Вениамин Каверин
Двамата капитани (2) (Роман в два тома)

Първа глава
Писмо. За сини раци

Помня широк кален двор и ниски къщурки, заградени със стобор. Дворът беше до самата река и напролет, когато спаднеше придошлата вода, той биваше осеян с трески и мидени черупки, а понякога и с други, още по-интересни неща. Така веднъж намерихме една здраво натъпкана с писма чанта, а след туй водата донесе и остави предпазливо на брега и самия пощенски раздавач. Той лежеше по гръб, с отметнати ръце, сякаш се пазеше от слънцето, още съвсем млад, русокос, във формена куртка с лъскави копчета — навярно, преди да тръгне за последното си пътуване, пощенският раздавач ги беше лъскал с тебешир.

Чантата бе взета от полицая, а писмата, тъй като се бяха разкиснали и повредили, ги прибра леля Даша. Но те не бяха се съвсем разкиснали — чантата беше нова, кожена и се затваряше добре. Всяка вечер леля Даша четеше на глас по едно писмо, понякога, само на мене, а понякога на целия двор. Това беше толкова интересно, че дори бабичките, които отиваха у Сковородникови да играят на карти, зарязваха картите и се присъединяваха към нас. Едно от тия писма леля Даша четеше по-често от другите — тъй често, че в края на краищата аз го научих наизуст. Оттогава изминаха много години, но аз още го помня от първата до последната дума.

„Дълбокоуважаема Мария Василиевна,

Бързам да ви съобщя, че Иван Лвович е жив и здрав. Преди четири месеца, съгласно предписанието му, аз напуснах шхуната заедно с тринадесет души от командата. Надявайки се да се видя скоро с вас, не ще ви разказвам за нашето тежко пътуване към земята на Франц Йосиф по плаващите ледове. Трябваше да претърпим невероятни бедствия и лишения. Ще кажа само, че от нашата група едничък аз се добрах благополучно (ако не се смятат измръзналите крака) до нос Флора. Корабът «Св. Фока» от експедицията на лейтенант Седов ме прибра и докара в Архангелск. Останах жив, но изглежда, че ще трябва да съжалявам за това, тъй като в близките дни ми предстои операция, след която ще трябва да възложа надеждите си на божието милосърдие, а как ще живея без крака — не знам. Но ето какво трябва да ви съобщя: «Св Мария» замръзна още в Карско море и от октомври 1913 година непрекъснато се движи на север заедно с полярните ледове. Когато ние я напуснахме, шхуната се намираше на 82 градуса и 55 минути ширина. Тя стои спокойно сред леденото поле или, по-право, стоя от есента 1913 година до моето заминаване… Може би тя ще се освободи още тая година, но по мое мнение, невероятно е, че това ще стане идущата година, когато тя бъде приблизително на онова място, където се освободи «Фрам»^[1]. У ония, които останаха на кораба, има още достатъчно храна и тя ще им стигне до октомври-ноември идущата година. Във всеки случай бързам да ви уверя, че ние напуснахме кораба не защото положението му беше безнадеждно. Разбира се, аз трябваше да изпълня заповедта на корабния капитан, но няма да скрия, че тя отговаряше на моето желание. Когато тръгнах от кораба заедно с тринадесетте моряци, Иван Лвович ми предаде един пакет, адресиран до покойния сега началник на Хидрографското управление, и писмо за вас. Не рискувам да ги изпратя по пощата, защото, останал едничък жив, аз скъпя всичко, което може да засвидетелствува моето честно поведение. Поради това ви моля да изпратите някого или да дойдете лично в Архангелск, тъй като аз ще трябва да прекарам най-малко три месеца в болницата. Чакам отговора ви.

С най-дълбоко уважение, винаги на услугите ви

Щурман за далечно плаване

И. Климов“

Адресът беше размит от водата, но все пак се виждаше, че беше написан със същия твърд прав почерк върху дебелия пожълтял плик.

Навярно това писмо бе станало за мене нещо като молитва — всяка вечер аз си го повтарях, очаквайки връщането на баща ми.

Той се прибираше късно от пристанището: параходи сега идваха всеки ден и товареха не лен и храни, както по-рано, а тежки сандъци с патрони и части от оръдия. Той си идваше — тежък, набит, мустакат, с малка сукнена шапка, брезентни панталони. Майка ми приказваше ли приказваше, а той ядеше мълчаливо и само покашлюваше от време на време и си изтриваше мустаците. След това той вземаше децата — мене и сестра ми — и се търкулваше на леглото. Той миришеше на коноп, понякога на ябълки, на хляб, а понякога на някакво гранясало машинно масло и аз помня как от тая миризма ми ставаше тежко.

Струва ми се, че именно в оная нещастна вечер, както лежах до баща си, аз за пръв път съзнателно оцених всичко, което ме заобикаляше. Мъничка тясна къщичка с нисък таван, облепен с вестници, с голяма дупка под прозореца, от която лъха прохлада и мирише на река — това е нашата къща. Една красива черна жена с разпуснати коси, която спеше на пода върху два чувала, натъпкани със слама — това е моята майка. Мънички детски крачка, които стърчат изпод дрипавото одеяло — това са крачката на моята сестра. Едно слабичко черно момченце в широки панталони, което, треперейки, се измъква от леглото и крадешком излиза на двора — това съм аз.

Отдавна вече беше избрано подходящото място, скътана бе връв и даже съчки за огън бяха натрупани в Пролома; липсваше ми само парче гнило месо, за да ида на лов за сини раци. Дъното на нашата река е разноцветно и раци се ловяха също разноцветни — черни, зелени, жълти. Те налитаха на жаби и на светлината. Но синият рак — в това бяха твърдо убедени всички момчетии — налиташе само на гнило месо. Най-сетне вчера ми потръгна: задигнах от майка си парче месо и цял ден го държах на слънце. Сега то беше гнило — за да се убедя в това, нямаше нужда даже да го вземам в ръце…

Затекох се бързо по брега до Пролома: тук бяха натрупани съчките за огън. В далечината се виждаха кули — на единия бряг Покровската, на другия Спаската, в която след започването на войната беше устроен военен склад за кожи. Петка Сковородников уверяваше, че преди това в Спаската кула живеели дяволи и че той сам бил видял как се промъкнали на нашия бряг — минали реката, потопили сала и отишли да живеят в Покровската кула. Той уверяваше, че дяволите обичали да пушат и да пиянствуват, че те били остроглави и че сред тях имало мнозина куци, защото били паднали от небето. В Покровската кула те се размножили и при хубаво време излизали на реката да крадат тютюна, който рибарите връзват за мрежите, за да подкупят таласъма.

С една дума, не се учудих много, когато, раздухвайки огъня, съгледах една черна мършава фигура в Пролома на крепостната стена.

— Какво правиш тук, бе хлапак? — попита дяволът също като човек.

Дори и да можех, нищо не бих отговорил. Аз само го гледах и цял треперех.

В същата минута месечината се показа иззад облаците и пазачът, който ходеше на оня бряг около кожарския склад, се видя ясно — едър, тромав, с пушка, която стърчеше зад гърба му.

— Раци ли ловиш?

Той леко скочи долу и клекна край огъня.

— Защо мълчиш, бе глупчо? — попита той сурово.

Не, това не беше дявол! Това беше един мършав човек, без шапка, с тояжка, с която през всичкото време се тупаше по краката. Не видях добре лицето му, но затова пък успях да забележа, че палтото му беше облечено на голо тяло, а вместо риза имаше шалче.

— Какво — не искаш да говориш с мен, подлецо? — мушна ме той с тояжката. — Отговаряй де! Отговарям! Или…

Без да става, той ме сграбчи за краката и ме повлече към себе си. Аз замучах.

— Прекрасен град — каза той с отвращение. — Във всеки двор — кучета; полицаите — зверове.

И почна да псува.

Ако знаех какво ще стане подир час, бих се постарал да запомня какво говореше той, макар че, все едно, не можех да предам никому ни дума. Той псува дълго, даже плюна в огъня и заскърца със зъби. След това млъкна, отметнал глава назад и прегърнал коленете си. Погледнах го крадешком и чини ми се, че бих го съжалил, ако не беше толкова неприятен.

Изведнъж човекът скочи. След няколко минути той беше вече на понтонния мост, неотдавна построен от войници, а след това се мярна на другия бряг и изчезна.

Огънят ми изгасна, но и без огън виждах много ясно, че сред раците, които бях наловил вече много, нямаше нито един син. Обикновени черни раци, не много едри — в пивницата за такива плащаха по копейка за чифт.

Студен вятър започна да подухва някъде изотзад, панталоните ми се надуваха и аз почнах да мръзна. Време е да си вървя! За последен път хвърлих връвта с месото, когато съгледах на другия бряг пазача да тича надолу по склона. Спаската кула се издигаше високо над реката и от нея се спускаше към реката склон, осеян с камъни. Никой не се виждаше по сипея, ярко осветен от луната, но пазачът, кой знае защо, си свали тичешком пушката.

— Стой!

Той не гръмна, само щракна със затвора и в същата минута аз съгледах на понтонния мост оногова, подир когото той тичаше. Пиша тъй предпазливо, защото и сега още не съм уверен дали това беше човекът, който преди час седна край моя огън. Но сякаш и сега виждам пред себе си тая картина: тихи брегове, разширяващ се лунен път право от мене към шлеповете на понтонния мост и на моста две дълги сенки на тичащи хора.

Пазачът тичаше тежко и даже веднъж се спря, за да си поеме дъх. Но на оня, който бягаше пред него, види се, беше още по-тежко, защото той току клекна до перилата. Пазачът се спусна към него, викна и изведнъж се отметна назад — навярно го бяха ударили отдолу. Той още висеше на перилата, свличайки се бавно надолу, а убиецът вече изчезна зад крепостната стена.

Не зная защо, но тая нощ никой не караулеше на понтонния мост: будката беше пуста и наоколо нямаше никого, само пазачът, който лежеше на една страна с протегнати напред ръце. Една голяма волска кожа се търкаляше до него и той си отваряше бавно устата, когато се приближих разтреперан до него. След много години узнах, че мнозина си отваряли устата преди смъртта. След това той въздъхна дълбоко, сякаш с облекчение, и всичко затихна.

Като не знаех какво да правя, аз се наведох над него, затекох се към будката — тогава именно видях, че тя е пуста — и пак се върнах при пазача. Не можех даже да викам, и не само затова че тогава бях ням, но просто от страх. Но ето че откъм брега се чуха гласове и аз се спуснах назад, към мястото, гдето ловях раци. Никога друг път не ми се е случвало да тичам тъй бързо, чак до бодежи в гърдите и спиране на дъха. Не бях успял да покрия раците с трева и изпогубих половината от тях, докато стигнах вкъщи. Но тогава съвсем не ми беше до раците.

С лудо разтуптяно сърце открехнах безшумно вратата. В единствената ни стая беше тъмно, всички спяха спокойно, никой не бе забелязал ни моето излизане, ни връщането ми. След минута аз лежах на предишното място, до баща си. Но дълго още не можах да заспя. Пред очите ми беше все мостът, осветен от луната, и двете дълги тичащи сенки.