Вениамин Каверин
Двамата капитани (136) (Роман в два тома)

Деветнадесета глава
„Ти няма да ме убиеш“

Подобно на тичащ, който внезапно спира, усетих как животът ми спря и без да мисля за инерцията при движението, здравата си блъснах челото о въображаемата стена, с такова чувство гледах на стария, изобщо нормален човек, който стоеше пред мене в светлата също нормална стая и ми съобщаваше, че Ромашов търси Катя, т.е. върши същото, което и аз.

Но нашият разговор продължи, като че ли що не беше се случило. След като говори за Катя, Вишимирски почна да разправя за някакъв си член на местния комитет, който нямал право да го нарича „бивш“, защото той имал петдесетгодишен „трудов стаж“, а после се впусна в спомени и разказа, че някога през 1908 година, когато той излизал от театъра, лакеят викал: „Каретата на Вишимирски!“, и каретата се доближавала. Той носел цилиндър и наметало, сега не се носят такива неща, и „твърде жалко, защото това било красиво.“

— Кога умря? — попита той изведнъж и сталактитите му силно увиснаха надолу.

— Кой?

— Корабльов.

— А защо да е умрял? Той е жив и здрав, Николай Иванич — казах аз шеговито, а в същото време цял треперех и мислех: „Ей сега ще узнаеш всичко, но бъди внимателен“. — Та вие казвате, че това е лична работа за дамата, така ли?

— Да, лична работа е. Но твърде сериозна, твърде сериозна работа. Капитан Татаринов е историческа личност. Михаил Василиевич беше в Ленинград. Той прекарал там обсадата и така гладувал, че се хранел с лепило за тапети. Смъквал стари тапети, варил ги и ял лепилото. След това той заминал в командировка за месо и когато се върнал, вече я нямало. Заминала.

— Къде?

— Та там е работата — тържествено каза Вишимирски. — Вие знаете какво ставаше при евакуацията. Иди и търси, ако си нямаш работа! И главното, ако тя беше напуснала града с ешелон, лесно — трябваше да се разбере само — с кой? Например, ако е тръгнала с Хладкомбината, можеше да се узнае закъде е отпътувала. За Сибир ли? Значи тя е в Сибир. Но нея са я отпратили със самолет.

— Как със самолет?

— Да, именно със самолет. Очевидно като привилегирована. И ето — изчезна. Иди я търси сега. Известно е само, че самолетът е минал над Хвойна, т.е. над онази станция, отдето Михаил Василиевич взимаше месо.

Сякаш инстинктивно чувствувах кога се налагаше да мълча и кога можеше да кажа една-две думи. Всичко беше както трябва. Някакъв военен, навярно скоро излязъл от болницата, сух и черен, се е отбил у приятеля си, с когото се е разделил на фронта, и ето разпитва как живее той и какво прави. „Сега ще узнаеш всичко, но бъди внимателен“.

— Е, и какво стана? Намерихте ли я?

— Още не, но ще я намерим — каза Вишимирски — според моя проект. Писах до Бугуруслан, до Централното бюро за справка, излезе празна работа, защото ни пратиха сведения за десет Татаринови и сто Григориеви, а ние не знаехме на кое име да се спрем като първо. След това лично се обърнах до всички губернски градове към председателите на изпълнителните комитети. Това беше голям труд, голяма работа. Но капитан Татаринов беше мой приятел и за неговата дъщеря три месеца писах стандартни запитвания — моля за вашето разпореждане, евакуационен пункт, историческа личност, чакаме отговор. И получавахме такъв.

Разнесе се рязък звън. Вишимирски каза:

— Това е той.

Лицето му получи изплашен израз, острият бял кичур коси на главата му се затресе, мустаците му виснаха. Той излезе в антрето, а аз застанах бавно до стената край вратата, за да не бъда веднага забелязан от Ромашов при влизането му.

Той можеше да излезе на стълбището, защото Вишимирски в антрето му каза:

— Вас ви чакат.

Той бърже попита:

— Кой?

И старецът отговори:

— Някой си Григориев.

Но той не излезе, макар че можеше да стори това — аз не бързах. Той стоеше в тъмния ъгъл между гардероба и стената и извика, като ме видя, а след това по детски си вдигна юмруците и ги притисна към лицето си. На външната врата стърчеше ключ, завъртях го, извадих го и го сложих в джеба си. Вишимирски стоеше някъде между нас, спънах се в него и го преместих като кукла. След това го бутнах някак и той механически падна в креслото.

— Е, хайде, върви да поговорим — казах на Ромашов.

Той мълчеше. Каскетът му беше в ръцете, той го пъхна в устата си, захапа го, стисна зъби. Отново казах:

— Хайде!

И той тръсна яростно глава.

— Няма ли да вървиш?

Кресна:

— Не!

Но това беше последната минута на отчаянието, което го обзе, щом ме видя… Аз го дръпнах за ръкава, той се изправи и когато ние влязохме в стаята, гледаше ме малко под око, а лицето му беше станало вече съвсем друго, спокойно, с неподвижен израз.

— Както виждаш, жив съм — казах не така високо.

— Да, виждам.

Сега можех да го разгледам. Беше в лек сив костюм, на ревера с жълта лентичка — знак на тежко ранен, когато всъщност беше контузен съвсем леко, под лентичката имаше копче, светещо в тъмнината. Беше напълнял и ако не бяха щръкналите му червени уши, които, струва ми се, не по-лошо от копчето можеха да светят в тъмнината, никога не би изглеждал толкова представителен господин.

— Дай револвера ми.

Мислех, ще почне да лъже, че е върнал револвера, когато се е демобилизирал. Но револверът беше на мое име, получих го от командира на полка за бомбардирането на моста на Нарова. Ако върнеше револвера, Ромашов би се издал. Ето защо той мълчаливо издърпа чекмеджето на писалището си и извади револвера. Револверът беше празен.

— Дай ми документите.

Той мълчеше.

— Хайде!

— Те се намокриха и се разкъсаха — бързешком отговори той. — В Ленинград скривалището беше залято с вода. Бях в безсъзнание. Само снимката на Ч. се запази, аз я предадох на Катя. Спасих я.

— Вярно ли е това?

— Да, спасих я. Затова не се боя. Все пак ти няма да ме убиеш.

— Ще видим. Разказвай всичко, говедо — казах му аз, като го хванах за гушата и изведнъж го пуснах, защото тя ми се стори съвсем мека.

— Аз й дадох всичко, когато тя умираше. Ах, ти не ми вярваш — с отчаян глас закрещя той и някак си се доближи до мен отстрани, за да ме погледне в очите. — Но ти ще ми повярваш, защото ще ти разкажа всичко. Ти нищо не знаеш. Аз не те обичам.

— Нима?

— Но за какво ли да те обичам? Ти ми отне всичко хубаво в живота. Много нещо мога, мога твърде много — каза той надменно. — Мене винаги ми вървеше, защото всички наоколо биваха глупци. Бих направил кариера. Но плюх на кариерата!

„Плюх на кариерата“ — това беше казано твърде силно. Доколкото ми бе известно, Ромашов не само не плюеше на кариерата, а, напротив, стремеше се да направи такава, да забогатее и т.н. И това напълно му се удаваше, особено ако ви напомня, че той винаги, още в училище, беше ужасен тъпак.

— Но слушай — каза Ромашов, като побледня още повече, макар че това беше, струва ми се, невъзможно. — Ти ще ми повярваш, защото ще ти кажа всичко. Направих нужното, за да пропадне експедицията за издирването на капитан Татаринов. Най-напред помагах на Катя, защото бях уверен, че ти ще заминеш сам. Но тя реши да тръгне с тебе и тогава провалих експедицията. Написах заявлението с голям риск — бих полетял стремително надолу, ако не бях успял да го потвърдя. Но аз успях.

От сива кожена папка със златни инициали „М.Р.“ се подаваха куп листове. Дръпнах един лист и Ромашов замря, ококори очи и се загледа някъде над главата ми. Стори ми се, че той бе устремил погледа си напред в своето бъдеще, за да отгатне с какво го заплашва това просто движение, с което изтеглих от папката му лист хартия и я сложих пред себе си.

— Да, запиши — каза той, — тоя човек, които спря експедицията, бил впоследствие интерниран и починал. Но все едно, запиши, ако за тебе това все още има значение.

— Ни най-малко — отговорих хладнокръвно.

— Написах, че ти си маниак със своята идея да намериш капитан Татаринов, който е загинал преди двадесет години, че ти винаги си бил маниак, че те познавам от училищната скамейка. И зад всичко това стои нещо друго, съвсем друго. Че ти си оженен за дъщерята на капитан Татаринов, а тоя шум около неговото име ти е нужен за кариерата ти. И не само аз писах.

— То се знае!

— Спомняш ли си статията „За защита на учения“? Николай Антонич я напечата, ние се базирахме на нея в заявлението.

— Тоест в доноса?

Аз вече записвах и при това с най-голяма бързина.

— Да, донос. И ние потвърдихме, потвърдихме всичко! Мушнах един лист на Нина Капитоновна и тя подписа, и как трудно беше да се нареди да не я викат после, боже мой, как трудно! Ти дори не предполагаш как ти навреди всичко това. И в Гражданската въздушна флота, и после, когато беше вече в армията, уверен съм в туй.

Как да предам чувството, с което изслушах това признание? Не разбирах защо казва истината — впрочем твърде скоро ми стана ясно какви сметки си прави той. Но като че с нова светлина се озари за мене всичко онова, за което ща не ща си мечтаех, където и да бивах, каквото и да ми се случеше.