Вениамин Каверин
Двамата капитани (33) (Роман в два тома)

Четиринадесета глава
Сребърна половин рубла

В деня, когато най-сетне се наканих да отида, у нас още от самата сутрин имаше голяма суматоха. Беше се намерил таралежът на Валка. Излезе, че той се е покатерил на тавана и по някакъв начин беше попаднал в една стара каца за зеле.

Може би той си беше спомнил, че не е спал през зимата, може би беше отслабнал след двуседмично прекарване в кацата, само че никак не изглеждаше добре. Във всеки случай Валка трябва да се постарае да го продаде колкото се може по-скоро, защото видът му беше, като че ли се кани да умре. Той вече не криеше муцунката си и не се свиваше на кълбо, когато го пипаха по носа. Червената му брада около муцунката се беше някак си отпуснала. С една дума, той изглеждаше съвсем зле и не оставаше нищо друго, освен да бъде занесен в университета — някаква лаборатория в университета купуваше таралежи. Валка го зави в старите си панталони и излезе. Той се върна подир час много тъжен и седна на леглото.

— Ще го разпорят — ми каза той и направи гримаса, за да не заплаче.

— Как така ще го разпорят?

— Много просто. Ще разрежат корема и ще почнат да се ровят. Жалко!

Ние се попрепирахме малко у всички ли таралежи вътрешностите са на едно и също място.

— Хайде, забрави това — казах аз. — Друг ще си купиш. Колко ти дадоха?

Валка мълчаливо разтвори пестника си. Таралежът беше полужив и му дали само двадесет копейки.

— А пък аз имам тридесет — казах аз. — Да станем съдружници и да купим един чифт спининг.

За спининга казах нарочно, за да го утеша. Спининг — това е една сгъваща се дълга въдица с дълъг прът на колец, тъй че примамката да се хвърли на цели четиридесет метра от брега. Аз бях виждал такова нещо още в Енск. Един пристав в Енск ловеше риба със спининг.

Станахме съдружници и дори сменихме нашите дребни пари с една новичка сребърна половин рубла. Половин рубла аз още не бях виждал, кой знае защо, те се срещаха рядко.

Цялата тая история с таралежа на Валка ми отне много време и когато тръгнах към доктора, вече почваше да се стъмва. Той живееше далеч, на Зъбовския булевард, а по трамваите сега се плащаше не като в 1920 година. Но все пак аз се возих безплатно.

Само един прозорец светеше в дъното на градината, в бялата къща с колони на Зъбовския булевард, и аз реших, че свети именно в стаята на доктора. Излъгал съм се. Излезе, че докторът живеел на третия етаж, а светеше на втория. Апартамент осми. Ето го. Под номера беше написано с едри тебеширени букви:

„Тук живее Павлов, а не Левенсон.“

Павлов — това беше именно доктор Иван Иванич.

Отвори ми една жена с дете в ръце и като шъткаше през всичкото време, попита какво искам. Казах. Все тъй като шъткаше, тя обади, че докторът си е вкъщи, но като че ли спи.

— Все пак почукайте — каза тя шепнешком. — Навярно не спи.

— Не спя! — викна отнякъде докторът. — Кой е там?

— Някакво момче.

— Нека влезе.

За пръв път бях у доктора и се почудих, че в стаята му е така разхвърляно. По пода се търкаляха пакети чай и тютюн, кожени ръкавици и чудни красиви кожени ботуши. Цялата стая беше отрупана с отворени куфари и раници. И сред тая бъркотия с триножник в ръце стоеше доктор Иван Иванич.

— А, Саня! — весело каза той. — Дойде ли? Е, как е работата? Жив ли си?

— Жив.

— Отлично! Кашляш ли?

— Не.

— Юначага! А пък аз, братко, статия написах за тебе.

Мислех, че се шегува.

— Рядък случай на немота — каза докторът. — Можеш сам да я прочетеш в брой седемнадесети на „Лекарски вестник“. Болният Г. — това, братко, си ти. Смятай, че си се прославил. Наистина засега само в качеството си на болен. Но що са дни, все са напред.

Той запя: „Що са дни, все са напред!“ — и изведнъж се хвърли върху най-големия куфар, захлопна го и седна отгоре му, за да се затвори по-добре.

Навярно докторът се канеше да напуска Москва. Исках да го попитам къде отива, но реших най-напред да узная защо на вратата му е написано, че тук живее той, а не Левенсон.

— Иван Иванич, защо на вратата е написано, че тук живеете вие, а не Левенсон?

Докторът се засмя.

— Защото тук живея аз — каза той. — А Левенсон живее в съседния дом. И той има апартамент номер осем, и аз. А вратата е обща. Разбра ли?

Разбрах.

Докторът говори много тоя ден. Такъв весел още не бях го виждал. Изведнъж той реши, че трябва да ми подари нещо и ми подари кожените ръкавици, стари, но още много хубави, които се закопчаваха с ремъче. Бях почнал да му отказвам, но без много приказки той ми мушна ръкавиците и каза:

— Вземай и мълчи!

Трябваше да му благодаря за ръкавиците, но вместо благодарност му казах:

— Вие закъде сте се наканили? Заминавате ли?

— Заминавам — каза докторът. — За Далечния север, за Полярния кръг. Чувал ли си?

Спомних си смътно писмото на щурмана за далечно плаване.

— Чувал съм.

— Та ето на̀. Там, братко, имам годеница. Знаеш ли какво е това?

— Знам.

— Лъжеш. Знаеш, ама не разбираш.

Почнах да разглеждам разните странни неща, които той вземаше със себе си: топли кожени панталони с триъгълно кожено дъно, някакви металически подметки с ремъци и т.н. А докторът, като нареждаше вещите, все приказваше. Един куфар не искаше по никакъв начин да се затвори и той го хвана за горния капак и го изтърси на кревата. Една голяма снимка падна в краката ми. Това беше една вече доста стара, пожълтяла фотография, смачкана на няколко места. На обратната страна беше написано с едър, кръгъл почерк: „Корабната команда на шхуната «Св. Мария».“ Почнах да разглеждам картичката и за мое учудване намерих Катиния баща. Да, това беше той! Той седеше в средата на командата, скръстил ръце на гърдите също като на портрета, който висеше в трапезарията у Татаринови. Но доктора не намерих на картичката и попитах защо го няма.

— А че затуй, братко, защото аз не съм плувал на шхуната „Св. Мария“ — каза докторът, като стягаше куфара с ремъците и страшно пъшкаше.

Той взе картичката от мене и помисли къде да я тури.

— Един човек ми я остави за спомен.

Исках да го попитам кой е тоя човек, не е ли Катиният баща, но той вече сложи картичката в една книга, а книгата мушна в раницата.

— Е, Саня — каза той, — трябва вече да вървя. А ти пиши какво правиш и как се чувствуваш. Имай, брат, предвид, че ти си интересен екземпляр.

Записах адреса му и се сбогувахме.

За вкъщи си тръгнах пешком и по пътя заобиколих малко, за да послушам високоговорителя на улица „Тверская“. Това беше първият високоговорител в Москва. Той беше много интересен, само че много високо крещеше и с това ми напомняше Гришка Фабер в трагедията „Настана часът“.

Когато наближавах до детския дом, минаваше вече десет часът и аз малко се боях да не би да е вече затворена вратата. Нищо подобно! Вратата е отворена и всички прозорци светят. Какво ли се е случило?

Полетях като куршум в спалнята. Празно! А креватите постлани — навярно са се канели вече да лягат.

— Чичо Петя! — извиках аз, като видях готвача да излиза от кухнята в нов костюм, с шапка в ръка. — Какво се е случило?

— Поканен съм на събрание — прошепна готвачът загадъчно.

— Какво събрание? Къде?

— Събрание на всички учащи се, на преподавателите и на служебния персонал — каза готвачът все тъй загадъчно.

Навярно той беше успял вече здравата да му сръбне, защото след всяка дума си затваряше дълго очите. Той беше почнал да ми обяснява, че щом като е поканен на събрание, той трябва да се облече като човек, но аз вече тичах по стълбите в училището.

Салонът беше препълнен — игла да хвърлиш, нямаше къде да падне — и много още деца стояха при вратата, в коридора. Но аз се промъкнах и седнах на първия ред, само че не на стол, а на пода, пред самата естрада…

Това беше тържествено събрание под председателството на Варя. Силно зачервена, тя седеше в президиума с молив в ръка и през всичкото време отмяташе зад ухото един кичур коса, който падаше право на носа й. Това беше първото голямо събрание, което тя председателствуваше, и ясно е защо тя тъй се вълнуваше. Други деца от групата седяха от двете й страни и усърдно пишеха нещо. А над тях, над масата на президиума, над целия салон висеше моят плакат. Дъхът ми просто спря. Това беше моят плакат — аероплан, хвърчащ в облаците, и над него надпис: „Младежи, станете членове на ДПВФ!“ Но какво търси тук моят плакат, това дълго не можах да разбера, защото всички оратори приказваха изключително за някакъв ултиматум. Но ето че взе думата Корабльов и всичко ми стана ясно.

— Другари — тихо и ясно каза той. — На съветското правителство е даден ултиматум. Общо взето, вие много правилно оценихте значението на тоя документ. Вие нарекохте автора му типичен империалист. Съвършено вярно! Но би било погрешно да се мисли, че той сам не знае това или че ще го чуе за пръв път от вас. Не, ние трябва другояче да отговорим на ултиматума! Ние трябва да създадем в нашето училище група от дружеството на приятелите на въздушната флота!

Всички почнаха да ръкопляскат и после ръкопляскаха на всяка фраза на Корабльов. Между другото накрая той посочи моя плакат и аз почувствувах с гордост, че цялото училище гледа моя аероплан, който хвърчеше в облаците, и чете надписа: „Младежи, станете членове на ДПВФ!“

След това взе думата Николай Антонич и говори също много хубаво, а после леля Варя обяви, че младежката ядка влиза цяла в ДПВФ. Които желаят, могат да се запишат при нея утре до десет, а сега тя предлага да се пусне подписка в полза на съветската авиация и събраните пари да се изпратят до централния орган „Правда“.

Навярно съм се вълнувал, защото Валка, който седеше на пода недалеч от мен, през трима души, ме гледаше учудено. Извадих сребърната половин рубла и му я показах. Той разбра. Искаше нещо да попита — навярно за спининга, — но се сдържа и само кимна с глава.

Аз скочих на естрадата и дадох на леля Варя половината рубла…

— Иван Павлович — казах аз на Корабльов, който стоеше и пушеше с дългото цигаре в коридора, — от колко години приемат за летци?

Той ме погледна сериозно:

— Не знам, Саня. Но тебе навярно още няма да те приемат.

Няма да ме приемат ли? Спомних си клетвата, която някога си бяхме дали с Петка в Катедралната градина: „Бори се и търси, върви и не падай духом.“ Но аз не я произнесох гласно. Все едно, Корабльов нямаше да я разбере.