников някога разказваше, че било натъпкано със злато, а в мазето бил зазидан самият търговец Паганкин, и който влезел в мазето, щял да бъде удушен от него. И действително вратата към мазето беше затворена и на нея висеше огромен катанец, навярно от дванадесетия век, но затова пък прозорците бяха отворени и през тях каруцари хвърляха в мазето дърва.

На третия етаж имаше изложба от картините на Саниния учител, художника Тува, и тя ни заведе най-напред да разгледаме тия картини. И художникът беше тук, при картините — дребничък, в кадифена рубашка, приветлив, с голяма черна коса, в която блестяха дебели побелели нишки. Картините му не бяха лоши, но малко отегчителни — все Енск и Енск, нощем и денем, при лунно и слънчево осветление, старият Енск и новият Енск. Впрочем ние ги хвалехме най-безсъвестно: много мил беше тоя Тува и Саня го гледаше с такова обожаване!

Навярно тя се бе досетила, че трябва да си поговорим с Катя, защото изведнъж се извини и остана на изложбата под някакъв глупав предлог, а ние слязохме долу в една голяма зала, където стояха рицари в железни мрежести ризници, които стърчаха изпод нагръдника като риза изпод жилетка.

Разбира се, аз горях от нетърпение да разкажа на Катя за нощните си открития. Но как да почна такъв разговор? Тя почна сама.

— Саня — каза тя, когато се бяхме спрели пред един воин от времето на Стефан Батори, който напомняше с нещо Корабльов, — аз мислех за кого пише той: „Не вярвай на тоя човек“.

— Е?

— И реших, че… не е за него.

Ние помълчахме. Тя гледаше воина, без да откъсне поглед от него.

— Не, за него е — възразих мрачно. — Между другото, твоят баща е открил Северна земя. Именно той, а не Вилкицки. Аз установих това.

Но това известие, което след няколко време порази географите от целия свят, не направи на Катя особено впечатление.

— А защо ти мислиш — продължи тя с известно затруднение, — че това е именно той… Николай Антонич? Нали там, в писмото, няма никакви указания?

— Указания има колкото щеш. — Аз чувствувах, че започвам да се сърдя. — Първо, относно кучетата. Кой се е хвалил хиляди пъти, че бил купил чудесни кучета за експедицията? Второ…

Саня дойде и ние млъкнахме. Без да разбираме нищо, ние разглеждахме „бита на древноруските князе“, „отопляваната без комин къща на селянин от Енската губерния при капиталистическия строй“. Саня ни обясняваше нещо, ние не слушахме, поне Катя, която през всичкото време ме поглеждаше с разстроен вид. Тя сякаш ме питаше: „Уверен ли си в това?“ И аз отговарях без думи: „Напълно уверен“.

След това Саня се сбогува и си отиде, а ние още дълго се лутахме из тъмните зали на Енския градски музей.

— А второ?

— А второ, нощес си спомних още едно място от това писмо. Ето го.

И аз издекламирах това място, като започнах с думите „Монготимо Ястребовия нокът“. Издекламирах го ясно, високо, като стихотворение, и Катя ме слушаше с широко разтворени очи, сериозна като статуя. Изведнъж някаква хладнина се мярна в очите й и аз помислих, че тя не ми вярва.

— Ти вярваш ли ми?

Тя побледня и каза ниско:

— Да.

Повече не говорихме по тоя въпрос. Аз попитах само не помни ли откъде е това „Монготимо Ястребовият нокът“ и тя каза, че не помни, като че ли е из Густав Емар, и след това каза, че аз не зная колко това е страшно за майка й.

— Всичко това е много по-сложно, отколкото ти си мислиш — забеляза тя тъжно и съвсем като възрастна жена. — Животът на мама е много тежък, а за онова, което й е минало през главата, и да не говорим! А Николай Антонич…

И Катя млъкна. Но по-късно тя ми обясни каква била работата. Това също беше откритие и може би още по-неочаквано, отколкото откриването на Северна земя от капитан Татаринов. Оказа се, че Николай Антонич вече от много години бил влюбен в Мария Василиевна! Когато тя миналата година била болна, той няколко дни съвсем не се събличал и наел болногледачка, макар че това било съвсем излишно. След болестта той сам я завел в Сочи и я настанил в хотел „Ривиера“, макар че в санаториума било много по-евтино. „Просто бил се побъркал“, както казала Нина Капитоновна. През пролетта ходил в Ленинград и донесъл на Мария Василиевна много скъпо жакетче от хубави кожи с ръкави като криле. Той никога не си ляга, ако Мария Василиевна не се е прибрала. Той я придумал да зареже университета, защото й било трудно да работи и едновременно да се учи. Но най-чудната история станала тая зима: внезапно Мария Василиевна казала, че не иска повече да го вижда. И той изчезнал. Излязъл, както си бил, и не се върнал вкъщи десет дни. Не се знае къде е живял — навярно в някой хотел. Тогава се застъпила за него Нина Капитоновна. Тя казала, че това е „някаква си инквизиция“, и сама го довела вкъщи. Но Мария Василиевна не приказвала с него още цял месец…

Беше просто невъзможно да си представи човек, че Николай Антонич се побърква от любов! Николай Антонич, с неговите подпухнали пръсти, със златен зъб, такъв стар! Но като слушах Катя, аз си представих тия сложни и мъчителни отношения. Представях си как е прекарала Мария Василиевна тия дълги години. Ами че тя беше красавица и на двадесет години беше останала самотна. „Нито вдовица, нито омъжена жена!“ Тя се е принуждавала да живее само със спомени от уважение към паметта на мъжа си! Представих си как Николай Антонич в продължение на години беше я ухажвал, обикалял, мазен, упорит, търпелив. Той беше съумял да я убеди — и не само нея, — че само той е разбирал и обичал мъжа й. Катя беше права. За Мария Василиевна това писмо беше страшен удар. Не е ли по-добре да го оставим в Санината стая на етажерката, между „Царската камбана“ и „Приключенията на един донски казак в Кавказ“?