Вениамин Каверин
Двамата капитани (5) (Роман в два тома)

Четвърта глава
На село

Последните салове с дървени трупи се бяха отдавна спуснали надолу по реката. Светлинките в мъничките, бавно движещи се къщички не се виждаха вече нощем, когато се събуждах. Пусто беше по реката, пусто по двора, пусто вкъщи.

Майка ми переше в болницата, излизаше сутрин рано, когато ние още спяхме, а аз отивах у Сковородникови и слушах как старецът ругае.

С железни очила, побелял и космат, той седеше в мъничката черна кухня на ниско кожено столче и шиеше ботуши. Понякога той шиеше ботуши, понякога плетеше мрежи или изрязваше от трепетликово дърво фигурки на птици и коне за продан. Тоя занаят — това се наричаше „правя шеги“ — той беше усвоил на Волга, където беше роден.

Той ме обичаше — навярно затова че бях единственият му събеседник, от когото никога не беше чувал никакво възражение. Той ругаеше докторите, чиновниците, търговците. Но с особена ярост ругаеше поповете.

— Човек умира, но смее ли да роптае за това срещу бога? Поповете казват: не! А пък аз казвам: да! Какво е това ропот?

Аз не знаех какво е това ропот.

— Ропот е недоволство. А какво е недоволство? Да желаеш повече, отколкото ти е предназначено. Поповете казват: не бива. Защо?

Аз не знаех защо.

— Защото „земля еси, и в землю идеши“.

Той се смееше горчиво.

— А какво е нужно на земята? Не повече от онова, което й е предназначено.

Прекарвах по цели дни при него. Всичко ми харесваше — и как той говореше съвсем неразбрано, и как се смееше с такова странно ръждиво скърцане, че неволно се заглеждах в него като вцепенен.

И тъй, беше вече есен и дори раците, които в последно време бяха станали сериозна подкрепа на нашето домакинство, се бяха изпокрили по дупките и не се съблазняваха вече от моите жаби.

Ние гладувахме и майка ми реши най-сетне да ни изпрати, мене и сестра ми, на село.

За нашето пътуване си спомням зле, и то тъкмо поради онова странно вцепенение, за което току-що споменах. През детинството си често се заглеждах или вслушвах в нещо и много работи не разбирах. Най-простите неща ме поразяваха. Със зяпнали от учудване уста изучавах света, който се разстилаше пред мене…

Сега аз се бях загледал в момчето, което проверяваше билетите на парахода. Преди две седмици него го наричаха Минка и той играеше с Петка Сковородников на свинка в нашия двор. Разбира се, сега той не ме позна. В синя куртка с матроски пулове, с моряшка шапка, на която беше изшито „Нептун“ — тъй се наричаше параходът, — той стоеше на стълбата, като поглеждаше небрежно към пътниците. Нищо друго вече не ме занимаваше — нито тайнственият капитан, едновременно кормчия — брадатата муцуна на когото се виждаше в будката над кормилото, нито грозното пъхтене на машината. Минка ме бе поразил и аз не свалях очи от него през целия път. „Нептун“ беше знаменит параход, на който бях мечтал да се возя. Колко пъти сме го чакали, като се къпехме, за да се засилим и хвърлим във вълните! Сега всичко е изгубено. Като омагьосан гледах Минка, докато най-сетне се стъмни и докато брадатият капитан-кормчия не каза глухо в тръбата: „Стоп, заден ход.“ Водата под кормилото закипя и морякът ловко хвана хвърленото му от борда въже.

Никога не бях ходил на село, но знаех, че на село баща ми има къща и при къщата градинка. Градинка! Как бях разочарован, като узнах, че под тая дума се крие просто една малка буренясала градина, сред която растяха няколко стари ябълкови дървета!

Баща ми бил на осемнадесет години, когато получил това наследство. Но той не останал да живее на село и оттогава къщата бе запустяла. С една дума, къщата бе бащина и мене ми се струваше, че тя трябва да прилича на баща ми, т.е. да бъде също като него просторна и кръгла. Колко се бях излъгал!

Това беше една мъничка къщурка, поддала се някога и оттогава останала в наклонено положение. Покривът й беше крив, прозорците — изпочупени, долните греди се бяха огънали. Руската печка беше наглед добра, докато не я запалихме. Опушени черни скамейки имаше край стените, в единия ъгъл висеше икона и на окадените й дъски едва личеше нечие лице.

Както и да е, това беше нашата къща и ние развързахме бохчите, напълнихме сламениците, сложихме стъкла и почнахме да живеем.

Но майка ни прекара с нас само три седмици и се върна в града. Нае се да я замества баба Петровна, която се падаше леля на баща ми. Тя беше добра бабичка, макар че ни беше трудно да свикнем с бялата и брада и мустаци. Лошото беше само там, че тя сама се нуждаеше от наглеждане. И наистина цяла зима ние със сестра ми я наглеждахме: носехме й вода, палехме й печката, добре че къщата й, която не беше много по-добра от нашата, не беше далеч от нас.

Тая зима аз се привързах към сестра си. Тя караше осма година. В нашето семейство всички бяха черни, а тя беше беличка, с къдрави коси, със сини очи. Ние всички сме мълчаливи, особено майка ми, а сестра ми почваше да приказва веднага след като си отвореше очите сутрин. Никога не бях я виждал да плаче, но беше много лесно човек да я разсмее. Както мен, и нея викаха Саня: аз бях Александър, а тя — Александра. Леля Даша я беше научила да пее и тя пееше всяка вечер дълги, предълги песни с такова сериозно тъничко гласче, че не можеше човек да я слуша без смях.

А как изкусно шеташе тя за своите седем години! Впрочем нашето домакинство беше просто: в един ъгъл на тавана имаше картофи, в другия цвекло, зеле, лук и сол. Хляб вземахме от Петровна.

Тъй живеехме ние — две деца — в празната къща в това затънтено, затрупано със сняг село. Всяка сутрин правехме пъртина до къщата на Петровна. Страшно беше само вечер: тъй тихо, че сякаш се чуваше дори мекият шум на падащия сняг и в такава тишина изведнъж започваше да вие вятърът в комина.