Вениамин Каверин
Двамата капитани (152) (Роман в два тома)

Седма глава
Два разговора

Имах да свърша две работи в Москва. Първата — доклад в Географското дружество за намирането на експедицията „Света Мария“, и втора — разговор със следователя за Ромашов. Колкото и странно да е, тези работи бяха свързани помежду си, защото още от Н. изпратих до прокуратурата копие от моето обяснение с Ромашов в неговата квартира.

Ще почна с втората ми работа.

През лятото на 1943 година Ромашов бил осъден на десет години — това узнах от един сътрудник на специалния отдел в Н., който ме разпита, когато в Москва се разглеждаше делото. Сега то, не знам защо, беше прехвърлено в гражданската инстанция и се разглеждаше втори път — също не знам защо. Малко преди моето отпътуване от Н. ми съобщиха, че в Москва следствието ще поиска от мен някакви допълнителни данни.

Всичко това беше неприятно и скучно и още по пътя, като си спомних, че ще трябва отново да влизам в уморителната и сложна атмосфера на това дело, се разстройвах — отпуската ми би била така хубава без него!

На втория ден след пристигането си доложих за явяването ми и веднага бях повикан при следователя на Върховния съд…

Приемната беше обща — полутъмна зала, преградена с дървени парапети. Широки старинни скамейки бяха наредени надлъж по стената и най-различни хора — старци, момичета, някакви военни без пагони — седяха на тях, очаквайки да ги разпитат.

Намерих кабинета на моя следовател — на вратата прочетох неговото старинно презиме: Весели — и понеже беше още раничко, заех се да премествам флагчетата на картата, която висеше в приемната. Картата не беше лоша, но флагчетата бяха изостанали от линията на фронта.

Познат глас ме откъсна от работата — такъв познат, обработен, солиден, че за един миг се почувствувах като лошо облечено дете, мръсно, с голяма кръпка на панталоните си.

Гласът попита:

— Може ли?

Изглежда, че още беше рано, защото като пооткрехна вратата на следователя, Николай Антонич я затвори и седна на скамейката с малко оскърбен вид. Бях го срещнал за последен път в метрото през лятото 1942 година — и сега беше същият: величествен и снизходително важен.

Като си подсвирквах, размествах флагчетата на Втори Прибалтийски фронт. Минаха седемнадесет години оттогава, когато му бях казал: „Аз ще намеря експедицията и тогава ще видим кой от нас е прав“. Знае ли той, че съм намерил експедицията? Навярно. Но той не знае — в пресата за това не се каза нито дума, — че между книжата на капитан Татаринов са намерени безспорни, неопровержими доказателства за моята правота.

Той седеше, отпуснал глава, подпирайки се с ръце на бастуна. После ме погледна и неволно бързо движение премина по бледото му голямо лице. „Позна ме“ — си помислих весело. Той ме позна — и премести погледа си.

… Това беше минутата, когато той обмисляше как да се държи с мене. Сложна задача! Очевидно той беше я решил успешно, защото изведнъж стана и смело се доближи до мене, като докосна с ръка шапката си.

— Ако се не лъжа, другаря Григориев.

— Да.

Струва ми се, че за пръв път в живота си с такъв труд произнесох тази кратка дума. Но и аз в минутата, с която разполагах, реших как трябва да се държа с него.

— Виждам, че не сте си губили напразно времето — продължи той, като гледаше лентичките на моите ордени. — Откъде идвате сега? На кой фронт защищавате нас, скромните работници на тила?

— На Крайния север.

— За дълго ли сте в Москва?

— В отпуск за три седмици.

— И сте принуден да губите драгоценните часове в тази приемна? Впрочем това е наш граждански дълг — прибави той с израз на уважение. — Предполагам, че вие, както и аз, сме извикани за делото на Ромашов?

— Да.

Той помълча. Ох, колко познато ми беше, как мразех още в детството си това фалшиво, многозначително мълчание!

— Това не е човек, а въплъщение на злото — каза най-после той. — Смятам, че обществото трябва да се освободи от него — и то колкото се може по-скоро.

Ако бях художник, бих се възхитил от това зрелище на епическо лицемерие. Но бях обикновен човек и мене ми се дощя да му кажа, че ако обществото навреме бе се освободило от Николай Антонич Татаринов, на него (на обществото) не би му предстояло сега да се занимава с Ромашов.

Аз премълчах.

Още не бе казана нито дума за експедицията на „Света Мария“, но познавах Николай Антонич: той се доближи, защото се боеше от мене.

— Чух — каза той предпазливо, — че вие сте успели да изпълните докрай своето начинание и искам да ви поблагодаря от душа, че вие положихте за него толкова много труд. Впрочем разчитам да направя това публично.

Това значеше, че той ще дойде на моя доклад и ще се държи така, като че ли цял живот сме били приятели. Той ми предлагаше мир. Много добре! Трябваше да дам вид, че го приемам.

— Да, струва ми се, имам известни успехи.

Повече нищо не казах. Но той тъй се оживи, че даже пълните му бледни бузи леко се зарумениха. Всичко е минало и е забравено, той сега е влиятелен човек, та защо да не си подобря отношенията с него? По всяка вероятност станал съм друг — всъщност нима животът не променя хората? Аз съм станал като него — получил съм ордени, имам успехи в живота и той може по себе си и по своите успехи да съди и за мен.

— … Това е събитие, за което в друго време би заговорил цял свят — продължи той — и прахът на националния герой, за какъвто е признат моят братовчед, би бил най-тържествено донесен в столицата и погребан при масово стичане на народа.

Отговорих, че прахът на капитан Татаринов почива на брега на Енисейския залив и че той сам навярно не би искал гробът му да бъде на друго място.

— Няма никакво съмнение в това. Но говоря за друго — за изключителната негова съдба. За това, че той щеше да бъде покрит със забрава, ако не бяхме ние — той каза „ние“, — едва ли някой на земята знаеше кой е той и какво е направил за родината и науката.

Това вече беше прекалено много и аз насмалко щях да му кажа някоя дързост. Но в тая минута вратата се отвори и някакво момиче, което излизаше от следователя, ме извика.

През всичкото време ми се струваше, че ако следователят или следователката (защото това беше жена) не бе така млада и красива, тя не би ме разпитвала така подчертано сухо. Но след това моята история я заинтересува и тя съвсем забрави своя официален тон.

— Известно ли ви е, другарю Григориев — така почна тя, когато й казах своята възраст, професия, бил ли съм под съд и т.н., — по какво дело сте извикан?

Отговорих, че ми е известно.

— На времето сте дали показания. — Очевидно тя имаше предвид въпросите в Н. — В тях има неясноти, за които ми е необходимо да поговоря с вас.

Казах:

— На услугите ви съм.

— Ето например.

Тя прочете няколко места, в които буквално предавах нашия разговор с Ромашов в неговата квартира.

— Излиза, че когато Ромашов е писал срещу вас заявление, той като че ли е бил оръдие в ръцете на друго лице.

— Името на другото лице е казано — отговорих. — Това е Николай Антонич Татаринов, който чака в приемната. Кой от тях е оръдие, а кой ръце — това аз не мога да кажа. Струва ми се, че решението на подобен въпрос е не моя, а ваша задача.

Разсърдих се, може би за това, че доноса на Ромашов тя почтително нарече заявление.

— И тъй, остава неясно каква цел е преследвал професор Татаринов с опитите си да провали експедицията? Та и самият той е учен-полярник и би трябвало издирването на загиналия братовчед да намери в неговото лице най-горещо съчувствие.

Отговорих, че професор Татаринов е преследвал няколко цели. Преди всичко той се е боял, че успешните издирвания на експедицията „Света Мария“ ще потвърдят моите обвинения. Друго, той не е учен-полярник, а представлява тип на лъжеучен, който е изградил своята кариера върху книгите, посветени на експедицията „Света Мария“. Ето защо всяка конкуренция засяга неговите жизнени интереси.

— А вие имахте сериозни основания да се надявате, че намирането на експедицията ще потвърди вашите обвинения?

Отговорих, че имах. Но този въпрос сега не подлежи на обсъждане, защото намерих останките на експедицията и между тях и истинските доказателства, които възнамерявам да съобщя публично.

Именно след този отговор моята следователка почна изведнъж да променя своя официален тон.

— Как ги намерихте? — попита тя с искрено учудване. — Нали това е било отдавна. Преди двадесет години или повече?

— Преди двадесет и девет.

— Но какво може да се запази от двадесет и девет години?

— Твърде много — отговорих.

— Намерихте ли и самия капитан?

— Да.

— И той е жив?

— Хубава работа, какво приказвате, разбира се, не! Може точно да се каже само кога е загинал — между осемнадесети и двадесет и втори юни хилядо деветстотин и петнадесета година.

— Е, разкажете.

Разбира се, не можех да й разкажа всичко. Но дълго трябваше да чака професор Татаринов, докато го приемат, и навярно през това време е успял много нещо да прехвърли в паметта си и да се посъветва сам със себе си, преди да заеме моето място пред масата на тази красива, любознателна жена.

Разказах й за това, което подлежи на съд, и за онова, което не подлежи поради давност. Стара история! Но старите истории дълго живеят, много по-дълго, отколкото ни се струва на пръв поглед.

Тя ме слушаше и макар да беше пак същият следовател, сега ме слушаше като човек, който заедно с мене бе преглеждал писмата, донесени някога от наводнението в двора, заедно с мене правеше цитати от полярните пътешественици и заедно с мене преместваше учители, лекари, партийни работници в глухите ненецки райони. Дневниците на щурмана Климов бяха вече прочетени, намерена беше старата пиринчена канджа — последният щрих, така поне ми се струваше, в стройната картина на доказателствата. Но ето, стигнах до войната и замълчах, защото безграничната панорама на всичко онова, което ние преживяхме, се откри пред мене и в нейната дълбочина едва-едва просветваше мисълта, която цял живот ме вълнуваше. Това трудно можеше да се обясни на чужд човек.

— Капитан Татаринов е разбирал напълно значението на Северния морски път за Русия — казах — и няма нищо случайно в това, че немците са се опитали да прережат този път. Бях човек на войната, когато летях над мястото, където е загинала експедицията „Света Мария“, и я намерих затова, защото бях човек на войната.